Решение № 5166 от 25.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5166 гр. Пловдив, 25.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330101592 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Р. Г. К., ЕГН: ********** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, с която са предявени субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК за признаване за установено в отношенията ищеца и първия ответник, че клаузата на чл. 2, т. 6 от сключения помежду им Договор за паричен заем № *****г. е недействителна, поради установяването й в противоречие със закона и добрите нрави, както и за признаване за установено между отношенията на ищеца и втория ответник, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от сключения помежду им Договор за предоставяне на гаранция № *****г. е недействителна, поради установяването й в противоречие със закона.

Ищецът твърди, че на ** г. е сключил с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № ***** г., по силата на който му била предоставена в заем сумата от 3600 лева при ГЛП 40% на 18 месечни вноски и при ГПР 49,02%. Твърди се, че съгласно чл. 4 от договора в тридневен срок от неговото сключване, заемателят се задължил да представи едно от изрично посочените в договора обезпечения, като при непредставяне на такова, същият дължал неустойка. Твърди се, че на същата дата бил сключен с втория ответник „Файненшъл Бългаирия“ ЕООД договор за поръчителство, по силата на който ищецът задължил да заплати на втория ответник сумата от 2390,76 лева.

Твърди се, че договорът за потребителски кредит е недействителен, от което 1 следва и нищожността на клаузата за възнаградителна лихва, а договорът за гаранция се твърди да е нищожен като лишен от основания, предвид недействителността на договора за кредит.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от двамата ответници, с който се поддържа становище за неоснователност на предявените искове и се моли за тяхното отхвърляне.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят относно факта на сключването на Д оговор за потребителски кредит № *****г. и Договор за гаранция № ***** г., както и техните параметри. Същите са приложени и се установяват по делото.

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба се иска установяване недействителността на клаузата за възнаградителна лихва, но на практика е релевирано основание за недействителност на целия договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума.

Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

Съдът намира, че в договора за паричен заем, макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото в договора, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант.

2

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това.

Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (от 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита.

Така и ГПР от 49, 02 % не отговаря на действителните такива, защото не е включена паричната сума по обезпечението, което обстоятелство се признава и от първия ответник с отговора на исковата молба. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.

10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. От недействителността на целия договор за кредит следва и недействителността на клаузата за възнаградителна лихва, уговорена в същия.

Както вече се посочи, в договора за кредит е записано, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място, дори със същия номер на договора е сключен друг договор с втория ответник за поръчителство, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение.

Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита).

Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за обезпечението също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за 3 кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява вторият ответник), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение.

Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.

10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 4 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице недействителност и на клаузата от него, предвиждаща задължение за заплащане на гаранция.