Определение № 2 от 03.01.2024, Окръжен съд - Разград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№2 гр. Разград, 03.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на трети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина П. Димитрова

Членове:

Ирина М. Ганева

Светлана К. Чолакова като разгледа докладваното от Ирина М. Ганева Въззивно частно гражданско дело № 20233300500342 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.274 ал.1 т.2 в.в. с чл.413 ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Профи кредит България“ЕООД, представляван от управителите Св.Н., Цв.С. и Я.Ч., подадена чрез пълномощник, против разпореждане № 1286/10.11.2023г. по ч. гр. д. № 713/2023г. по описа на Районен съд Кубрат, в частта, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение за главница над размера 3789,58 лева до претендираните със заявлението 4615,60 лева, ведно с законната лихва върху тази сума считано от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането; 1580,02 лева – договорно възнаграждение, дължимо за периода 20.04.2020 г. до 08.05.2021 г.; 547,09 лева – лихва за забава за периода 21.03.2020 г. – дата на изпадане на длъжника в забава, до 08.05.2021 г. – дата на предсрочна изискуемост; 2198,53 (две хиляди сто деветдесет и осем лева, петдесет и три ст.) лева – лихва за забава за периода 08.05.2021 г. - дата на предсрочна изискуемост, до 30.10.2023г. Изложени са доводи за незаконосъобразност на обжалваната част от разпореждането и се иска отмяна в тази част, като се постанови издаване на заповед за изпълнение за претендираните суми.

Въззивният съд, като взе предвид представените по делото доказателства и становището на заявителя, констатира следната фактическа страна: искането за издаване на ЗИ по чл.410 ГПК от „Профи кредит България“ЕООД против Б. Б. и С.Б. е за плащане в полза на заявителя на парични задължения в размер на сумите: 4615,60 лева главница, ведно с законната лихва върху тази сума считано от датата на подаване на заявлението – 31.10.2023 г., до изплащане на вземането; 1580,02 лева договорно възнаграждение, дължимо за периода 20.04.2020 г. до 08.05.2021 г.; 1312,50 лева възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги Фаст; 743,74 лева възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги Флекси; 547,09 лева лихва за забава за периода 21.03.2020 г. – дата на изпадане на длъжника в забава, до 08.05.2021 г. – дата на предсрочна изискуемост; 2198,53 1 лева лихва за забава за периода 08.05.2021 г. – дата на предсрочна изискуемост, до 30.10.2023 г., всички съставляващи неплатени задължения по Договор за потребителски кредит № 30042375227/ 05.02.2020 г.

Към заявлението е представен договорът за потребителски кредит, видно от който на Б. Б. е предоставена в заем паричната сума от 5000 лева, с размер на погасителната вноска 301,90лв., срок на заема 24 месеца, годишен лихвен процент по заема 41 %, ГПР 49,03 %.

Отразено е искане на кредитополучателя за закупуване на допълнителна незадължителна услуга „Фаст“ срещу възнаграждение от 1500лв. и „Флекси“ срещу възнаграждение в размер 850лв. С.Б. е посочена в договора като солидарен длъжник.

С обжалваното разпореждане районният съд е постановил издаването на заповед за изпълнение срещу двамата длъжници за главница в размер 3789,58лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, като е приел след направено уточнение от заявителя, че задълженията са частично погасени в размер 1210,42лв. В останалата част на главницата до 4615,60лв. и претендираните акцесорни вземания заявлението е отхвърлено от заповедния съд на основание чл.411 ал.2 т.3 ГПК, като е приел, че се касае за неравноправни клаузи.

От правна страна въззивният съд приема следното: частната жалба е неоснователна.

Жалбоподателят оспорва възможността на заповедния съд да прави анализ за противоречие на сделката на закона или добрите нрави. Счита, че не са налице и неравноправни клаузи в договора за кредит.

За да откаже издаване на заповед за изпълнение за сумата 1580,02 лева – договорно възнаграждение, дължимо за периода 20.04.2020 г. до 08.05.2021 г.; 547,09 лева – лихва за забава за периода 21.03.2020 г. – дата на изпадане на длъжника в забава, до 08.05.2021 г. – дата на предсрочна изискуемост; 2198,53 лева – лихва за забава за периода 08.05.2021 г. дата на предсрочна изискуемост, до 30.10.2023г., районният съд е приел, че ГПР значително надвишава петкратния размер на законната лихва, тъй като включва освен договорното възнаграждение, още и възнагражденията по допълнителните пакети „Фаст“ и „Флекси“. По този начин е налице нарушение на чл.19 ал.4 ЗПК. Предвид констатацията за обоснована вероятност за наличие на неравноправна клауза по договор с потребител по смисъла на чл.411 ал.2 т.3 ГПК съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК за сумите, предмет на частната жалба.

Въззивният съд споделя направените правни изводи от първостепенния съд. Съгласно чл.411 ал.2 т.3 ГПК заповед за изпълнение не се издава, когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Възражението в частната жалба, че заповедният съд не разполага с правомощия служебно да проверява валидността на сделката, е неоснователно.

С решение № 23/07.07.16 г. по т. д. № 3686/14 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 237 от 20.01.2017 г. по т. д. № 2927 / 2015 г. на ВКС, І т. о. е прието, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни 2 обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, както и че възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 или чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат. Изложени са съображения, че нормите на ЗПК, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е изведен от практиката на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания по тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителския договор, чиито разпоредби са въведени в националното законодателство съгласно §13а т.9 ДР на Закона за защита на потребителите. Посочени са т. 1 и т. 2 от решение по дело С243/08, т. 2 от решение по дело С-397/11, т. 24 по дело С -168/05, т. 38 по дело С-40/08, т. 46 по дело № С -618/10, т. 1 по дело С-472-11, т. 2 по дело С-488/11 на СЕС. Изброените хипотези в чл. 143 ЗЗП са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО, като изводът, който се налага е, че неравноправна клауза в потребителски договор е налице при наличието на общата предпоставка по чл. 143 ЗЗП (чл. 3, пар. 1 от Директивата) – уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Поставените общи критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл.143 ЗЗП обуславят и процесуалноправните аспекти както на служебната проверка на съда, така и на съдържанието на заявено от потребителя възражение. Според дадените разрешения в практиката на Съда на Европейския съюз и в решение № 23/07.07.16 г. по т. д. № 3686/14 г. на ВКС, І т. о. служебната проверка на съда се основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на които да може да се изведе неравноправност на договорна клауза.

Предвид изложените дотук съображения се налага извод, че в производството по чл.410 ГПК заповедният съд е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, както и за липсата на неравноправни клаузи в договор с потребител. Дължимата проверка е установена с нормата на чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК.

Преценката от страна на съда за липсата на неравноправни клаузи в потребителския договор следва да се извърши на база представения от заявителя договор заедно с приложенията и общите условия, съгласно чл.410 ал.3 ГПК. Предвид горното, съдът не споделя възражението на „Профи кредит България“ЕООД в частната жалба, че районният съд се е отклонил незаконосъобразно при проверката на фактите при постановяване на обжалваното разпореждане.

По същество съдът приема, че за обезпечаването на субективните права и законни интереси на икономически по-слабата страна, в случая длъжникът по договор за потребителски кредит, цената на услугата, включвща възнаградителната лихва и другите 3 разходи, трябва да е уговорена ясно и разбираемо за потребителя, съгласно чл.147 ал.1 ЗЗП, чрез тяхната детайлизация в договора.

Разпоредбата на чл.19 ал.1 ЗПК определя съдържанието на годишния процент на разходите по кредита като общи разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК е регламентирано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България.

Конкретно в разглеждания случай годишният процент на разходите в договора е определен на 49,03%. Въззивният съд споделя доводите на районния съд обаче, че възнагражденията по пакетите „Фаст“ и „Флекси“, дължими на кредитора, значително оскъпяват договора за кредит и реално водят до увеличаване на годишния процент на разходите, което съставлява заобикаляне на забраната по чл.19 ал.4 и ал.5 ЗПК, както правилно е прието от заповедния съд. Тези плащания съставляват още разходи по кредитния договор, без да са включени в неговите клаузи при посочване на процента ГПР. При това положение, по отношение на годишния процент на разходите в договора липсва яснота относно неговия размер. Налице е нарушение на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, което води до недействителност на договора на осн. чл.22 ЗПК, което пък влече последиците на чл.23 с.з. и при това положение длъжникът има задължение за връщане само на главницата. Като е достигнал до същите изводи и след като е приспаднал частичните плащания, извършени от длъжника, районният съд е постановил законосъобразен съдебен акт.

Като съобразява изложеното, съдът приема, че за длъжника не е налице задължение за изпълнение на търсените с частната жалба плащания на основание чл.19 ал.5 ЗПК – договорна лихва и лихви за забава, претендирани за периоди до подаване в съда на заявлението за издаване на ЗИ. Жалбата е неоснователна, поради което следва да бъде оставена без уважение.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Оставя без уважение частната жалба на „Профи кредит България“ЕООД, представляван от управителите Св.Н., Цв.С. и Я.Ч., против разпореждане № 1286/10.11.2023г. по ч. гр. д. № 713/2023г. по описа на Районен съд Кубрат, в частта, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение за главница над размера 3789,58 лева до претендираните със заявлението 4615,60 лева, ведно с законната лихва върху тази сума считано от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането; 1580,02 лева – договорно възнаграждение, дължимо за периода 20.04.2020 г. до 08.05.2021 г.; 547,09 лева – лихва за забава за периода 21.03.2020 г. – дата на 4 изпадане на длъжника в забава, до 08.05.2021 г. – дата на предсрочна изискуемост; 2198,53 (две хиляди сто деветдесет и осем лева, петдесет и три ст.) лева – лихва за забава за периода 08.05.2021 г. - дата на предсрочна изискуемост, до 30.10.2023г.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________