Решение № 443 от 14.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 443 гр. София, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Илияна Папазова

Членове:

Майя Русева

Хрипсиме Мъгърдичян при участието на секретаря Кристина Н. Григорова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20248002101370 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Хакан България“ ООД срещу въззивно решение № 1321 от 21.11.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2001/23 год. по описа на Софийски апелативен съд, с което, като е потвърдено решение № 260555 от 03.04.2023 год., постановено по гр. дело № 8985/2015 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 7 с-в, са отхвърлени предявените от „Хакан България“ ООД срещу процесуалните субституенти на Държавата – Национална агенция за приходите и Върховен административен съд, искове с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за европейския съюз /ДЕС/ за солидарното осъждане на ответниците да заплатят сумата 843 663.60 лв., представляваща имуществена вреда, причинена на ищеца от допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в неправомерен отказ да бъде признато право на данъчен кредит, съгласно ревизионен акт /РА/ № 03251100148 от 25.10.2011 год. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с решение № 5434 от 22.04.2014 год. по адм. дело №10824/2013 год. по описа на ВАС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и сумата от 287 1

208.91 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 14.06.2011 год. до датата на подаване на исковата молба – 13.11.2014 год.

С определение № 178 от 17.01.2025 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следния въпрос: За понятието „доставка на стока“ по смисъла на чл. 167 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност?

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответните страни Национална агенция по приходите и Върховния административен съд считат, че касационната жалба е неоснователна.

Прокуратурата на Република България счита, че касационната жалба е неоснователна.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 4, § 3 ДЕС, въззивният съд е приел за установено, че с ревизионен акт № 03251100148 от 25.10.2011 год., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с решение № 868 от 13.01.2012 год. на директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ Варна при ЦУ на НАП, са установени задължения по ЗДДС на ищеца „Хакан България“ ООД в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит по данъчни фактури, издадени от „Мевиста” ЕООД за данъчен период м. 04.2011 год. и м.

05.2011 год. в размер на общо 826 680 лв. Ищецът е упражнил право на данъчен кредит по следните фактури, издадени от „Мевиста“ ЕООД, през посочения данъчен период, както следва: фактура № [ЕГН] от 14.04.2011 год., с предмет покупка на стоки, данъчна основа 581 000 лв. и ползван ДДС от 116 200 лв.; фактура № [ЕГН] от 20.04.2011 год., с предмет покупка на стоки, данъчна основа 830 000 лв. и ползван ДДС от 166 000лв.; фактура № [ЕГН] от 26.04.2011 год., с предмет покупка на стоки с данъчна основа 830000 лв. и ползван ДДС от 166 000 лв.; фактура № [ЕГН] от 29.04.2011 год., с предмет покупка на стоки с данъчна основа 830 000 лв. и ползван ДДС от 166 000 лв.; фактура № [ЕГН] от 05.05.2011 год., с предмет покупка на стоки с данъчна основа 830 000 лв. и ДДС от 166 000 лв.; фактура №[ЕИК] от 12.05.2011 год., с предмет покупка на стоки с данъчна основа 232 400 лв. и ползван ДДС 46 480 лв. Въз основа на събраните в хода на ревизионното производство доказателства органите на приходната администрация са приели, че не е установено действително извършване на реална доставка от „Мевиста” ЕООД към ревизираното дружество „Хакан България“ ООД, тъй като не е установено фактическо предаване на стоките, не е ясен произхода на стоката и няма доказателства къде е съхранявана стоката.

Ищецът обжалвал ревизионния акт, като последният бил отменен с решение №1185 от 14.05.2013 год., постановено по адм. дело № 568/2012 год. по описа на Варненски административен съд. Това решение е отменено с решение № 5434 от 22.04.2014 год., постановено по адм. дело №10824/2013 год. по описа на Върховния административен съд.

2

По отношение на първия спорен въпрос – извършването на доставка от "Мевиста" ЕООД към „Хакан България“, ВАС е приел, че изводите на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза са необосновани, поради противоречие с доказателствената стойност на кантарните бележки и неправилно са възприети от първоинстанционния съд. Представените товарителници от трите транспортни фирми не съдържат подпис на получател и не установяват приемо-предаване на тоновете слънчоглед от „Мевиста“ ЕООД на ревизираното лице – в значителна част от тях като получател е посочено „Пристанище Варна”, в не малък брой като изпращач и получател е посочена „Мевиста“ ЕООД. В товарителниците е посочено като място на натоварване: Алфатар, Бяла Слатина, Кнежа, Тервел. В договора за доставка на 5 000 т. слънчоглед между „Мевиста“ ЕООД и ЕТ „Боби – К. М. Минкова“ е посочено, че слънчогледът ще се натоварва от склад на едноличния търговец във Вълчи дол, като по делото няма нито една товарителница с посочено място на натоварване Вълчи дол.

В приложените кантарни бележки на „Пристанище Варна Запад” са посочени номера на автомобилите, съвпадащи с посочените в товарителниците на тримата превозвачи, но като товародател и получател е посочено ревизираното лице „Хакан Бъгария“ ООД. Така съставените кантарни бележки установяват получаване в склада на пристанището на слънчоглед, собствен на ревизираното лице, като липсват доказателства за осъществена доставка от „Мевиста“ ЕООД на „Хакан България“ ООД на същия този слънчоглед, след като приемо-предаване на стоката между тези фирми не е извършено. Поради това е формирал извод, че доставчикът не е разполагал с фактурираните количества слънчоглед, след като липсват доказателства за извършени покупки на слънчоглед във фактурираните обеми от земеделски складодържатели, предвид периода на доставките – м. април и м. май 2011 год. от реколта 2010 г. и не е прехвърлил собствеността върху тях на ревизираното лице, както правилно са приели органите по приходите. От посочването в кантарните бележки на ревизираното лице, като товародател и получател следва също, че при съставяне на кантарните бележки са представени превозни документи с посочен в тях товародател „Хакан България“ ООД, а не представените по делото товарителници с изпращач „Мевиста“ ЕООД. Счел е, че в случая кантарните бележки не установяват премо-предаване на тоновете слънчоглед от доставчика на ревизираното лице, без което предвид чл. 24, ал. 2 ЗЗД не настъпва преминаване на собствеността от доставчика в патримониума на получателя. С посоченото решение ВАС е осъдил “Хакан България“ ООД да заплати на НАП – ЦУ – Дирекция "ОДОП" – Варна сумата от 16 983.60 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение по делото.

От правна страна въззивният съд е приел, че отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз по смисъла на чл. 4, § 3 от ДЕС е специална деликтна отговорност, която може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на следните кумулативни материалноправни предпоставки, установени в практиката на Съда на ЕС: 1/ нарушена правна норма от правото на ЕС или нарушен принцип, установен от правото на съюза; 2/ нарушените правни норми на общностното право да предоставят права на частноправни субекти; 3/ нарушението да е достатъчно съществено и 4/ нарушението, респ. неизпълнението на задължението на държавата, да е в причинно-следствена връзка с 3 настъпилия за засегнатото лице вредоносен резултат /вреди/. Посочил е, че исковата претенция се основава на твърдения за нарушени разпоредби от Директивата, които ясно уреждат права на частноправни субекти – право на освобождаване от облагане на вътреобщностни доставки – чл. 137 и право на данъчен кредит – чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 год. относно общата система на данъка върху добавената стойност /които са точно транспонирани в националния закон – ЗДДС/.

Счел е за неоснователни доводите на ищеца, че издаването на фактура за доставката е достатъчно условие за възникване на правото на приспадане съгласно относимите разпоредби от Директивата и цитираната от него практика на СЕС. Посочил е, че ищецът необосновано поддържа, че правото на приспадане може да бъде отказано единствено ако данъчните власти установят в ревизионното производство и пред съда в производството по обжалване на отказа, въз основа на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е участвало в измама или злоупотреба или е знаело или трябвало да знае, че сделката е част от данъчна измама, извършена нагоре или надолу по веригата на доставки. Действително и безспорно в случая това не били основанията за постановения и потвърден по съдебен ред отказ. Част от практиката на СЕС, на която се позовавал избирателно ищецът, се отнасяла до извършване на услуги /СМР и други/ или доставка на стоки, които са непотребими и са предназначени за трайното им ползване, а не за консумация, като едни ще бъдат критериите за преценката на реално осъществени СМР или доставката на МПС, други ще бъдат за доставката на родово определени и потребими вещи. В разглеждания случай основният аргумент за отказа да бъде признато правото на данъчен кредит бил, че доставките по спорните фактури не са осъществени. В мотивите на постановеното от ВАС съдебно решение, след анализ на фактическата обстановка по делото, е прието, че кантарните бележки не установяват премо-предаване на тоновете слънчоглед от доставчика на ревизираното лице, без което предвид чл. 24, ал. 2 ЗЗД не настъпва преминаване на материални права върху тях от доставчика в патримониума на получателя.

Въззивният съд е изложил съображения, че органите на приходната агенция и ВАС са процедирали в съответствие с правото на ЕС и практиката на СЕС по прилагане на относимите норми на Директива 2006/112 на ЕС, доколкото при липсата на реална доставка остава ирелевантен въпросът за наличие на данъчна измама, каквато съобразно българското законодателство може да бъде установена единствено с влязла в сила осъдителна присъда по наказателно дело. В случая липсвали следните предпоставки за упражняване правото на приспадане на данъчен кредит по чл. 63, чл. 167 , чл. 168, б. „а“ и чл. 178 от Директива 2006/112 на ЕС – не е доказано че количествата слънчоглед са доставени на това дружество и не е доказано че тези количества са използвани за последваща облагаема доставка от това дружество; налице са единствено съставени фактури, като отразените в тях обстоятелства не само, че се подкрепят от събраните от данъчните органи доказателства, а напротив опровергават се; съдържанието на тези фактури не съответства напълно на изискванията на чл. 220, 236 и чл. 238, 239 и 240 от Директивата.

Въззивният съд е приел също така, че твърдяното нарушение на правни норми /принципи/ от 4 правото на ЕС не е достатъчно съществено, като се е позовал на решения на СЕС от 28.06.2015 год. по дело С-168/15 и решение от 30.09.2003 год. по дело С-224/01.

Счел е за неоснователно възражението на ищеца, че първоинстанционниото решение е немотивирано, тъй като първоинстанционният съд е констатирал в обобщение, че практиката на СЕС по прилагане на относимите разпоредби от Директивата, при различни фактически обстоятелства и поставени за тълкуване на съответни въпроси, приема, че правото на приспадане на данъка възниква само за данъчнозадълженото лице, в полза на което е реално осъществена доставка на стоки или услуги от друго данъчнозадължено лице, използвани впоследствие за целите на неговите облагаеми сделки. При наличието на тези материалноправни условия, то не може да му бъде отказано, освен ако при проверката от страна на административните и съдебните органи въз основа на обективни данни се установи, че сделката, с която е обосновано правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре или надолу по веригата от доставки, и то само ако данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае за измамата, без от него да се изисква да се е уверило, че издателят на фактурата има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС. В тази връзка е приел, че действителното извършване на доставката е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на приспадане, и установяването му е предпоставка за неговото признаване, при наличието на която, отказ може да бъде постановен само по изключение в посочените случаи. Наличието на фактура е формално изискване за упражняването на правото на приспадане, приоритет пред което имат материалноправните изисквания относно неговото възникване. При спор за тяхното настъпване в доказателствена тежест на претендиращото правото на приспадане лице е да ги установи, съобразно разпределението й с нормите на националното законодателство /чл. 154, ал. 1 ГПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК/. Националната юрисдикция следва да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства, и в доказателствена тежест на органа по приходите е да установи наличието на обективни данни за измама, злоупотреба или недобросъвестност на данъчнозадълженото лице, а националната юрисдикция е длъжна и служебно да провери дали такива обективни данни са установени, с оглед признатата от Директивата цел за борба срещу данъчните измами, избягването на данъци и евентуални злоупотреби.