Решение № 161 от 31.10.2023, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 161 гр. Първомай, 31.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20235340100300 по описа за 2023 година

Предявен е иск от Ж. С. Г. срещу „Неткредит“ ООД с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за установяване, че Договор за потребителски кредит № 202212050852410102 от 05.12.2022 г. е недействителен. Ако бъде отхвърлен главният иск, при условията на евентуалност предявява обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване нищожността на клаузите на чл. 6, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 202212050852410102 от 05.12.2022 г. поради противоречие с добрите нрави.

Ищцата Ж. С. Г. твърди, че сключила с ответника „Неткредит“ ООД Договор за потребителски кредит № 202212050852410102 от 05.12.2022 г., съгласно който ответникът й предоставил в заем сумата от 1500 лв. В договора бил посочен ГПР от 48,77 % и годишен лихвен % от 40,39 %. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора ищцата следвало да предостави до края на следващия ден от сключване на договора гаранция в размер на 1848 лв. Разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора предвиждала, че ако ищцата не предостави гаранция, дължала на ответника неустойка в размер на 1200 лв.

Поддържа се, че в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били отразени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието му не можело да се направи извод по какъв начин се формира той. С оглед обстоятелството, че посочената неустойка на практика представлявала скрито възнаграждение за кредитора, то следвало да бъде включена изначално при формиране на ГПР. Счита, че бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло 1 невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изразява становище, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, било необходимо в договора да е описано не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично да бъдат изброени всички разходи, които са отчетени при образуването му. В конкретния случай в чл. 11, ал. 5 от Договора била посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не била включена дължимата съгласно чл. 6, ал. 1 неустойка. Следователно било налице пълно разминаване между отразения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата в края на заемния период. Невключването на клаузата за неустойка в ГПР означавало, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, защото на практика не бил посочен верният ГПР. С оглед несъответствието между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, намира, че процесният договор е недействителен поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В случай че съдът отхвърли иска за прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит, при условията на евентуалност предявява обективно кумулативно съединени искове за установяване нищожността на клаузите на чл. 6, ал.

1 и чл. 11, ал. 1 от договора за потребителски кредит поради противоречие с добрите нрави. Счита, че изискването да се представи банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция в размер на цялата дължима сума по договора до края на следващия ден след сключването му на практика правело задължението неизпълнимо. Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника към момента на сключване на договора. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала печалба за заемодателя. Така уговорената неустойка в размер на 80 % от заетата сума противоречала на добрите нрави, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции.

Основната цел на уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума със значителен размер, което нарушавало добрите нрави. Също така счита, че договорената в чл. 11, ал. 1 възнаградителна лихва в размер на 40,39 % годишно надхвърляла повече от три пъти законната лихва, което противоречало на добрите нрави. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва изцяло исковите претенции. По реда на чл. 211, ал. 1 ГПК е предявил насрещни искове с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за заплащане на следните суми: 472,58 лв. – падежирала главница по Договор за потребителски кредит № 202212050852410102 от 05.12.2022 г. за периода 06.04.2023 г. – 06.07.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на насрещната искова молба – 11.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, 697,98 лв. – предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на връчване на насрещната искова молба – 19.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, и 95,42 лв. – възнаградителна лихва за периода 06.05.2023 г. – 06.07.2023 г.

Ответникът не оспорва, че сключил с ищцата Договор за потребителски кредит № 202212050852410102 от 05.12.2022 г., по силата на който й предоставил сумата от 2

1500 лв. Твърди, че информация за размера на ГПР се съдържала в чл. 11, ал. 4 от договора, а общата сума, дължима от потребителя, била отразена в ал. 5 на чл. 11. ГПР бил изчислен при базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит. Законът не поставял като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на ГПР. В договора ясно било описано, че главницата по кредита била в размер на 1500 лв., договорната лихва – в размер на 348 лв., а общата дължима сума възлизала на 1848 лв. Счита, че неустойката не следвало да се включва в ГПР, тъй като не се прибавяли разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора. Изразява становище, че уговорената неустоечна клауза не е нищожна, тъй като без уговарянето на неустойка кредиторът не би могъл да мотивира длъжника да предостави обезпечение по кредитното правоотношение. Сочи още, че след изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят въвел императивно изискване относно допустимия максимален размер на ГПР, част от който са и договорните лихви. Поради това намира, че становището в съдебната практика, че клауза, с която е договорена възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, вече не е актуално по договори за потребителски кредит. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените от ищцата искове.

Същевременно се въвеждат твърдения, че ответникът изпълнил задълженията си по договора за кредит да предостави на ищцата в заем сумата от 1500 лв. Съгласно чл. 3 от договора ищцата се била задължила да върне заемната сума ведно с договорената възнаградителна лихва на 12 анюитетни вноски, всяка в размер на 154 лв. за периода от 06.01.2023 г. до 06.12.2023 г. Твърди, че до момента ищцата била извършила плащания в общ размер на 510 лв. Доколкото била просрочила четири вноски за периода от 06.04.2023 г. до 06.07.2023 г. прави изрично изявление за обявяване на договора за потребителски кредит за предсрочно изискуем. По тези съображения моли да бъдат уважени насрещните искови претенции.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба от ищцата Ж. С. Г., в който излага съображения за неоснователност на исковите претенции за заплащане на възнаградителна лихва и лихва за забава. Счита, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая по делото няма спор, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че на 05.12.2022 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № 202212050852410102 съгласно Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 1500 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на дванадесет месечни вноски от по 154 лв. всяка, в срок до 06.12.2023 г., или общо 1848 лв. Посочен е годишен лихвен % в размер на 40,39 % и годишен процент на разходите в размер на 48,77 %. Съгласно клаузата на чл. 4, ал. 3 в срок до края на следващия ден от сключване на договора кредитополучателят бил длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, 3 издадена от небанкова финансова институция, е уговорено да бъде в размер на 1848 лв. със срок на валидност до 07.12.2023 г. В чл. 6 от договора е посочено, че при неосигуряване на гаранция в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по договора, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 1200 лв., която се начислявала на месец, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3.

Уговорено е начислената неустойка да се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.

От представените платежни документи се установява, че ищцата е извършила следните плащания по договора за кредит: 10.01.2023 г. – 55 лв., 13.01.2023 г. – 220 лв., 14.02.2023 г. – 10 лв., 14.02.2023 г. – 85 лв., 15.02.2023 г. – 140 лв. или общо сумата от 510 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищцата и ответникът „Неткредит“ ООД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е и това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.