Решение № 3777 от 28.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3777 гр. Пловдив, 28.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20235330105393 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК 202423225 против М. А. М., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 26.09.2014 г. между ответника и трето лице – кредитор „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД бил сключен договор за потребителски кредит № ***, с предоставена сума от 20000 лева, дължима ведно с договорна лихва, в срок до 14.09.2020 г.

На 24.10.2016 г. с договор за цесия вземанията били прехвърлени на ищеца, за което длъжникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и в хода на процеса.

Поради липсата на плащане, било инициирано заповедно производство и издадена заповед по чл. 410 ГПК № 4585/23.06.2022 г. по ч.гр.д. № 8992/22 г. по описа на ПРС, връчена редовно по чл. 47, ал. 5 ГПК, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за следните суми: 17188,85 лева – остатък от дължима главница; 1340,58 - договорна лихва за периода 26.09.2014 г. – 24.10.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 21.06.2022 г. до окончателното погасяване.

Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, чрез назначения особен представител, с който оспорва исковете по размер, в т.ч. и като погасени по давност спрямо първоначалния кредитор, док. вземанията следвало да бъдат обявени за 1 предсрочно изискуеми, поради неизпълнение, като същите не били и изискуеми към датата на договора за цесия. Моли за отхвърлянето им.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч.гр.д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Тя е връчена редовно при условията на чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между ответника и първоначалния кредитор „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е бил сключен твърденият договор за потребителски кредит № *** от 26.09.2014 г., като предоставената сума от 20 000 лева е била усвоена; между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ищеца е сключен договор за цесия, с който претендираните вземания по договора са прехвърлени /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 13807/05.11.2024 г. – л.105-106/.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като съобрази и ги съпостави с приетите писмени доказателства.

В договора са посочени – размер на предоставената сума, обща такава за плащане, брой на вноските, ГПР от 15,90 % и лихвен процент – 11,49.

Кредитополучателят се е задължил да върне сумата на 72 месечни погасителни вноски в размер на 421,45 лева, като общият размер на всички плащания е записан на 30343,98 лева.

Няма спор и от заключението на приетата ССЕ, което се кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвено, се установява, че отпуснатата сума е усвоена.

От представените доказателства – договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 24.10.2016 г. и приложение № 1 към него /л.22-29/, в които фигурират вземанията към ответника, се установява, че между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ищеца е сключен договор за цесия, по силата на който последният е придобил вземанията срещу ответника, произтичащи от договора за кредит. Такава възможност е предвидена изрично в чл. 13, ал.6 от Общите условия, за което е налице изрично съгласие на насрещната страна, дадено с подписването им.

Прието е уведомително писмо от цедента /л.20/, съгл. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, чрез нарочно упълномощения за това цесионер /л.30/ за извършената цесия, адресирано до длъжника, който следва да се счита редовно уведомен за сключването й.

Изходящото от упълномощения-цесионер уведомление – което съдържа имената на ответника, както и обстоятелства относно конкретния кредит, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за 2 възможността цедентът да упълномощи цесионера - Решение № 156/30.11.2015 г., т. д.

№ 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.

Също така и принципно - ответникът се явява уведомен за цесиите с връчването на исковата молба и приложенията на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Тези документи, заедно със самата искова молба, се явяват редовно връчени на ответника на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК за връчване на съобщението с исковата молба и приложенията следва да бъде зачетена в настоящото производство и уведомяването да се вземе предвид от съда съобразно чл. 235, ал. 3 ГПК, дори да е извършено след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д. 1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по установителен иск по чл. 422 ГПК.

Отделно - уведомяването за цесията не е елемент от ФС на самия договор за цесия /Решение № 239/15.05.2018 г. по дело № 986/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о./. Той е породил правно действие между страните по него и валидно прехвърля процесните вземания. Уведомяването има за цел единствено да осведоми длъжника, че вече има нов кредитор, за да знае на кого да плати. Ответникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване /Определение № 987/18.07.2011 г. по дело №867/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о./.

На следващо място - уведомяването може да се извърши и чрез особен представител.

Назначаването на особен представител е резултат от неуспешните усилия ответникът да бъде открит, за да участва в процеса. На основание чл.47, ал.6 ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед охрана интересите му, е назначен особен представител. Фигурата на последния се припокрива с тази на упълномощения процесуален представител относно получаване на книжа по делото, както и връчване на препис от решението и т.н.

И в двата случая, представителят има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на тези, свързани с разпореждане с предмета на делото, за които се изисква изрично упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.

Връчването на уведомлението за цесия на особения представител не представлява приемане на материалноправно изявление, равняващо се на разпореждане с предмета на делото, тъй като това би означавало кредиторът да бъде поставен в ситуация на невъзможност да предяви правата по договора за цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване на длъжника и невъзможността за лично връчване на уведомлението за цесията /вкл. и при евентуална недобросъвестност от страна на последния/.

Както се посочи, в съдебната практика е прието, че действието по уведомяване на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. Целта на уведомяването е длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка, 3 той има интерес да оспорва уведомяването тогава, когато е платил на ненадлежен кредитор. В случая не се твърди да е платено на ненадлежен кредитор, нито се установява да е извършено плащане след прехвърляне на вземанията /според ССЕ/.

Ето защо, съдът приема, че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици /в т. см. са и разясненията в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о. - касаят уведомление за предсрочна изискуемост на кредит, но застъпват извода, че връчването на особения представител в хода на процеса представлява надлежно уведомяване на длъжника ответник/.

С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът е материалноправно активно легитимиран нов кредитор.

Относно търсените суми и сключения договор:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до 4 настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорите за потребителски кредити задължително следва да съдържат лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В настоящия случай това правило е спазено, но само формално, с посочване на ГЛП от 11,49 %.