Решение № 99 от 12.05.2026, Районен съд - Свиленград

РЕШЕНИЕ

№ 99 гр. Свиленград, 12.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Живка Д. Петрова при участието на секретаря Жаклин М. Арнаудова като разгледа докладваното от Живка Д. Петрова Гражданско дело № 20255620100670 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от С. Д. А., с ЕГН: **********, с която е предявен срещу “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК: 203670940, искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, чл.143 и чл.144 от ЗЗП.

Ищецът С. Д. А. твърди, че на 14.12.2013 г. сключил с „Креди Йес“ ООД, като заемодател, Договор за паричен заем № 1177. Вземанията по този договор за кредит били придобити от ответника “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, по силата на договор за цесия.

Ищецът твърди, че договорът за заем съдържал „клауза относно годишния лихвен процент на разходите по заема, който за срока на договора бил в размер на 379,76%“.

Твърди, че общата дължима сума по договора била в размер на 2250,50 лв., от която дължимата договорна лихва била в размер на 850,50 лв.

Ищецът счита, че посоченият договор за кредит е нищожен, поради противоречието му с добрите нрави и със закона, и по-точно с императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит – чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.11, т.12, т.15, т.16 и т.20 от ЗПК. В договора формално бил посочен ГПР, който не бил действително прилаганият такъв. Не било уточнено и от какви разходи се формира този ГПР, като по този начин ищецът – потребител бил въведен в заблуждение. Не било изяснено в договора и какви точно вземания се включват в погасителната вноска. Ищецът не бил запознат при сключване на договора с приложимите към него Общи условия.

Поради изложеното ищецът иска съда да уважи предявените искове, като прогласи процесния договор за нищожен, поради противоречието му със закона и с добрите нрави, и да му присъди направените по делото разноски.

В указания му едномесечен срок, съгласно чл.131, ал.1 от ГПК, ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни.

Ответникът не спори, че на 14.12.2013 година между „Креди Йес“ ООД, като кредитор, и ищеца, като кредитополучател, бил сключен Договор за паричен заем № 1177.

Посочва, че придобил вземанията по този договор и че поради неизпълнението му от страна на кредитополучателя, подал срещу него заявление по чл.410 от ГПК. По заявлението била 1 издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 254/2017 г. по описа на РС – Свиленград, с която било разпоредено длъжникът да заплати на заявителя суми, произтичащи от същия договор. Заповедта била влязла в сила и по нея бил издаден изпълнителен лист, въз основа на който било образувано изп. дело № 1894/2017 г. по описа на ЧСИ Николета Кавакова. По това изпълнитално дело регулярно били предприемани действия, водещи до прекъсване на давността.

Ответникът оспорва твърденията на ищеца за недействителност на договора за кредит, като излага съображения в подкрепа на противното. Посочва, че договорът не бил сключен при Общи условия, а всички условия по него били уговорени индивидуално.

С Разпореждане № 636, постановено в открито съдебно заседание по делото на 25.11.2025 г., производството е прекратено, поради недопустимост на предявените искове.

По делото е изискано и приложено ч. гр. дело № 254/2017 г. по описа на РС – Свиленград, от което се установява, че то е образувано по заявление по чл.410 от ГПК, подадено от настоящия ответник “Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу длъжник – настоящия ищец С. Д. А., за заплащане на суми, дължими по Договор за паричен заем № 1177 от 14.12.2013 г., сключен между „Креди Йес“ ООД и длъжника. По заявлението е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 120/25.04.2017 г., с която е разпоредено С. Д. А. да заплати на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД претендираните със заявлението суми. Заповедта е влязла в законна сила и въз основа на нея е издаден изпълнителен лист от 26.07.2017 г.

С оглед горното, съдът е приел, че след стабилизирането на заповедта за изпълнение със сила на пресъдено нещо се явява установено съществуването/ действителността на цялото правоотношение, произтичащо от процесния договор за заем и че този въпрос не може да бъде пререшаван с последващи претенции за нищожност, освен в хипотезата на чл.424, ал.1 от ГПК. Затова, с Разпореждане № 636, постановено в открито съдебно заседание по делото на 25.11.2025 г., производството е прекратено, поради недопустимост на предявените искове. По жалба на ищеца, с Определение № 102 от 06.02.2026 г. по възз. ч. гр. д. № 14/2026 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, разпореждането е отменено, като въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, обективирана в Определение № 1199/09.05.2024 г. по ч.т.д. 1304/2023 г. на ВКС. В последното е прието, че „с оглед формираната практика на СЕС следва да се приеме, че формираната с влезлите в сила заповеди за изпълнение сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и не обуславя недопустимост на предявените в настоящото производство установителни искове.“. В цитираното определение на ВКС е посочено, че Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. Посочено е, че СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни /Определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23/.

С Определение № 102 от 06.02.2026 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 14/2026 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, са дадени указания на първоинстанционния съд да извърши преценка дали ищецът има качеството на потребител и дали в заповедното производство заповедният съд е извършил контрол в рамките на осъществилото се пред него производство за наличие на неравноправни клаузи в сключения договор.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид 2 становищата, доводите и възраженията на страните, и като съобрази задължителните указания на въззивния съд, прие следното:

Видно от приложеното ч. гр. дело № 254/2017 г. по описа на РС – Свиленград, заповедният съд не е извършил проверка за наличието на неравноправни клаузи по процесния договор в това производство, доколкото липсва такова нарочно постановеното по делото разпореждане, а и не се установява от съдържанието на издадената по делото заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК такава проверка да е направена.

Безспорно е между страните, че „Креди Йес“ ООД е финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ и че като такава предоставя по занятие заеми, което се установява и от вписания в Търговския регистър предмет на дейност на дружеството. Безспорно е също, че ищецът има качеството на „потребител“ по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Спорно по делото е дали договорът за заем е валидно сключен. За да бъде валидно сключен, договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на изискванията, предвидени в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т. 7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т. 7-9 ЗПК. В трайно установената съдебна практика на ВКС /напр. Решение № 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Представен е по делото Договор за паричен заем № 1177, сключен на 14.12.2013 г. между „Креди Йес“ ООД, като „заемодател“, и С. Д. А., като „заемател“. Видно от договора, заемодателят е предоставил на заемателя заем в размер на 1400,00 лв., при условия, уговорени в чл.6 от раздел IV "Индивидуални условия": за срок от 7 месеца, на 7 вноски, всяка в размер на 321,50 лв., с падеж 13-то число на месеца, с падеж на първата вноска – 13.01.2014 г. и падеж на последната вноска – 13.07.2014 г., при място на плащане: гр.

Свиленград, бул. „България“ № 34. Уговорен е месечен лихвен процент в размер на 13.500 % и годишен процент на разходите по кредита в размер на 379.760 %.

Видно от договора за заем, в чл.3, ал.1 е посочен лихвеният процент по кредита, който е 13.50 % фиксиран месечен лихвен процент по заема. Действително, в договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл.11 от ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща глава шеста – „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това, от договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно 850.50 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 1400 лева и общо дължима сума по договора 2250.50 лева/, който размер е фиксиран за целия период на договора. Доколкото лихвата е фиксирана за целия период на договора и същата не се променя, не зависи от някакви фактори, предвидени в договора, не е необходимо да се посочват условията по прилагането й, доколкото такива условия няма, не са предвидени в договора – лихвата е фиксиран размер за целия срок на договора.

По доводите за недействителност на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР: Видно от чл.3, ал.2 от процесния договор, в него е посочен годишния процент на разходите в размер на 379,760 %, а условията по прилагането му са посочени в чл. 5 от ОУ. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК 3 и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Същевременно, разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, определяща максималния размер на ГПР в случая е неприложима, тъй като е нова материалноправна норма, приета с ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г., а процесният договор е от 14.12.2013 г. Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е точно 379.760 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него, които са ясно фиксирани в чл.6. В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита.

Тоест, в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Наред с това, клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК (а такава в случая не следва да се извършва, тъй като почива на материално правна норма, която не е съществувала към датата на сключване на договора), а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР, да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер.