Решение № 2518 от 23.04.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е град София, 23.04.2020 година

В И М

Е Т О Н

А Н

А Р О

Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА мл.с.:

МАРИЯ ИЛИЕВА при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ..………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №1846 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК.

С решение №42427 от 29.08.2018г., постановено по гр.дело №31764/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, е признато за установено по предявените от "Т.С." ЕАД срещу К.С.Л. и А.М.Л. обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарност на основание чл.79 ЗЗД сума в размер на 397.53 лв., за доставена топлинна енергия през периода от 01.12.2013г. до 30.04.2016г., ведно със законна лихва за периода от 09.01.2017г. до изплащане на вземането, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сума в размер на 75.00 лв., лихва за забава за периода от 31.01.2014г. до 30.12.2016г., като отхвърля искът за главницата за сумата над 397.53 лв. до пълния предявен размер, както и искът за лихвата за сумата над 75.00 лв. до пълния предявен размер. С решението са осъдени К.С.Л. и А.М.Л. да заплатят на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сума в размер на 350.00 лв., направени разноски в исковото и заповедното производство.

С определение №53264 от закрито съдебно заседание на 12.11.2018г., постановено по гр.дело №31764/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, е оставена без уважение молбата на К.С.Л. и А.М.Л. с правно основание чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на решение №42427 от 29.08.2018г. в частта на разноските, присъдени в полза на ищеца, както и е допълнено решение №42427 от 29.08.2018г., в частта на разноските в полза на ответниците, като е осъдена "Т.С." ЕАД да заплати на К.С.Л. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 68.00 лв., както и е осъдена "Т.С." ЕАД да заплати на А.М.Л. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 51.00 лв.

Постъпили са две въззивни жалби поотделно от двамата ответници

- К.С.Л. и А.М.Л., чрез адв.Й.Л., срещу решението на СРС в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, както и в частта на възложените в тежест разноски.

В двете въззивни жалби са инвокирани идентични доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Изложени са доводи, че по делото е останал недоказан факта на възникнали договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия, съответно оспорва се приетия от съда факт, че притежават качеството потребители на топлинна енергия. Твърди се, че не са обсъдени всички представени доказателства и по-конкретно декларация от председателя на ЕС на жилищната сграда, в която се намира процесния топлоснабден имот, от 20.05.2006г., в която е декларирано, че имотът е необитаем, предвид на което липсва основание за начисляване на топлинна енергия за исковия период и такава не се дължи. Излага се още, че СРС не е посочил на какво основание е приел, че отговорността на двамата ответници следва да се ангажира при условията на солидарност. Предвид на изложеното молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД. Претендират присъждане на разноски. Представят списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, в молба от 11.02.2020г. взема становище за неоснователност на подадените въззивни жалби от ответниците.

Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.

Постъпили са две частни жалби поотделно от двамата ответници - К.С.Л. и А.М.Л., чрез адв.Й.Л., срещу определение №53264 от закрито съдебно заседание на 12.11.2018г., постановено по гр.дело №31764/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, в частта, в която е допълнено решение №42427 от 29.08.2018г., в частта на разноските като в полза на ответниците са присъдени разноски. В двете частни жалби са релевирани идентични доводи за недопустимост на обжалваното определение, алтернативно за незаконосъобразност, като постановено в нарушение на закона. Твърди се, че СРС по своя инициатива е допълнил постановеното решение в частта на разноските, без да е сезиран с надлежно искане за това от ответниците, което е основание за недопустимост на постановения съдебен акт. Поддържа се още, че в случай, че съда приема, че има надлежно сезиране с искане по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, то сумите, които са присъдени в полза на ответниците, са неправилно изчислени, не са съразмерни на отхвърлената част на предявените искове. Молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното определение. Претендират присъждане на разноски.

Ответната страна - „Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач - „Б.Б.” ООД, не изразяват становище по подадените частни жалби.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу К.С.Л. и А.М.Л. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед предмета на двете въззивни жалби, с които е сезиран, съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Постановеният съдебен акт в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, е влязъл в сила като необжалваем.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №1002/2017г. по описа на СРС, IІ Г.О., 53-ти състав, въззиваемият-ищец-

„Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 09.01.2017г. и е постановена на 12.01.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу К.С.Л. и А.М.Л. за заплащане при условията на солидарност на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК са подадени поотделно от двамата длъжници - К.С.Л. и А.М.Л. възражения, поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби, с които съдът е сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответниците - К.С.Л. и А.М.Л. искове за признаване за установено, че К.С.Л. и А.М.Л. дължат на „Т.С.” ЕАД при условията на солидарност на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сума в размер на 397.53 лв., за доставена топлинна енергия през периода от 01.12.2013г. до 30.04.2016г., ведно със законна лихва за периода от 09.01.2017г. до изплащане на вземането, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сума в размер на 75.00 лв., лихва за забава за периода от 31.01.2014г. до 30.12.2016г.. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответниците, в качеството на собственици на имота, имат задължение да заплащат стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответниците при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи досежно частичната основателност на исковите претенции като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадените въззивни жалби досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. В конкретния случай между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата, че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, че ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер, както и че ответниците са собственици на процесния топлоснабден имот, който имот се намира в сграда – етажна собственост. Относно факта, че имотът е придобит от ответниците в режим на СИО, няма наведено надлежно оспорване в срока по чл.131 от ГПК, предвид на което правилно СРС е приел с оглед на ангажиране по делото доказателства, че ответниците са съсобственици на процесния имот, придобит по време на брака им и представляващ семейна имуществена общност. С оглед приложение на нормата на чл.32 от СК е прието, че задълженията свързани с доставка на топлинна енергия до процесния имот са солидарни. С оглед на това правилно първоинстанционният съд е приел, че през исковия период ответниците имат качеството потребител на топлинна енергия и са страни по договорното отношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. В случая е приложила нормата на чл.153, ал.1 (изм. - ДВ, бр.54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г.), която постановява, че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Ето защо изложените в обратния смисъл доводи във въззивната жалба на ответниците са неоснователни.

Разпечатката съдържа 31 от 58 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1212972f-0c37-4d39-a074-a569c3c7b79d