Решение № 260039 от 02.12.2022, Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И

Е

Номер 260039 02.12.2022г. град Пазарджик

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПАЗАРДЖИШКИЯТ

ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, първи въззивен граждански състав, на втори ноември две хиляди двадесет и втора година в открито заседание, в следния състав:

Председател:

Минка Трънджиева

Членове: Венцислав Маратилов

Димитър Бозаджиев при участието на секретаря Лилия Церовска като разгледа докладваното от съдията Маратилов въззивно гр.д.№526 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следващите от

Гражданския процесуален кодекс.

С решение на Панагюрски районен съд №63 от

08.06.2020г. постановено по гр.д.№959/2019г. по описа на същия съд, са отхвърлени предявените от Н.Н.Р., ЕГН-**********,*** против Главна дирекция “Пожарна безопасност и защита на населението“ при Министерството на вътрешните работи, с административен адрес гр.С.., ул.“П..“ №171 А, представлявана от главен комисар Н. Н. искове за заплащане на сумата от 1827.95лв, представляваща неизплатено допълнително възнаграждение за положен извънреден труд през периода 01.12.2016г. до 01.12.2019г., получен в резултат от преизчисляване на положения нощен труд съобразно въведената в чл.9 ал.2 от НСОРЗ методика, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, и на обезщетение за забава в размер на 212.59лв, дължимо за периода от първо число на месеца ,следващ този за който се дължи, до датата на подаване на исковата молба в съда-02.12.2019г.. Със същото решение е осъден ищеца Н.Н.Р. да заплати на Главна Дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при Министерството на вътрешните работи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв.

Решението се обжалва с въззивна жалба подадена от ищеца Н.Н.Р. чрез процесуалния си представител адв. А.Д. от САК с доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебния акт и с искане да бъде отменен и заявените искови претенции уважени в пълен размер. Като незаконосъобразен се посочва извода на районният съд, че положеният нощен труд от ищеца във времевия интервал от 22.00ч. до 06.00ч. бил равен на 8часа, поради което не следвало да се извършва приравняване с предвидения за това коефициент от 1.143,доколкото процесния период от време е времева рамка, в която полаганият труд се счита за нощен, но не е реална продължителност на същия и че реалната продължителност на положения от ищеца труд не може да надвишава времевата рамка, предвидена в чл.140 от КТ предвиждаща нормална продължителност на полагания труд през нощта до 7часа, с което не може да бъде дерогирано действието на общата разпоредба-чл.140 от КТ. Тълкувайки нормата на чл.187 ал.1 от ЗМВР жалбоподателят посочва, че същата не установява разрешена продължителност на труда през нощта от 8часа, а има в предвид, че работните часове на положения труд през нощта не следва да надвишават 8часа на всеки 24 часов период, както и че нормата не съдържа дефиниция за допустима продължителност на нощния труд и не въвежда различно правило за нормална продължителност на нощния труд от 8часа и че такава дефиниция не се съдържа изобщо в ЗМВР, както и в подзаконовите му нормативни актове доколкото нормата на чл.188 ал.2 от ЗМВР съдържа изрична препратка към КТ-за държавните служители ,полагащи труд за времето от 22.00ч. до 06.00ч. и ползващи се със специалната му закрила и че част от тази специална закрила е изричната разпоредба на нощния труд в чл.140 ал.1 от КТ според която нормалната продължителност на работното време през нощта при 5-дневна работна седмица е до 7часа,като нощен е трудът полаган от

22.00ч.-до 06.00ч. Поддържа, че в тази връзка районният съд не е направил разлика между времевия интервал, в който полагания труд се счита за нощен такъв и законово уредената максимална продължителност на същия в съответния времеви интервал. Счита, че предвид изрично уредената закрила в КТ относима към държавните служители, нормалната продължителност на полагания от тях нощен труд следва да бъде до 7часа и че безспорно жалбоподателя е полагал труд през нощта от 8часа, при разрешени 7часа, като този труд не е отчетен и заплатен като извънреден такъв. Счита, че при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове труд следва да се приравнят към дневните, в съотношение 8:7 и съответно преизчисляване с коефициент 1.143-за определяне броя на надвишените работни часове за съответния отчетен период за преценка дали е полаган извънреден труд при превишаване нормата на триместър. Твърди се, че работодателят не е прилагал този коефициент, а след прилагането му каквото е нормативното изискване броят на отработените часове се увеличава, който факт не е съобразен при изготвянето на графиците, довело до полагане на извънреден труд. Коментират се нормите на чл.187 ал.1 и ал.3 от ЗМВР според които същите не установяват разрешена/нормална продължителност на труда през нощта, а нормира общата продължителност на работното време при положен нощен труд в определения и посочен времеви диапазон, като установява невъзможност за полагане на труд за определено време в последващ период зарази сумираното отчитане на работното време. Извежда се извода, че нормата има защитна функция по отношение правото на служителя да почива в достатъчно дълъг период, след като част от работните часове на смяната му са отработени през времето от 22.00ч. до 06.00ч., като и в този случай, съобразно броя отработени часове, не следва да се надвишава нормалната продължителност на работното време от 8часа за всеки 24часов период. Посочва, че цитираната разпоредба изисква след всяка 24часова смяна, на служителя да бъде осигурена 48-часова почивка, така и средната продължителност на работното време за общия 72часов период да не надвишава средно 8часа в посочения времеви интервал, който извод жалбоподателя изгражда и на употребения от законодателя израз „средно“. Поддържа, че изричната препратка от ЗМВР към чл.140 ал.1 от КТ, съдържаща дефиниция за реална времева продължителност на полагания нощен труд във времевия интервал води до прилагане на тази императивна норма от КТ. По отношение на алгоритъма за определяне на размера-паричния еквивалент и методиката за изчисляване на реално отработените часове нощен труд след превръщането им дневен с коефициент 1.143 жалбоподателят поддържа, че за исковия период нито в ЗМВР нито в подзаконовите актове по прилагането се съдържа алгоритъм за изчисляването му. Цитира се чл.261 от КТ по отношение плащането на нощния труд с увеличение определено от МС в НСОРЗ-§52 от ЗР на НСОРЗ, като навежда извода, че методиката, която следва да се ползва за определяне на паричния размер на неотчетния и незаплатен от работодателя извънреден труд, получен чрез превръщане на реално отработените часове нощен труд-8ч. при съобразяване на максимално допустимата продължителност на същия-7часа, приложима по силата на изричната препращаща норма е чл.188 ал.2 от ЗМВР-чл.9 ал.2 от НСОРЗ. Коментира се квалификацията за извънреден труд, представляващ работа извън редовното работно време по чл.187 ал.5 от ЗМВР, като при разрешени 7часа за работа през нощта-горницата до 8часа се изчислява единствено чрез прилагането на посочения коефициент, като в хипотеза на превишение на продължителността на работното време за тримесечни период от време при сумирано изчисляване на работното време, доколкото последната се определя на база осемчасово работно време през деня и нощта, поради което горницата следва да бъде заплатена по правилата за заплащане на извънреден труд и че същите правила регулират продължителността на работното време при работници и служители по трудово правоотношение, с което се оборва извода на съд, че ползването на коефициента създава привилегия за служителите в МВР. Като следващ довод се изтъква, че съдът е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с възприетата за меродавна правна логика- в Тълкувателно решение №6 от 06.11.2013г. по тълк.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, според мотивите на което е недопустимо възприемането на диференциран подход спрямо служителите на МВР по отношение на техните права. В тази връзка се навежда извода, че ЗДСл. намира субсидиарно приложение и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР по определен въпрос /чл.67 ал.3 от ЗДСл-забрана минималните и максималните размери на основните заплати на държавните служители да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство. Направена е съпоставка между държавните служители от ГДИН към МП и другите служители в МВР, като се поддържа, че е предвиден еднакъв законов режим, на който се подчиняват двете групи държавни служители и се уреждат техните взаимоотношения по повод полагането на нощен труд. На следващо място съдът не съобразил директива 75/117/ЕОИ въвеждаща принципа за равно третиране на работниците и служителите и забрана за дискриминация по отношение прилагането на основните начала на трудовото право и за равен и равностоен труд-равна заплата-чл.157 от ДФЕС, т.2 и т.3, навеждащо задължение на държавите членки да предприемат мерки, обезпечаващи спазването на принципа за равно заплащане за равен труд или за труд с равна стойност, както и за прякото приложение на нормите и принципите на ЕС имащи превес над нормите от националното законодателство в съответствие с директния ефект на правото на ЕС. Направено е мотивирано искане за отправяне на преюдициално запитване, каквото между впрочем е било отправено от друг български национален съд до СЕС, настоящото производство е било спряно и след произнасяне на СЕС, е възобновено служебно.

Моли жалбоподателят да се отмени изцяло обжалваното решение и се уважат заявените искови претенции в пълен размер с присъждане на разноските в производството.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия ГДПБЗН-МВР чрез юрисконсулт С.. Излагат се доводи, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Коментират се и се повтарят част от мотивите на съда във връзка с отхвърлената искова претенция на ищеца против дирекцията. Акцентира се, че спорният момент е дали следва да се приложи чл.9 ал.2 от НСОРЗ-подзаконов нормативен акт по прилагането на КТ, за служителите които полагат свой труд на смени, имащи статут по чл.142 ал.1 т.1 от ЗМВР. Отговаря се на всички доводи развити в жалбата, като се акцентира, че през процесния период организацията на работата на държавните служители в МВР се уреждана с наредба на министъра на вътрешните работи № 8121з-776 от 29.07.2016г. касаеща реда за организацията, разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, време за отдих и почивките на държавните служители в МВР, която не допуска прилагането на общите правила по КТ и НСОРЗ и че в случая не е налице непълнота на Наредбата на Министъра на вътрешните работи, както и че правоотношенията по служба са уредени в специален закон -ЗМВР заради специфичния статут на служителите, като ищецът е работил при работна смяна от 24часа, а не 12часа и същата е определена от ЗМВР, а не от КТ /максимална продължителност на работното време от 12часа по КТ/, поради което е несъвместимо прилагането на КТ и на НСОРЗ за служители по чл.142 ал.1 т.1 от ЗМВР, поради изключителност на техния статут и различността му от този по КТ. Поддържа се и довод за неприложимост на ТР №6 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, доколкото се отнася за статут на държавни служители в МВР с полаган труд и със статут уреден по ЗДСл. Твърди се, че липсва основание за приемане на неравностойно положение на тази група служители като се препраща към чл.48 ал.5 от КРБ като се поддържа, че нощният труд на ищеца е в рамките на 8часова продължителност, той не се трансформира в дневен такъв, а се заплаща по смисъла на заповед №8121-з-791 от

28.10.2014г. на министъра на вътрешните работи по 0.25лв на час. Като последен аргумент се изтъква, че на ищеца са изплатени всички парични средства за извънреден труд и че последният не е доказал наличието на незаплатен такъв. Моли да се потвърди обжалваното решение с присъждане на разноските.