Решение № 560 от 28.11.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 560 гр. Велико Търново, 28.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

АННА ДИМОВА при участието на секретаря МИЛЕНА ИВ. РАДКОВА като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20254100500882 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на „Фератум България“ ЕООД, гр. С., подадена чрез пълномощника му юк Г. против решение № 896/25.06.2025г. по гр. д. № 363/2025г. по описа на ВТРС, с което на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК е прогласен за нищожен сключения между жалбоподателя – кредитор и ищеца – потребител С. Л. И. договор за предоставяне на потребителски кредит № 1103***/23.12.2***г.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се решаващия извод на районния съд, че възнаграждението по договора за поръчителство сключен с трето за кредитното правоотношение лице е част от общите разходи по кредита. В тази връзка се изтъква, че се касае за две самостоятелни облигационни отношения, че потребителят е имал и други възможност да обезпечи кредита, както и че жалбоподателят – кредитор и поръчителят, макар и да имат общ собственик, нямат общо координирано икономическо поведение, насочено към заблуждаване на потребителя - ищец. На следващо място се сочи, че вещото лице е изчислил един хипотетично завишен ГПР само при определен сценарий, който не е доказано да е настъпил. Смята се още, че не е налице съществено нарушение на правата на потребителите, водещи до нищожност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, тъй като разхода за гаранция е доброволно поето от 1 потребителя. По тези съображения се иска от ВТОС да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.

Претендират се разноски за двете инстанции.

С отговора на въззивната жалба ищецът по делото е заел становище за нейната неоснователност. Изтъкнал е, че при сключването на договора за кредит не са спазени специфичните изисквания на чл. 11 т. 10 ЗПК, като в него не са посочени точно и ясно всичките разходи, който формират ГПР, както и че е налице скрито оскъпяване на кредита, тъй като възнаграждението за поръчителството е част от вноските по кредита, поради което има характер на скрита възнаградителна лихва и води до нарушение на изкисването на чл. 19 ал. 4 ЗПК. Добавено е още, че неточното посочване на общите разходи по кредита и надвишаването на максималния им размер по ЗПК имат за последица недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Уточнено е, че при иск за нищожност на кредитно правоотношение предявен от потребител, съдът може да разглежда въпроса за действителността му и на ненаведени от ищеца основания. С тези доводи се иска от ВТОС да потвърди обжалвания акт с присъждане на разноски.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Обжалваното решение е валидно и не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Районният съд се е произнесъл в рамките на спора, очертан от ищеца и по отправеното към него искане на защита, в съответствие с диспозитивното начало – чл. 6 ал. 2 ГПК, при наличието на положителните процесуални предпоставки респ. при отсъствието на процесуалните пречки за съществуването и надлежното упражняване правото на иск.

При проверка за правилност на съдебното решение по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Пред първата инстанция е предявен иск с правно основание чл. 26 ал. 1 пред. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за предоставяне на потребителски кредит № 1103***/23.12.2***г., като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗП – чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 и на ЗПК – чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10, както и чл. 19 ал. 4 и ал. 5 ЗПК. В исковата молба се твърди, че с горепосочения договор за заем ответникът е отпуснал на ищеца кредит в размер на 4000 лв., с фиксиран лихвен процент от 23, 33 пункта и с размер на 2 възнаградителна лихва от 1400 лв., която обща сума от 5400 лв. е следвало да върне в срок от 18 месеца. Допълва се, че ГПР по кредита възлиза на 49, 66 %, както и че получаването на заетата сума е обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредитополучателя, по който последният дължи възнаграждение за гаранта в размер на 2180 лв. Изтъква се, че същото се дължи разсрочено и на вноски, заедно към падежните вземания по договора за кредит, за което е изготвен общ погасителен план.

При тези фактически твърдения ищецът смята, че процесния договор за кредит е недействителен, като сключен в нарушение на изискването на чл. 10 ал. 1 и чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, тъй като в него освен абсолютната стойност на лихвения процент и на ГПР, не е разписана методика за формиране на ГПР и не е ясно кои са включените в него разходи. Уточнява се, че липсата на яснота относно компонентите, попадащи в ГПР поставя потребителя – кредитополучател в неравностойно положение и го препятства да разбере икономическите последици от поетото от него задължение. На следващо място се изтъква, че таксата – гарант по договора за осигуряване на поръчителство е разход по кредита и е следвало да бъде включена в ГПР, но след като това не е сторено е налице „заблуждаваща търговска практика по чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 ЗЗП. Отделно от това се подчертава, че невключването на таксата – гарант в ГПР по кредита нарушава императивното изискване на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК за посочването на действителния му размер и реално води до превишаване на максимално допустимата му граница, съгласно чл. 19 ал. 4 ЗПК. Смята се, че тези нарушения и по арг. от чл. 19 ал. 5 ЗПК имат за последица нищожност на договора за кредит, съгласно чл. 22 ЗПК.

Освен това ищецът смята, че в случая налице нарушаване на императивното изискване на чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, тъй като не му е предоставена информация за надлежното упражняване на правото му на отказ от договора. По тези съображения се оспорва действителността на кредитната сделка и се иска нейното обявяване за нищожна.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск като неоснователен с възражения, че обезпечаването на кредита с поръчителство не е задължително условия за сключването му, а е израз на свободната воля на кредитополучателя, като същият е можел да избере свой поръчител, а не само такъв посочен от кредитора. Оспорва твърдението на ищеца, че е налице нарушение на чл.19 ал. 4 ЗПК по отношение на процесния кредит, тъй като договорът за гаранция създава отделен вид правоотношение и се касае за възмездна услуга от трето лице, като разхода по нея не се включва в ГПР, тъй като няма задължителен характер. Допълва се, че кредиторът и гарантът са отделни икономически субекти, който оперират самостоятелно.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на изслушаната ССчЕ се установява следното от фактическа страна:

На 23.12.2***г. страни по делото са сключили договор № 1103*** за предоставяне на потребителски кредит в размер на 4000 лв., която сума ищецът е следвало да върне на вноски в срок от 18 месеца по погасителен план, неразделна част 3 от договора, считано от 22.02.2022г., ведно с възнаградителна лихва в размер на 1400 лв., при фиксиран лихвен процент от 23, 33 пункта и ГПР от 49, 66 %. Изрично в чл. 5 от договора е вписано, че кредитът се обезпечава с поръчителството на конкретно посоченото дружество и че кредитополучателят сам е посочил избрания поръчител при кандидатстването за заема. От съвпадащите твърдения на страните, доколкото по делото не е предоставен документа на договора за предоставяне на гаранция, се установява факта на сключването му между ищеца и гаранта, както и неговия възмезден характер.

От заключението на изслушаната ССчЕ се установява, че очакваните разходи за кредитополучателя по договора за гаранция, съгласно СЕФ /стандартния европейски формуляр/, ще бъдат в размер на 3960 лв., като те не са включени в ГПР по договора за кредит, тъй като се касае за допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставяне на заема. Вещо лице е изчислило, че ако възнаграждението на гаранта се включи в ГПР по кредита, същият ще е в размер на 254, 60 % съответно в размер на 208, 40 % в зависимост от това дали възнаграждението ще се плаща в различни по размер части от еднакви по размер погасителни вноски или в еднакви по размер части от различни по размер погасителни вноски.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Предявения иск за прогласяване нищожността на процесния договор за кредит, поради противоречието му със закона е процесуално допустим, тъй като по арг. от чл.

124 ал. 1 ГПК всяка от страните по него има признат от закона интерес да оспорва действителността му. Сключеният договор за кредит е потребителски, поради което се регламентира от разпоредбите на ЗПК, които имат повелителен характер, вкл. относно изискванията за форма и съдържание, както и за начин на формиране на ГПР и на допустимата му горна граница.

Съгласно чл. 9 ал. 1 ЗПК договор за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Договорът за потребителски кредит е формален, тъй като спазването на писмената форма, на хартиен или друг траен носител /§ 1 т. 10 от ДР на ЗПК/, е въздигната от закона като форма за действителност – чл. 10 ал. 1 ЗПК.

Договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва да има задължителното съдържание посочено в чл. 11 ЗПК. Според императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, ако договорът не отговаря на изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, както и на ал. 2, и на чл. 12 ал. 1 т. 7-9, то той е недействителен. Видно от посоченото, част от задължителните елементи, чиято липса води до нищожност на договора, е годишния процент на разходите /арг. чл. 22 вр. чл.

11 ал. 1 т. 10 ЗПК/. Съгласно чл. 19 ал. 1 от с.з. ГПР по кредита изразява общите разходи по него за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия 4 размер на предоставения кредит. Според чл. 19 ал. 4 ЗПК /в редакция към сключване на процесния договор/ ГПР не може да бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с ПМС на Р България, а чл. 19 ал. 5 ГПК обявява за нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените в ал. 4 максимални размери на ГПР. В § 1 т. 1 от ДР на ЗПК е дадено легално определение на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ и това са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителя трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по – специално застрахователни премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.