Определение № 384 от 30.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 384 гр. София, 30.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20238002104678 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Й. А. срещу въззивно решение № 816 от 14.06.2023 год., постановено по в. гр. дело № 80/2023 год. по описа на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 375 от 08.11.2022 год., постановено по гр. дело № 170/2022 год. по описа на Софийски окръжен съд, 3-ти граждански състав, е отхвърлен предявения от С. Й. А. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 3 000 лв. до размера от 10 000 лв. – представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно производство по ДП ЗМ № 205/2011 год. по описа на РУ на МВР – Самоков, пр. пр. № 596/2011 год. на РП-Самоков, по обвинение за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, което наказателно производство е прекратено с постановление от 10.01.2018 год.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е нарушил принципа на справедливост в чл. 52 ЗЗД, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди – погрешно определил като релевантно обстоятелство отказа да се образува досъдебно производство – пр. пр. № 538/2012 год. по описа на РП-Златоград, както и погрешно приел, че има повдигнато обвинение; че 1 задържането под стража е за кратък срок, без да отчете репресивния характер на тази мярка; не съобразил принудителното задържане на ищеца за 72 часа с постановление на наблюдаващия прокурор; кредитирал осъдителната присъда на РС-Кърджали; не отчел влошеното социално положение на ищеца и че напускането на пределите на Република България било с цел да бъде набавена издръжка за семейството, т.е. ищецът бил напуснал страната, за да работи и реализира доход. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния материалноправен въпрос, уточнен, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: Кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства по делото, че процесното наказателно производство № 338 ЗМ205/2011 год. на РУ на МВР-Самоков било образувано срещу ищеца на 12.04.2011 год. за извършено в периода от 01.01.2010 год. до 12.04.2011 год. престъпление по чл. 206, ал. 1 НК.

На 08.06.2011 год. ищецът бил обявен за общодържавно издирване с мярка „Установяване на адрес и призоваване на лицето“ в качеството на свидетел и като не бил намерен, за да бъде разпитан като свидетел, наказателното производство било спряно за периода от 08.07.2011 год. до 01.02.2012 год., когато бил установен и призован в качеството на свидетел . На 06.02.2012 год. ищецът бил разпитан в качеството на свидетел и на същата дата бил свален от издирване, поради отпадане на основанието за това. Скоро след това той бил призован по телефона да се яви на 30.03.2012 год. за разпит в качеството на свидетел по процесното досъдебно производство, но въпреки редовното му призоваване, той не се явил в посочения ден и час, с което станал причина за издаване на постановление за принудителното му довеждане за разпит в качеството на свидетел, а тъй като не бил открит за принудителното му довеждане, на 06.04.2012 год. отново било постановено спиране на досъдебното производство. Производството било възобновено отново на 29.06.2016 год. за провеждане на разпити за установяването на местонахождението на ищеца, след което с постановление от 29.08.2016 год. досъдебното производство отново било спряно до възобновяването му на 15.12.2016 год. , с оглед установяване на ищеца при влизането му на територията на България през ГКПП – Русе. На 03.01.2017 год. ищецът бил привлечен в качеството на „обвиняем“ за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, наказуемо с наказание 2

„лишаване от свобода“ за срок от една до шест години, поради което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, като на същата дата му била наложена мярка за неотклонение „подписка“ и бил разпитан в качеството на „обвиняем“, при което се отказал от правото си да бъде защитаван от защитник, признал се за виновен по повдигнатото му обвинение и изразил готовност да сключи споразумение в този смисъл. Впоследствие, въпреки вмененото му задължение да остане на разположение на органите на досъдебното производство за извършване на процесуално-следствени действия, ищецът нарушил наложената му мярка за неотклонение, като напуснал пределите на страната, с което възпрепятствал своевременното приключване на досъдебното производство /издирван бил, за да му бъдат предявени събраните материали по досъдебното производство/ и станал причина за обявяването му за общодържавно издирване на 23.03.2017 год. с мярка „принудително водене“, като при установяването му да бъде задържан и доведен принудително в РУП – Самоков за извършване на процесуално-следствени действия с негово участие. На 26.04.2017 год. била проведена очна ставка с участието на ищеца, като на 27.04.2017 год. същият бил задържан за 72 часа с постановление на наблюдаващия прокурор, като било внесено искане за изменение на мярката му за неотклонение в „задържане под стража“. С протоколно определение от 28.04.2017 год. по Ч Н Д № 275/2017 год. на РС – Самоков мярката за неотклонение на ищеца била променена от „подписка“ в „задържане под стража“, което определение било отменено от въззивната инстанция на 09.05.2017 год., като мярката за неотклонение „задържане под стража“ била заменена с „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв. Така ищецът бил задържан в периода от 27.04.2017 год. до 09.05.2017 год. – общо 13 дни, като с мярката за неотклонение „парична гаранция“ ищецът останал в периода от 10.05.2017 год. до 10.01.2018 год., когато наказателното производство по ДП №ЗМ 205/2011 год. по описа на РУ МВР – Самоков било прекратено, поради липса на част от признаците на фактическия състав на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК.

Въззивният съд е приел, че въз основа на приложената по досъдебното производство телеграма за обявяване на ищеца за общодържавно издирване от 16.11.2012 год., с категория „обвиняем“, с мярка „принудително довеждане“, не се установява във връзка с кое досъдебно производство е постановено общодържавното издирване на ищеца в качеството му на „обвиняем“. Същевременно според приложената справка от Единната информационна система за противодействие на престъпността /ЕИСПП/, на 19.10.2012 год. срещу ищеца била образувана друга прокурорска преписка – пр. пр. №538/2012 год. по описа на РП – Златоград, ДП № 98/2012 год. на РУП – Златоград, отново за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК /обсебване/. По посочената преписка било издадено постановление за принудително довеждане на обвиняем от 29.11.2012 год. Видно от справката от ЕИСПП, това наказателно производство било прекратено на 05.07.2017 год. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – тъй като деянието не представлява престъпление. В справката от ЕИСПП бил отразен статус на това друго досъдебно производство срещу ищеца – ДП № 98/2012 год. – „приключено на 12.12.2012 год. с мнение за спиране на друго основание“. Въз основа на тези данни въззивният съд е приел, че ищецът бил обявен за общодържавно издирване с телеграма от 16.11.2012 год., с категория „обвиняем“, с мярка „принудително довеждане“, във връзка с 3 образуваното срещу ищеца друго досъдебно производство за престъпление със същата правна квалификация /чл. 206, ал. 1 НК/ – ДП №98/2012 год. по описа на РУП – Златоград, пр.пр.№ 538/2012 год. по описа на РП – Златоград.

Въззивният съд е посочил, че по делото е приложено постановление за принудително довеждане от 28.03.2013 год., издадено по трето досъдебно производство – ДП № ЗМ94/2013 год. по описа на РУП – Кърджали, отново образувано срещу ищеца за извършено от него престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, по което ищецът към 28.03.2013 год. имал качеството на „обвиняем“ . Въз основа на приложената справка от ЕИСПП приел за установено, че ДП №93/2013 год. по описа на РУП – Кърджали било образувано на 15.02.2013 год. във връзка с образувана на 13.02.2013 год. прокурорска преписка вх.№ 2080/2012 год. по описа на РП – Кърджали. По третото паралелно водено срещу ищеца наказателно производство бил внесен обвинителен акт, по който било образувано на 08.02.2017 год. НОХД № 136/2017 год. по описа на на РС – Кърджали, а на 08.01.2018 г од. било образувано ВНОХД № 3/2018 год. по описа на ОС – Кърджали. Това наказателно производство било приключило с влязла в сила на 05.04.2018 год. осъдителна присъда. От приложената по делото справка за съдимост на ищеца от 12.04.2022 год. се установявало, че с влязлата в сила на 05.04.2018 год. присъда № 200 от 07.12.2017 год. по НОХД № 1116/2017 год. по описа на РС - Кърджали, потвърдена с решение № 22 от 05.04.2018 год. по ВНОХД № 3/2018 г. на ОС – Кърджали, ищецът бил признат за виновен за извършено през м. септември 2012 год. престъпление по чл. 206, ал. 1 НК , като му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца, чието изпълнение било отложено на осн ование чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от 3 години от влизане в сила на присъдата.

При така установените фактически обстоятелства въззивният съд е извел от правна страна, че са налице основания за ангажиране на отговорността на ответника на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от воденото срещу него незаконно наказателно производство е съобразил като релевантни следните обстоятелства: 1 / на 19.10.2012 год. срещу ищеца била образувана и друга прокурорска преписка – пр.пр. № 538/2012 г. по описа на РП-Златоград, ДП № 98/2012 год. на РУП – Златоград, отново за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, във връзка с което той бил обявен за общодържавно издирване от 16.11.2012 год., с категория „обвиняем“, с мярка „принудително довеждане“, като било издадено постановление за принудително довеждане на обвиняем от 29.11.2012 год.; това наказателно производство било прекратено на 05.07.2017 год. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – тъй като деянието не представлява престъпление; 2/ срещу ищеца в същия период било образувано на 15.02.2013 год. и трето досъдебно производство – ДП № ЗМ-94/2013 год. по описа на РУП – Кърджали, отново за извършено от него престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, по което към 28.03.2013 год. същият имал качеството на „обвиняем“ и било постановено принудителното му довеждане; по това трето паралелно водено наказателно производство срещу ищеца бил внесен обвинителен акт, по който било образувано на 08.02.2017 г од.