Решение № 553 от 25.04.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 553 гр. Плевен, 25.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20244430106927 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по ИМ от Л. В. С., ЕГН **********, от ***, чрез ЕАД Е. И., БУЛСТАТ ***, представлявано от адв.Е. И. от АК ***, против ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, в която се твърди, че на 08,07,2022 г. ищецът е сключил Договор за паричен заем №704491 с ответника, с посочена главница в размер на 1400,00 лева, с размер на погасителна вноска - 3 вноски х 46,73 лева и 7 вноски х 227,58 лева; видът на вноската е месечна, размерът на фиксирания годишен лихвен процент е 40,05%, размерът на годишния процент на разходите е 47,91%, като общата сума, която следвало да бъде върната била в размер на 1733,25 лева. В договора било уговорено, че изпълнението на задължението следва да бъде обезпечено с изрично посочени обезпечения /чл.5/, като в противен случай ще се дължи неустойка в размер 1556,75 лева /чл.11/, на разсрочено плащане. Навеждат се доводи за нищожност на неустоечната клауза – същата била уговорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и била излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита; по същество била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно. При изложените обстоятелства, с които обосновава нищожност на неустоечната клауза, ищцата счита, че е нищожен и сключения между страните Договор за кредит от 08.07.2022 г., като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняващ договореното равноправие между страните и нарушаващ разпоредбите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, чл.10а, чл.19, ал.3 и ал.4, чл.21, ал.1 от ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на 1 решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за потребителски кредит. Претендира се също така да бъде осъден ответника Сити Кеш ООД да върне на ищцата сумата от 50,00 лева, платена без основание по неустоечната клауза, ведно със законната лихва върху сумата, считано от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. Претендират се и направените по делото разноски. Ищецът – редовно призован, не се явя в с.з., не изпраща представител, като с молба от 03,04,2025 г., вх. №10774, прави искане за увеличение в размера на предявения осъдителен иск, като същият се счита за предявен в размер на 791,36 лева. С протоколно определение от 07,04,2025 г. съдът е допуснал поисканото изменение в размера на иска по чл.55 от ЗЗД.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Сити кеш“ ООД депозира писмен отговор, в който навежда на първо място доводи, че правото на иск в случая е упражнено при условията на злоупотреба с право и моли да се съедини настоящото дело с други сочени дела, водени между същите страни. Предявеният иск се оспорва по основание и размер. Ответникът оспорва всички твърдения на ищеца за нарушения на ЗПК при сключване на договора и за недействителност на договора. Моли за отхвърляне на иска, претендира присъждането на разноски. Възразява по доказателствените искания на ищеца за СИЕ, тъй като ищецът не е представил никакви доказателства за плащане на процесната сума на ответника. Ответникът – редовно призован, не се явя в с.з., като с молба от 02,03,2025 г., вх. №10686, моли съда да постанови неприсъствено решение на основание чл.238, ал.2 ГПК, в случай, че ищецът не се яви в с.з.

Съдът като взе предвид представените по делото доказателства, прецени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Безспорно по делото е, че е сключен договор за потребителски кредит №704491/08,07,2022 г. между ищцата като кредитополучател и ,,Сити Кеш‘‘ ООД като кредитодател, по силата на който са предоставени заемни средства в размер на 1400,00 лева, със срок на заема 10 месеца, при фиксиран лихвен процент по заема 40,05% и годишен процент на разходите – 47,91%. Съгласно чл.5 от Договора страните са договорили, че заемът се обезпечава с поръчителство, както и че ако не представи такова, в 3 дневен срок от сключване на договора, съгласно чл.11 се дължи неустойка в размер на 1556,75 лева.

От заключението на ВЛ се установява, че съгласно чл.4, ал.1 от Договора за кредит, с подписване на същия кредитополучателят удостоверява надлежно получаването в брой на сумата по кредита. ВЛ посочва, че при изчисляване на ГПР в размер на 47,91%, са включени компоненти – главница в размер на 1400,00 лева и възнаградителна лихва в размер на 333,25 лева, а в случай че се включи и неустойката при непредставяне на обезпечение в размер на 1556,75 лева, то ГПР би станал 734,21%. ВЛ е установило, че заплатените от ищцата суми по договора за кредит са в общ размер на 2191,36 лева, с които са погасени 1400,00 лева главница, 110,98 лева договорна лихва за периода 08,07,2022 г. – 20,09,2022 г., 670,38 лева неустойка за периода 08,07,2022 г. – 20,09,2022 г. и 10,00 лева такса администриране на просрочен кредит. ВЛ в с.з. посочва, че поддържа СИЕ.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, 2 съдът достигна до следните правни изводи:

По предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът – като потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл.5 от договора за заем - установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката, вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора - в рамките на 3 работни дни, чрез осигуряване на един поръчител ФЛ с осигурителен доход не по-малко от 7 пъти размера на МРЗ за страната; двама поръчители ФЛ, осигурителния им доход да е в размер на не по-малко от 4 пъти МРЗ за страната, се явява и неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП. Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15,06,2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съдът приема също, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните, касае се и за недействителност на клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД. Дължимата неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, за което сочи заключението по СИЕ. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, 3 годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19, ал.5 от ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,91% т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че неустойката в размер на 1556,75 лева е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, т.к. тя не може да съществува самостоятелно без него, а и разходите по нея са включени в погасителния план на кредита. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай начислената неустойка има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Плащането на неустойка обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50% /съгласно заключението на ВЛ по СИЕ/. На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на 4 договора; налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, §1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.3, §1 и чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т.9, договорът за потребителски кредит е недействителен.