Решение № 6210 от 13.11.2024, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 9905/2021
- Вид
- Решение № 6210
- Подписан
- 13.11.2024
- В сила
- 13.11.2024
- Състав
- Елена Иванова, Ивета Антонова, ГЮЛСЕВЕР САЛИ
Цитирани разпоредби
- чл.124 · Граждански процесуален кодекс
- чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.270, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.330, б."д" · Граждански процесуален кодекс
- чл.404 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.416 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл.433, т.5 и т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.433, т.5 и т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.113 · Закон за задълженията и договорите
- чл.117 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 6210 гр. София, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Елена Иванова
Членове:
Ивета Антонова
ГЮЛСЕВЕР САЛИ при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100509905 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 20091980 от 09.04.2021 г., постановено по гр.д.№ 39 067/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 120 състав е отхвърлен изцяло предявеният от С. В. Ш., ЕГН ********** отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК във връзка с чл.439 ГПК против „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК **** за установяване на недължимост на суми в размер на 4 380,62 лева – главница, лихви в размер на 909,87 лева и наказателни лихви в размер на 827,46 лева по издаден изпълнителен лист от 09.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 44 202/2013 г. на СРС, 70 състав, като неоснователен.
Със същия акт С. В. Ш. е осъден да заплати на „Ф.И.“ ЕАД на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 150,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца С. В. Ш., като се поддържа, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила. В жалба са наведени доводи, че СРС неправилно приема, че давността е прекъсвана с еднородни действия като съобщение за запор, които единствено изкуствено удължават давността, без реално да са довели до изпълнително действие, а удължаването на погасителната давност е забранено с императивната норма на чл.113 ЗЗД; че съдът приема прекъсване на давността след запор върху пенсия на длъжника, каквато той не получава към този момент. Твърди се и че съдът не се е съобразил с факта, че няма нито реален запор на банкови сметки, нито извършено реално каквото й да е изпълнително действие; че молбите на взискателя не отговарят на изискванията на закона, а именно: да съдържат конкретно посочено имущество, което трябва да бъде запорирано или евентуално да бъде проверено, за да бъде запорирано. Отразено и че СРС не се е съобразил, че при спряло изпълнително производство по чл.433, т.5 и т.8 от ГПК всякакви действия на съдебния изпълнител са незаконосъобразни след като са извършени при спряло изпълнение; че съгласно ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнителното производство, връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., както и че описаните действия – съобщения за налагане на запор не могат да се приемат за 1 изпълнителни действия от страна на взискателя след като не са запорирани суми, а е поскоро проучване на имуществено състояние.
Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се уважат изцяло предявените от жалбоподателя отрицателни установителни искове. Претендира се присъждането на разноски по делото.
Ответникът по жалбата – „Ф.И.“ ЕАД, гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозирал отговор на същата. С молба с вх.№ 26 754/2023 г. ответното дружество е оспорило всички наведени в жалбата съображения като неоснователни и недоказани, като са изложени подробни аргументи по всяко релевирано от жалбоподателя възражение.
Моли жалбата да бъде отхвърлена и да се потвърди първоинстанционното решение.
Претендира присъждането на разноски по делото.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от процесуоално легитимирана страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно, но процесуално недопустимо.
Абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск относно установителните искове с оглед разпоредбата на чл.124, ал.1 ГПК е наличието на правен интерес от търсената защита, за който съдът следи служебно във всяка фаза на процеса.
С подадената от ищеца С. В. Ш. искова молба съдът е сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване отрицателни установителни искове с правно основание чл.439, ал.1 ГПК във връзка с чл.124, ал.1 ГПК, че ищецът не дължи сумите, обективирани в изпълнителен лист от 09.12.2013 г., издаден на базата на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 44 202/2013 г. по описа на СРС, 70 състав: 4 380,62 лева – главница по договор за банков договор от 20.02.2008 г., 909,87 лева – лихва за периода от 05.09.2011 г. до 26.05.2013 г. и наказателна лихва в размер на 827,46 лева за времето от 05.10.2011 г. до 22.10.2013 г., въз основа на който е образувано изп.дело № 20148460400203 по описа на ЧСИ О.М., рег.№ 846 на КЧСИ поради обстоятелството, че присъденото в полза на ответника вземане е погасено по давност.
Поддържа се и че по изпълнителното дело не са извършвани каквито и да е изпълнителни действия от страна на взискателя повече от пет години от образуването му и би следвало същото да бъде прекратено в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, аналогичн с чл.330, б.“д“ ГПК /отм./, което не е направено и че давността не е спирана и прекъсвана след издаването на изпълнителния лист от 09.12.2013 г. Твърди се, че в конкретната хипотеза давността е започнала да тече от 09.12.2013 г. и е изтекла на 09.12.2018 г. както по чл.110 ЗЗД, така и по чл.117 ЗЗД; че всякакви действия след спиране на изпълнителното дела са незаконосъобразни и не могат да спрат изтичането на давността, в който смисъл всякакви вземания на суми, описи или плащане са незакони и недействителни, както и че дори да се приеме, че давността е прекъсната на 04.06.2014 г., когато поради запор е изплатена сума към ЧСИ О.М., е видно, че от тази дата отново е изтекла погасителната давност към 04.06.2019 г. и сумите са недължими.
Предмет на делото са обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, според която разпоредба длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като съгласно ал.2 на същата норма – искът може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Целта на този иск е да бъде отречено правото на принудително изпълнение, признато с изпълнително основание, което по действащия ГПК – чл.404 ГПК, може да бъде и влязла в сила заповед за изпълнение или заповеди за изпълнение, които подлежат или по които е допуснато предварително или незабавно изпълнение.
Предпоставките за допустимост на визирания отрицателен установителен иск, обосноваващи правния интерес от него, са: 1. изпълнителното основание да е издадено и 2 влязло в сила, респ. стабилизирано за ищеца; 2. принудителното изпълнение да е предстоящо или висящо и 3. искът да е основан на новонастъпили факти, които не са преклудирани, т.е. на факти, осъществили се след момента, до който е било възможно да се навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено изпълнителното основание, а именно: края на съдебното дирене в исково производство, ако такова е провеждано, момента на сключване на съдебната или арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу заповед за изпълнение, ако такова не е било подадено. Когато ищецът обосновава правния си интерес от защитата по реда чл.439 ГПК с факти, които са настъпили преди приключване на производството, в което е издаден изпълнителният лист, преклудирани със сила на пресъдено нещо установителният иск е недопустим /в който смисъл е и съдебната практика /определение № 313/25.03.2011 г. по ч.т.д.№ 157/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 233/17.04.2009 г. по ч.т.д.№ 239/2009 г. на ВКС, II ТО, определение № 639/10.11.2009 г. по ч.гр.д.№ 471/2009 г. на ВКС, IV ГО, решение № 6/21.01.2016 г. по т.д.№ 1562/2015 г. на ВКС, I ТО, определение № 635/30.11.2015 г. по ч.т.д.№ 2032/2015 г. на ВКС, I ТО, решение № 781/25.05.2011 г. по гр.д.№ 12/2010 г. на ВКС, III ГО, и др./.
В дадения казус с подадената искова молба ищецът изцяло се позовава на факти, настъпили преди влизане в сила на заповедта по чл.417 ГПК, въз основа на която е издаден изпълнителният лист от 09.12.2013 г., и по-конкретно на изтекла погасителна давност, по силата на която правото на кредитора да иска принудително изпълнение на вземането е било погасено преди 04.06.2019 г. По делото не се спори и е установено, че срещу ищеца С. В. Ш. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 09.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 44 202/2013 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 70 състав, препис от която е бил връчен на този длъжник по изп.дело № 20148460400203 по описа на ЧСИ О. М., рег.№ 846 на КЧСИ лично срещу подпис на 23.07.2019 г. Безспорно е, че в двуседмичния срок по чл.414, ал.2 ГПК – в приложимата редакция на нормата към датата на връчване на заповедта, жалбоподателят-ищец С. Ш. не е подал възражение срещу заповедта, което налага извод, че на основание чл.416 ГПК заповедта за изпълнение е влязла в сила на 07.08.2019 г.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, тъй като тя установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението, т.е. разрешен е правният спор относно съществуването на вземането /в г.см. решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д.№ 1722/2021 г. на ВКС, IV ГО; решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4063/2021 г. на ВКС, III ГО; решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д.№ 1747/2020 г. на ВКС, IV ГО; решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4 063/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 93/17.05.2021 г. по гр.д.№ 2766/2020 г. на ВКС, ІV ГО; определение № 60818/15.12.2021 г. по гр.д.№ 2482/2021 г. на ВКС, IV ГО; определение № 60523/24.06.
2021 г. по гр.д.№ 3523/2020 г. на ВКС, IV ГО; определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО и мн.др./. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради съображения, твърдения и факти, настъпили до изтичането на срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Депозираната искова молба по чл.439 ГПК от С. Ш. е основана изцяло на факт, преклудиран със сила на пресъдено нещо, а именно: изтекла погасителна давност до 04.06.2019 г., което възражение е трябвало да бъде упражнено от него по реда и в срока по чл.414 ГПК. По-късното заявяване на този известен на ищеца факт, който същият е могъл да посочи в срока по чл.414, ал.2 ГПК, като предмет на съдебна защита е недопустимо.
Възражението за изтекла погасителна давност е преклудирано, като за ищеца не е налице интерес от търсената по реда на чл.439 ГПК защита, предвид това че правният ефект, който се цели с нея, не може да бъде осъществен.
С оглед изложеното и доколкото инвокираните факти, на които са основани претенциите по искова молба с вх.№ 2016221 от 21.08.2020 г. не са от кръга на предвидените в чл.439, ал.2 ГПК, тъй като нямат качеството на новонастъпили /настъпили след влизане в сила на 07.08.2019 г. на заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№ 44 202/2013 г. по описа на СРС, ГО, 70 състав/ факти, заявените от С. Ш. искове се явяват недопустими. Като е постановил решение по недопустими искове решаващият състав на СРС се е произнесъл с недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен, а производството по исковете – да бъде прекратено на основание чл.270, ал.3 ГПК.
Разпечатката съдържа 31 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1242cffc-398c-4886-b990-399cd4b4e029