Решение № 15219 от 29.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15219 гр. София, 29.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА при участието на секретаря НАДЕЖДА КР. ИГНАТОВА като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА Гражданско дело № 20251110138829 по описа за 2025 година

Предмет на делото са предявените от М. П. Б. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД кумулативно съединени установителен иск с правно основание чл. 26, ал.

1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № ******** от 31.01.2024 г. и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 43,48 лева , представляваща платена без основание сума въз основа на нищожен Договор за потребителски кредит № ******** от 31.01.2024 г., ведно със законната лихва, считано от 30.06.2025 г. - дата на предявяване на исковата молба до окончателно изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ******** от 31.01.2024 г. Излагат се твърдения, че договорът е нищожен като притоворечащ на закона заради неправилно изчислен ГПР, в който не са включени неустойка и застраховка, които според ищеца следва да бъдат включени. Прави се искане за осъждане на ответника да възстанови процесната сума, като платена без основание, а именно платена над главницата по нищожен договор за кредит.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба.

Ответникът оспорва предявения иск като неоснователен. Обосновава 1 подробно действителността на процесния договор.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил насрещен осъдителен иск за сумата в размер на 71,20 лв., представляваща неплатена главница по процесния договор за кредит. Прави искане за прихващане на процесната сума за главница с евентуални съдебни разноски, ако такива бъдат присъдени на другата страна.

В срока за отговор на насрещния иск М. Б. признава основателността на иска. Възразява срещу искането за прихващане на цената на иска с евентуални съдебни разноски по главния иск. Оспорва да дължи разноски по насрещния иск.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и събраните по делото доказателства и правните разпоредби намира следното от фактическа и правна страна:

Предявени са искове с правно основание 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 19 и чл. 22 ЗПК и под евентуалност чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

За уважаване на предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да докаже правния си интерес, както и сключването на процесния договор и че договорът, респ. клаузата от договора, противоречи на императивна правна норма.

Установява се от доказателствата по делото и страните не спорят, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ******** от 31.01.2024 г.

В чл. 7.2.3 от договора за кредит е предвидено, че в случаите, когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл. 19, частта от кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превежда директно по банковата сметка на съответния застраховател, за което потребителят дава изричното си нареждане с подписването на договора. Съгласно чл. 19 от договора за кредит, при сключването на този договор потребителят не е длъжен да сключва застраховка, а по свое желание и собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя от 2 застрахователните програми, предлагани от кредитора, в качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за сключването на договора.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху валидността на процесния договор за паричен заем съобразно наведените с исковата молба възражения. В тази насока, съдът намира следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит "договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и "кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Кредитополучателката е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което кредиторът /банка/ се задължава да предостави на потребителя – физическо лице, кредит /потребителски кредит/ за общо ползване /за задоволяване на лични нужди/, като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема, че за валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, които имат императивен характер.

Основателен, е доводът на ищцата за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради невключване на застрахователната премия в годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита. Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният 3 процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съдържанието на термина "общ разход по кредита за потребителя" е изяснено с пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

От така изложените императивни норми следва изводът, че застрахователните премии представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр. /. Също така следва изводът, че при наличие на посочените от закона условия, застрахователната премия представлява разход по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговецакредитор за сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение между тези две хипотези, защото и в двата случая плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи.

Въпросът, дали сключването на застрахователния договор

/присъединяването на потребителя към съществуващите застрахователни програми/ е необходима предпоставка за отпускане на кредита изобщо или за 4 отпускането му при предоставените с договора параметри, подлежи на изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените от търговеца клаузи. В този смисъл обстоятелството, че в чл. 7.2.3 и чл. 19 от договора за кредит застраховката е определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за сключване на договора, е лишено от правно значение за преценката на съда, ако от останалите обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор, се установява противното.

Клаузите са част от предварително изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе, и имат изцяло декларативен характер.

В настоящата хипотеза съдът приема, че сключването на договора за застраховка представлява условие за отпускане на процесния кредит. От една страна това е така, защото въпреки цитираните по-горе клаузи на чл. 7.2.3 и чл. 19 от договора, размерът на застрахователната премия също е предварително определен в договора за кредит към датата на неговото сключване и е включен в размера на главницата по погасителния план. При съвкупността на така посочените обстоятелства – предварително включване на застрахователната премия в главницата по договора, следва изводът, че сключването на застраховката е представлявало условие за отпускане на процесния кредит и съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК вр. пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК размерът на застрахователната премия е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите.

Възражението на ответника, че застрахователната премия вече била включена в ГПР, тъй като била част от главницата по кредита, са неоснователни, защото главницата не представлява част от общия разход по кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, а представлява величината, с която размерът разходите се съпоставя, за да се изрази в процентно съотношение съгласно установената в Приложение № 1 формула. Същевременно, както беше уточнено, допълнителните услуги представляват разход по кредита и подлежат на включване в годишния процент на разходите, независимо от това дали се заплащат пряко от потребителя или е уговорено тяхната стойност да се кредитира от търговеца, тъй като и в двата случая представляват оскъпяване на кредита за потребителя 5 в допълнение към чистата стойност на заетата сума.

При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. Съгласно чл. 23 ЗПК, в тази хипотеза потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо процесният договор за потребителски кредит е нищожен, а предявеният установителен иск в тази насока е основателен и следва да бъде уважен.