Определение № 1186 от 11.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1186 гр. София, 11.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20258002102041 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2582/07.03.2025 г. (с дата на пощенското клеймо 05.03.2025 г.), подадена от С. Т. В. и С. Н. В., чрез адвокат П. А.-А., срещу решение № 9 от 13.01.2025 г. по гр. д. № 20245200500787/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която е отменено решение № 107 от 08.07.2024 г. по гр. д. № 20215230100372/2021 г. на Районен съд – Панагюрище в частта, с която е уважен предявеният установителен иск на С.

Т. В. и С. Н. В. срещу С. С. М., като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявените от С. Т. В. и С. Н. В. срещу С. С. М. искове за признаване за установено, че ищците са собственици по силата на давностно владение на реална част от поземлен имот с идентификатор ***, понастоящем поземлен имот с идентификатор ***, с площ на реалната част от 39 кв.м, с административен адрес: [населено място], [улица], с граници на реалната част от имота: югозапад - [улица] и [улица], югоизток - сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, северозапад - сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, североизток - незастроена част от поземлен имот с идентификатор ***, както и на сграда с идентификатор ****, понастоящем заличена от КККР на [населено място], с площ от 39 кв.м, построена върху същата реална част от горепосочения поземления имот с идентификатор ***, понастоящем поземлен имот с идентификатор ***, при същите граници, като неоснователни и недоказани.

Въззивният съд е съобразил, че ищците твърдят, че въз основа на нот. акт № 112, том II, нот. д. № 666/1995 г. е констатирано правото на собственост върху дворно място, представляващо парцел *-*, в кв. 174 по плана на [населено място], действащ към 1995 г., с площ от 280 кв.м, при описани съседи, при квоти 1/2 ид.ч. за Д. С. М. и по 1/4 ид.ч. за С. С. М. и Н. И. М., 1 който имот по действащия кадастрален план на [населено място] е с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], ул „Г. С. Р.“ № 1, с площ от 294 кв.м, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско застрояване до 10 м. Впоследствие, с нот. акт № 16, том I, нот. д. № 32/1996 г., Н. И. М. прехвърлила своята 1/4 ид.ч. при равни квоти на С. С. М. и С. Д. С.. Ищците излагат, че след това съсобствениците си разпределили ползването на недвижимия имот, съгласно договор от 09.04.1996 г. Впоследствие, с нот. акт № 136, том III, нот. д. № 1247/1997 г., С. Д. С. придобила чрез покупка от баща си - Д. С. М., неговата 1/2 ид.ч. от дворното място. През 1996 г. ищците се запознали със С. С. М., като на описаното дворно място, откъм [улица], през 1997 г. С. М. им разрешил да поставят сергия за продажба на плодове и зеленчуци.

Твърдят още, че през 1998 г. С. М. им разрешил да построят сграда, която впоследствие, с издаването на необходимите разрешения, започнали да ползват като магазин. Разрешението за строеж било издадено на името на ищеца В., като в процесното дворно място била построена сграда с площ от 39 кв.м, долепена до сграда с идентификатор ****, както и до сграда с идентификатор ***. Ищците твърдят, че фактически от 1998 г. започнали да владеят процесната сграда и частта от дворното място, върху което тя е построена, както и частта от незастроеното дворно място, в рамките на квотата на С. С. М., без той да им се противопоставя или да спори по тяхното право. Сочат, че ответникът С. С. М. и баща му С.

М., от 1996 г. до смъртта на последния през 2012 г., не били общували помежду си и нямали никакви отношения. През 2002 г. В. предложили на С. М. да му дават парични средства, които да използва за издръжката на семейството си, понеже ищците владеели цялата негова част от незастроеното дворно място зад постройката, като сключили договор за наем със С.

М., в качеството му на наемодател, и С. В., в качеството на наемател, на незастроеното дворно място зад постройката. След смъртта на С. М., през 2013 г. В. сключили договори за наем с неговите наследници - ответника С. М., с когото се запознали тогава за първи път, и сестра му Д. С. Й., която видели за първи път през 2012 г. Сочат, че предмет на договора за наем отново било незастроеното дворно място зад постройката, като наследниците нямали никакви претенции и възражения спрямо ищците относно постройката и дворното място, върху което тя е построена. През 2020 г. Д. Й. прехвърлила чрез дарение своята наследствена част от процесния недвижим имот на ответника С. М., който едва през втората половина на 2019 г. започнал да се интересува от договора за наем, подписан от него през 2013 г., и да създава проблеми във връзка със собствеността на недвижимите имоти. От своя страна, ответникът С. С. М. е оспорил исковете с твърдения, че през годините В. е бил наемател на имота, т.е. негов държател, а не владелец.

Окръжен съд - Пазарджик е посочил, че в тежест на С. и С. В. е да докажат упражняването на фактическата власт върху вещта и продължителността й. В тежест на противната страна е да докаже отсъствието на обективния признак на владението (включително изгубването, изоставянето или отнемането на фактическата власт); фактите, оборващи предположението, че фактическата власт е упражнявана с намерение за своене, както и фактите, имащи за последица спиране или прекъсване течението на срока на давността.

Въззивният съд е намерил, че предвид събраните по делото писмени и гласни доказателства, 2 правилно районният съд е приел, че по делото безспорно е установено, че в резултат на наследство и дарение ответникът по исковата молба С. С. М. е придобил 6/16 ид.ч. от поземления имот с идентификатор ***, целият с площ от 294 кв.м. В резултат на извършена доброволна делба със съсобственицата му - първоначалната ответница С. Д. С., С. М. е придобил недвижим имот с нов идентификатор - ***, с площ от 108 кв.м, с предишен идентификатор ***, с трайно предназначение на територията – урбанизирана, и с начин на трайно ползване - незастроен имот за обществена сграда, в който имот именно е построена и процесната сграда, и който имот има лице към имот с идентификатор ***, представляващ [улица], съгласно скица № 15-312793-24.03.2022 г., представения по делото нот. акт № 89, том I, нот. д. № 78 от 2022 г. и заключението по приетата по делото съдебно-техническа експертиза на вещото лице А. П..

В случая ищците претендират да са придобили по давност реална част, с площ от 39 кв.м, от посочения по-горе недвижим имот, върху която са построили и процесния обект със същата площ, представляващ магазин, в който развиват търговската си дейност.

Съдът е визирал, че режимът на придобивната давност на реални части от имот според ЗУТ предвижда, че ако фактическият състав на придобивната давност по чл. 79 от ЗС не е завършен към момента на урегулирането на поземлените имоти, реално определени части от такива имоти могат да се придобиват по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно ако е налице изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Придобивна давност от този момент насетне не тече, тъй като законът изрично забранява придобиването на реално определени части от урегулирани поземлени имоти, които не отговарят на изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Приел е, че от самите твърдения на ищците следва, че процесните спорни части от имота на ответника нямат такива размери. Визирал е, че действително, разпоредбата на чл. 181, ал. 3 ПЗР на ЗТСУ (отм.) е предвиждала възможност за придобиване на идеална част от имот чрез осъществено давностно владение върху съответната реална част от този имот, но тази възможност се е отнасяла само за случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на ЗТСУ (отм.), т.е. до 1973 г. За придобивна давност, започнала да тече преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.), но изтекла след влизане в сила на ЗУТ, в ЗТСУ (отм.) и в последващия действащ благоустройствен закон ЗУТ няма правни норми, предвиждащи възможност за придобиване на идеална част от имот по давност при осъществено давностно владение върху съответната реална част от имота. В настоящия случай ищците по делото твърдят, че владението на реалната част от имота, собственост на ответниците, се е осъществило в периода след 2000 г. и продължава и към настоящия момент, т.е. претендира се предвидената в закона 10-годишна давност да е изтекла след влизане в сила на ЗУТ през 2001 г. Въззивният съд е заключил, че давност не е текла, тъй като законът изрично забранява придобиването на реално определени части от урегулирани поземлени имоти, които не отговарят на изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно на предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение, чрез посочения придобивен способ.

Разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ е неприложима в случая. Следователно, само на това основание следва да се приеме, че не е налице осъществен състав на придобивната давност в 3 полза на В. по отношение претендираната реална част с площ от 39 кв.м от процесния недвижим имот със стар идентификатор ***, а понастоящем с идентификатор ***.

За пълнота, въззивният съдебен състав е изложил, че по делото не се установява и упражнявано владение на В. върху претендираната от тях реална част, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че от 1998 г. до 2020 г. те са ползвали частта от имота, върху която са изградили спорния магазин, по силата на последователно сключвани през годините договори за наем със собствениците на имота, за което са заплащали и съответния наем, което автоматично ги прави държатели, а не владелци. В тази връзка е приел за недоказани наведените доводи, че посочените договори за наем се отнасят за земята зад магазина, а не тази, върху която той е построен. Визирал е, че от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства следва, че С. и С. В. са били наематели на 50 кв.м от процесния недвижим имот, върху които 50 кв.м през годините е бил ситуиран и търговският обект (магазин) - разрешенията за преустрояване са били издадени въз основа именно на сключените със С. М. договори за наем, това се установява и от представеното по делото заявление-съгласие от 15.12.1999 г., в което е посочено, че С. С. М., в качеството му на наемодател, и С. В., в качеството му наемател, са изразили съгласие и са заявили, че М. отдава на двамата ищци до 50 кв.м земя за ползване и разширение на магазина им до 50 кв.м, като наемателят се задължава да заплаща наем на дворното място по договор за наем.

Очевидно е, че след като са поставили павилиона в имота, в който са осъществявали търговската си дейност, В. са го реконструирали и разширили, за което им е било необходимо и посоченото по-горе съгласие на наемодателя им С. М., което да представят пред общинските органи. Съответно, напълно несъстоятелен и недоказан по делото е доводът им, че всъщност наемните договори са сключвани за земя с площ от 50 кв.м, находяща се зад магазина от 39 кв.м, какъвто е бил обектът към момента на завеждане на исковата молба. От сроковете, за които са сключвани последващите договори за наем с наемателите В., се установява, че същите са продължение на първоначалния такъв, т.е. с тях се урежда последващото възмездно ползване на земята, за да продължат ищците търговската си дейност в магазина, който са разширили, а не за да поставят друг обект.

Окръжен съд – Пазарджик е отбелязал и че от събраните доказателства не се установява В. да са трансформирали държанието си във владение, съответно явно да са демонстрирали пред собственика на имота намерението си да владеят съответните части от имота като своя собственост и това владение да е продължило повече от 10 години.

Съдът е намерил за неоснователен и иска за собственост на процесния обект, изграден в пределите на претендираната реална част от поземления имот, на основание изтекла придобивна давност върху правото на строеж. Посочил е, че на практика спорът между страните е свързан с това дали С. и С. В. могат да продължат да държат изградения обект върху терена, собственост на М., респ. дали имат право на строеж, съответно - какъв е характерът на изградения обект магазин - движима или недвижима вещ. Съгласно разпоредбата на чл. 110, ал. 1 ЗС недвижими вещи са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката, а всички други вещи, включително и 4 енергията, съгласно разпоредбата на чл. 110, ал. 2 ЗС, са движими вещи. Основният белег на недвижимите вещи е трайната прикрепеност - вещта не може да се отдели от земята или друга недвижима вещ без нейното разрушаване или съществено повреждане. В случай че отделянето може да се извърши, макар и с известна техническа трудност и при несъществено повреждане, обектът не представлява недвижима вещ, а движима такава. С разпоредбата на чл. 92 ЗС е уредено приращението като придобивен способ на правото на собственост. Същата гласи, че собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. За да се избегне действието на приращението, законодателят е уредил възможност да се строи в чужд имот и да се придобие собствеността върху сградата, отделно от собствеността на терена, като собственикът на терена учреди по надлежния ред право на строеж в полза на трето лице - чл.