Решение № 231 от 05.12.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 231 гр. Първомай, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100222 по описа за 2025 година

Предявени са обективно евентуално съединени искове за нищожност на договор с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 от Закона за задълженията и договорите и чл. 22 от Закона за потребителския кредит, обективно кумулативно съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 34, във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът М. К. Т., ЕГН: **********, с адрес: ****, процесуално представлявана по пълномощие от адв. Е. И., вписана в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: ****, моли съда да признае за установено по отношение на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано заедно от двама от управителите С.Н.Н., Я.Я.Ч., Ц.Г.С. и Я.К.Ч. и по процесуално пълномощие от юрисконсулт Н. М. Л., че сключеният помежду им Договор № 40015645616 за потребителски кредит е нищожен, и да го осъди да му заплати сумата от 2666,03 лв.

(след извършени изменения на иска – първоначално увеличение от 50 лв. на 5200 лв., а в последствие намаляване от 5200 лв. на 2666,03 лв.), подлежаща на връщане като получена без основание по същия недействителен договор, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 25.03.2025 г., до окончателното й издължаване.

Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между страните Договор за потребителски кредит № 40015645616 ответникът предоставил заем от 4000,00 лв. на ищцата, която се ангажирала чрез 36 вноски да му възстанови заемната сума с лихва при годишен лихвен процент от 41,00 % и годишен процент на разходите от 48,96 %, или да престира общо 6895,80 лв., а съгласно клаузите на Раздел 6 – да му заплати и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 4400,00 лв.

1

Навежда се, че клаузата за дължимост на възнаграждение противоречи на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и на добрите нрави, а и води до заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Освен това, сумата не е включена при изчисляването на уговорения лихвен процент и годишния процент на разходите, които поради това не са действително прилаганите. Казаното разкрива нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, което, от своя страна, влече недействителност на съглашението, съобразно чл. 22 от ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № 2491/11.06.2025 г., с който ответникът чрез процесуалния си пълномощник оспорва иска за недействителност на договора, а при евентуално негово уважаване – признава този за връщане на сумата от 50,00 лева. Навежда, че ползването на допълнителни услуги не е задължително условие за отпускането на кредита и възнаграждението за тях не е компонент при изчисляване на годишния процент на разходите по него.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като с молби, депозирани от пълномощниците им, ищецът поддържа исковите претенции, а ответникът моли за отхвърлянето им.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т.

3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните, а и от заключението на вещото лице се установява, че между ищеца и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № 40015645616, по силата на който ответникът предоставил на ищеца паричен заем в размер на 4000,00 лв. за срок от 36 месеца при годишен лихвен процент от 41,00 %, годишен процент на разходите от 48,96 %, възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1600 лв., която предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2800 лв., която предоставя право на промяна на погасителния план на потребителския кредит, дължима сума по кредита в размер на 6895,80 лв. без пакета от допълнителни услуги и общ размер на задължението по договора от 11295,80 лв. с този пакет. Според посоченото в договора възнаграждението за поисканите и закупени допълнителни незадължителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ става изискуемо с подписването на договора, като се разсрочва за срока на договора на равни месечни вноски и се добавя към погасителния план. То се дължи дори и клиентът да погаси предсрочно задължението си към кредитора.

Не е налице спор, че възнаграждението за пакета допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ не е включено при формирането на годишния процент на разходите по кредита, както и че ищцата е извършила в полза на ответника плащания за погасяване на дължимата сума.

В тази връзка, съгласно заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза (л. 49 – л. 52 от делото), което се кредитира като компетентно, изчерпателно и обективно изготвено, се установява, че в периода от 17.03.2023 г. до 03.02.2025 г. кредитополучателят е осъществил плащания по процесния договор в общ размер на 6666,03 лв., с които е погасил следните свои задължения: главница – 1792,10 лв., договорна лихва – 2231,08 лв., вноска за закупения пакет допълнителни услуги – 2578,06 лв., лихва за забава – 24,79 лв., както и такса по тарифа във връзка със събиране на просрочени задължения – 40,00 лв.

2

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Ищецът предявява иск за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит № 40015645616 и едновременно с това претендира връщане на сумата от 2666,03 лв. като недължимо платена по този недействителен договор, поради което исковете му намират материалноправното си основание в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК и в чл. 34 от ЗЗД. Последната разпоредба задължава всяка от страните по признат за нищожен договор да върне на другата всичко, което е получила от нея.

Т. е. това е частен случай на общия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който гласи, че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова е длъжен да го върне.

В съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищцовата страна е да докаже пороците на оспорената сделка и заплащането на претендираната сума от 2666,03 лв. в изпълнение на същия договор.

Тъй като ищецът и ответникът имат съответно качествата на потребител и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че ще е налице нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Същевременно, съгласно Решение на Съда на Европейския съюз (девети състав) от 21 март 2024 година по дело C-714/22, постановено по преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд в рамките на производство по дело срещу ответника по настоящото дело „Профи Кредит България“ ЕООД, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за 3 потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам – и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Според същото решение член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Съобразявайки всичко изложено и като взе предвид заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.

Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 11295,80 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Тези възнаграждения за допълнителни услуги надхвърлят предоставената в заем сума и представляват скрита възнаградителна лихва, която е уговорена в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. С уговарянето на тези допълнителни възнаграждения в общ размер на 4400 лв. се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а фактически се явява прикрит разход по кредита, с който се надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Поради това се налага изводът, че задължението е уговорено единствено с цел получаване на възнаграждение за отпуснатия кредит над допустимото по закон, т. е. скрито възнаграждение, поради което същото следва да се отчете при общия разход по кредита и да се включи при изчисляването на ГПР съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В случая е очевидно и без прилагането на специални знания, че това възнаграждение не е включено при формирането на ГПР от 48,96 %. Следователно е налице противоречие на нормативното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно което ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.