Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2961 от 10.06.2026, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 14101/2025
Вид
Решение № 2961
Подписан
10.06.2026
В сила
09.07.2026
Състав
Ирена Славова Аврамова - Смит

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2961 гр. Пловдив, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330114101 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Й. А. Т., чрез пълномощник – адв. С. Н., против „Стик -Кредит“ АД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 345,81 лева/176,81 евро, представляваща платена без правно основание по недействителен Договор за потребителски кредит № **** от **** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.09.2025 г. до окончателното й изплащане /исковата претенция е описана съобразно уточнителна молба вх. № 116048/10.11.2025 г./.

В исковата молба се излагат съображения, че на **** г. между страните бил сключен от разстояние Договор за потребителски кредит № ****, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 700 лева за срок от 3 месеца, при фиксиран лихвен процент 36 % и ГПР в размер на 42,58 %. В чл. 19 от договора било предвидено задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчител – физическо лице или банкова гаранция, които следвало да отговарят на посочени в Общите условия изисквания. Съобразно чл. 29 от договора при непредоставяне на обезпечение потребителят дължал неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, като в погасителния план била изчислена в размер на 292,60 лева.

При това общата дължима сума възлизала на 1037,43 лева. Посочва се, че ищецът е изпълнил задълженията си по процесния договор, като на 01.04.2025 г. е заплатил сумата от 345,81 лева, а на **** г. е рефинансирал задължението със сключването на друг договор с главница от 700 лева, или общо 1045,81 1 лева. От правна страна се твърди, че клаузата за неустойка има неравноправен характер. Излагат се доводи за недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи се, че в договорения ГПР не била включена неустойката, като по този начин се заобикаляло изискването на чл.

19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК. Изложеното водело до недействителност на потребителския кредит, като се дължало връщане единствено на чистата стойност – главницата. Претендира се, че общата заплатена от ищеца сума по кредита била в размер на 1045,81 лева, при което сумата над главницата от 700 лева се явявала недължимо платена. По изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Стик -Кредит“ АД, с който е изразено становище за неоснователност на предявения иск. Твърди се, че процесният договор бил сключен във формата на електронен документ, при съблюдаване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Оспорва се твърдението за недействителност на договора, доколкото били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Уговорената неустойка не била включена в размера на ГПР, защото се дължала след сключване на договора и при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Неустойката била индивидуално уговорена, като начинът на формиране на размера й бил ясно описан в договора.

Кредитополучателят имал възможност в рамките на 14 дни да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан от спорната неустойка.

Ответникът счита, че процесната неустойка не противоречи на добрите нрави.

Поддържа, че кредитополучателят е имал възможността да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването на неустойка и в този смисъл клаузата е индивидуално уговорена. Счита, че предвид наличието на трайни отношения между потребителя и ответното дружество и сключването на няколко договора при идентични условия, е налице индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях.

Излага аргументи, че е налице недобросъвестност от страна на ищеца. Твърди, че платената неустойка не е в посочения от ищеца размер. По наведените доводи се моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Между страните не е спорно, че на **** г. е сключен договор за потребителски кредит № ****, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца, сумата в размер от 700 лева, която следвало да се върне на 3 месечни вноски, при ГЛП в размер на 36 % и ГПР в размер 42,58 %. В чл. 19, ал. 1 от договора е било уговорено задължение на потребителя в тридневен срок да предостави едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да отговаря на следните кумулативно поставени изисквания, 2 разписани в чл. 20, ал. 1 и 2 от Общите условия на кредитора: да е навършило двадесет и една годишна възраст, да притежава българско гражданство, да е с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката за кредит, да полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и да е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди подаване на заявката за кредит, да има минимален осигурителен брутен доход от 1500 лева, валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум 6 месеца, да няма записи в ЦКР към БНБ относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова институция, като заемодателят може едностранно да въвежда и допълнителни изисквания, или банкова гаранция в полза на кредитора със срок на валидност най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. В чл. 29, ал. 1 от процесния договор е било уговорено, че при неизпълнение на уговореното по чл. 19 от договора задължение се дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Видно от представения от ответника погасителен план общо дължимата сума по кредита от главница и лихва възлиза на 744,83 лева, а при включване на неустойката – 1037,43 лева. От приложения Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация се изяснява, че по процесния договор за кредит дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение е в общ размер на 292,60 лева.

От представената от ответника справка за извършени плащания по процесния договор е видно, че ищецът е направил плащания в общ размер на 977,84 лева, както следва: 700 лева – главница, 36,92 лева – лихва и 240,92 лева – неустойка.

За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебносчетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че сумата в размер на 700 лева е получена от ищеца чрез **** на **** г. Вещото лице е посочило, че направените плащания по договора са в размер на 977,84 лева/499,96 евро, от които 700 лева/357,90 евро за главница, 36,92 лева/18,88 евро за лихва и 240,92 лева/123,18 евро за неустойка. Експертът е констатирал, че сумата в размер на 286,22 лева е рефинансирана от сключен между страните нов Договор за потребителски кредит № **** г. на стойност 700 лева, по който не са извършвани плащания. Според вещото лице ГПР по процесния договор включва единствено възнаградителната лихва, а ако се вземе предвид и неустойката стойността му е 1050,92 %. Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с нужните професионални знания и опит, както и обосновано.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

3

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК. Последният намира приложение въпреки разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК, доколкото дължимите по кредита разходи не са незначителни.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 29 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Разпоредбата на чл. 19 от договора, възлага в тежест на потребителя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да отговаря на кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 20, ал. 1 и 2 от Общите условия на кредитора /посочени погоре в изложението/, или банкова гаранция в полза на кредитора със срок на валидност най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 19 и чл. 29 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 19 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или физическо лице – поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него /така, както са 4 отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.