Решение № 198 от 14.07.2021, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 198 гр. Бургас , 14.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и О. юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Вяра Ив. Камбурова

Галя В. Белева

Александър Д. Муртев при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Александър Д. Муртев Въззивно гражданско дело № 20212100500836 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, вр. чл.17 и сл. от ЗЗДН и е образувано по жалба на Г.. Р. О., ЕГН: ********** от ********** чрез адв. Атанас Тасков, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. “Сливница” № 31, ет.1, против Решение № 12 от 29.04.2021г. по гр.д. № 343/2021г. по описа на РС – Айтос, по силата на което спрямо жалбоподателя са били наложени мерки по чл.5, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ЗЗДН.

С обжалваното решение жалбоподателят е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо съпругата си Х. Н. О., ЕГН ********** и синовете си Р. Г.. Р. с ЕГН ********** и непълнолетния Н. Г.Р. с ЕГН ***, всички с адрес в **********.

С обжалваното решение, жалбоподателят е отстранен от съвместно обитаваното със съпругата и синовете си жилище, находящо се в ********** за срок от дванадесет месеца, било му е забранено да приближава на разстояние по-малко от 50 метра пострадалите лица – съпругата и синовете си, жилището в с. Тополица, както и местата им за социални контакти и отдих за срок от дванадесет месеца.

С обжалваното решение, на жалбоподателят е била наложена глоба в размер на 200 лв. и същият е бил осъден да заплати направените от съпругата му съдебно-деловодни разноски в размер на 350 лв., както и държавна такса в размер на 25 лв.

Като неправилно решението се обжалва в частта, в която на жалбоподателя са наложени мерки на основание чл.5, ал.1, т.2 и 3 от ЗЗДН, а именно в частта, в която същият е отстранен от съвместно обитаваното със съпругата и синовете си жилище, находящо се в 1

********** за срок от дванадесет месеца, било му е забранено да приближава на разстояние по-малко от 50 метра пострадалите лица – съпругата и синовете си, жилището в с.

Тополица, както и местата им за социални контакти и отдих за срок от дванадесет месеца.

В жалбата се навеждат доводи, че наложените ограничителни мерки са прекомерни по своя срок, а освен това не съответстват на целта и духа на закона.

По отношение на наложената ограничителна мярка по чл.5, ал.1, т.2 от ЗЗДН се излагат съображения, че съдът не е съобразил повдигнатия от жалбоподателя спор за това, че молителите не живеят в жилището – негова лична собственост. По делото не били събрани доказателства, които да опровергаят това негово твърдение. В този смисъл, съдът следвало да приеме, че молителите не живеят в дома на ответника, който факт сам по себе си стоял извън факта на самото домашно насилие и поради това установяването му не можело да се извърши само и единствено въз основа на подадените декларации. Доказването на местоживеенето на молителите следвало да се подчинява на общите правила, а доказателствените изводи на съда следвало да бъдат изградени въз основа на надлежно събрани по делото доказателства. Предвид липсата на ангажирани по делото доказателства се застъпва становище, че отстраняването на жалбоподателя от имота се явява безпредметно, а поради това и неправилно. Стигало се до ситуация, в която съдът не допуска жалбоподателят до собственото му жилище, под предлог, че защитава неприкосновеността на молителите, които не били доказали, че живеят там.

Обосновава се извод, че наложената мярка на практика излиза извън целта на ЗЗДН и по същество води до нарушаване на притежаваното от ответника абсолютно вещно право на собственост върху жилището.

При условията на евентуалност се развиват съображения, че обжалваното решение е неправилно, дори ако се приеме, че молителите обитават процесното жилище.

Релевира се оплакване, че съдът не е съобразил, че целта на търсената защита се постига с наложената на ответника забрана да приближава молителите на по-малко от 50 метра. Поддържа се, че с налагането, респ. изпълнението на тази мярка се постига същия ефект. В случаите, когато молителите обитават и се намират в жилището, ответникът пак нямало да може да влезе в имота и да живее в него. Развиват се подробни съображения, че посредством така наложената забрана за достъп на ответника до жилището му ответникът нямало да може да се снабди с вещи от първа необходимост, в т.ч. дрехи и документи, респ. нямало да може да води пълноценен живот. В тази връзка следвало да се прави разлика между забраната на ответника да се приближава до жилището, когато молителите са в него от една страна и пълната забрана за достъп до собственото му жилище от друга страна.

Жалбоподателят счита, че това не можело да е целта на закона, като в разглеждания случай едновременното налагане на повече от една от предвидените в ЗЗДН мерки се явява прекомерно и не съответства на целта на закона. Сочи също така, че в закона не било поставено изискване за едновременно налагане на всички мерки като този въпрос бил оставен на преценката на съда. От тази гледна точка също считал обжалваното решение за неправилно.

На трето място се оспорва като неправилно определена и продължителността на 2 наложените по чл.5, ал.1, т.2 и 3 от ЗЗДН мерки. В случая не било видно, въз основа на какви критерии съдът е постановил срокът на мерките да е с продължителност от 12 месеца.

Според жалбоподателя този срок се явявал прекомерен и определянето му в случая излизало извън целите на закона, като дори създавало предпоставки за влошаване отношенията в семейството.

Навеждат се подробни съображения в подкрепа на разбирането, че продължителността на наложените мерки съдът е следвало да определи при баланс между закрилата на пострадалото лице и пълното разрушаване на семейството от друга. В тази връзка, жалбоподателят намира, че посредством постановеното решение се създава предпоставка за едногодишна фактическа раздяла между страните, представляваща категорично основание за дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения по см. на СК и развод.

С оглед изложеното се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част, като наложената на ответника забрана за обитаване жилището да бъде отменена, респ. да бъде намален срока на действие на наложените мерки по см. на чл.5, ал.2 от ЗЗДН.

Не се въвеждат искания по доказателствата. Не се претендират разноски.

В срока по чл.17, ал.4 от ЗЗДН е постъпил отговор на въззивната жалба от Х. Н. О. и Р. Г.. Р., чрез адв. Рамадан Нуретин, с която същата се оспорва като неоснователна.

Претендира се потвърждаване на обжалваното решение.

Излагат се аргументи, че по делото било безспорно установено, че страните са съпрузи, както и че до издаване на заповедта за незабавна защита същите са живели заедно в с. Тополица, общ. Айтос като са обитавали съвместно жилище, заедно с децата си. За осъществения акт на домашно насилие молителите били подписали декларация по чл.9 от закона, в която били подробно описани обстоятелствата, съставляващи осъществено спрямо тях домашно насилие. Застъпва се становище, че по делото е безспорно доказано, че молителите живеят в жилището в с. Тополица, където бил извършен и самият акт на домашно насилие, като този факт се потвърждавал както от социалния доклад и предупредителните протоколи, така и от показанията на свидетелите по делото. Същото според въззиваемите се установявало и от обясненията на разпитаното пред първата инстанция малолетно дете Н. Р., дало подробни обяснения относно извършения акт на домашно насилие. Въззиваемите намират изводите на първоинстанционния съд относно настоящото си местоживеене за обосновани и кореспондиращи на множеството събраните по делото доказателства, изследвани поотделно и в тяхната съвкупност.

Предвид безспорно установения факт за осъществено домашно насилие се застъпва становище, че изложените в жалбата твърдения за това, че жилището е еднолична собственост на нарушителя не рефлектира върху основателността на молбата за защита.

Сочи се, че това е факт, който ЗЗДН не отчита и няма отношение към фактическия състав на защитата.

Излага се, че ответната страна е изключително последователна в осъществяваното спрямо тях психическо и физическо насилие, поради което оставането на ответника в 3 семейното жилище би било не само опасно, но и би довело до пряка опасност както за живота на децата, така и за съпругата на ответника. С исканата съдебна защита не се целяла злоупотреба с права, а адекватна защита за молителите.

С оглед изложеното се отправя искане обжалваното решение да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е подадена в предвидения в чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН срок от надлежно упълномощен адвокат, отговаря на формалните изисквания на закона и е допустима за разглеждане по същество.

Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на основание чл. 269 от ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.

След като прецени твърденията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и разпоредби на закона, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството е с правно основание чл. 8 от ЗЗДН.

Образувано е по молба на Х. Н. О. и Р. Г.. Р. по чл.8, т.1 и 2 от ЗЗДН – за защита от домашно насилие извършено върху тях. В молбата като извършител на домашно насилие е посочен ответника Г.. Р. О. – съпруг на първата молителка и баща на втория молител.

В молбата си молителите посочват, че на 12.04.2021г. ответникът упражнил спрямо тях психически и физически тормоз, в резултат на което бил задържан от органите на реда.

Побоят, който им нанесъл станал в присъствието на непълнолетния син на молителката и ответника – Н. Г.Р..

Молителите са представили и декларации по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, в които са описали събитията от 12.04.2021г., твърдейки че спрямо тях и непълнолетния Н. Г.Р. е извършен акт на домашно насилие.

С Определение № 64 от 13.04.20221г. по гр.д. № 343/2021г., РС – Айтос е приел, че данните изнесени в молбата и декларациите са достатъчни за предприемане на незабавни мерки с цел охрана интересите на молителите и непълнолетното лице Н. Р. и на осн. чл.18 от ЗЗДН е издал заповед за незабавна защита спрямо Г.О..

За установяване на изложените в молбата оплаквания са допуснати гласни доказателства и са представени писмени доказателства – съдебно-медицински удостоверения, докладни записки. Разпитани в качеството на свидетели са О.Н. М., М. М. и А.Ю..

След анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност, районния съд е обосновал извод за това, че доказателствената стойност на декларациите не е разколебана предвид липсата на доказателства, които да опровергават изнесените в тях обстоятелства.

Посочил е, че изнесените в молбата твърдения се подкрепят от събраните писмени доказателства и показания на св. Махмуд, поради което се явяват доказани и молбата за издаване на заповед за защита следва да бъде уважена.

С депозираната пред настоящата инстанция въззивна жалба не се оспорват фактическите изводи на съда досежно извършеното от ответника деяние, както и дали 4 същото съдържа посочените в чл.2 ЗЗДН признаци на домашно насилие.

Спорният по делото въпрос е доколко наложените от първоинстанционния съд мерки по чл. 5, , т.2 и т.3 от ЗЗДН са целесъобразни, както и дали някоя от тях не се явява прекомерна с оглед установените по делото обстоятелства.

Мярката по чл.5, т.2 от ЗЗДН, а именно “отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище” е била наложена спрямо ответника О. за срок от дванадесет месеца.

Не е спорно между страните, а и се установява от приложения по делото Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 195, том II, рег. № 4901, дело № 305 от 20.11.2018г., че съвместно обитаваното от съпрузите жилище представлява еднолична собственост на ответника. С отговора на молбата за защита, ответникът е направил изрично възражение, че молителите понастоящем не обитават въпросното жилище, което обаче видно от мотивите на обжалваното решение не е било съобразено от първостепенния съд при налагане на горепосочената мярка за защита. Направеното възражение е следвало да бъде преценено от първостепенния съд, предвид съдържащите се в приложения по делото социален доклад, данни за това, че считано от 13.04.2021г. /датата на издаване на заповедта за незабавна защита/, молителите, заедно с детето Н. обитават таванско помещение на апартамента на сестрата на молителката О. в гр. Айтос.