Решение № 430 от 31.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 430 гр. Пловдив, 31.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20245330107027 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. Т. А., ЕГН ********** против „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.

„България” № 49, бл.53 Е, вх. В, с която е предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26 ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит №****., а в условия на евентуалност, че са нищожни на клаузите в раздел **, касаеща заплащането на „пакет от допълнителни услуги“ в частност закупена допълнителна услуга *** и *** по Договор за потребителски кредит №****. в размер съответно на 650 лв И 250 ЛЕВА.

Обстоятелства, от които произтичат твърденията на ищеца:

Ищецът сочи, че е страна по Договор за потребителски кредит №****., който е недействителен като противоречащ на чл.26 ЗЗД вр.чл.22 ЗПК и чл.143 ЗЗП, тъй като с включването на процесните клаузи се заобикаля чл.19 ал.4 ЗПК. Твърди, че е недействителна клаузата в раздел **, касаеща заплащането на „пакет от допълнителни услуги“ и даваща право на ответното дружество да получи заплащане на такса по пакет допълнителни услуги. Твърди се, че клаузата е нищожна на сочените в исковата молба основания за недействителност на договора, а именно: противоречие с добрите нрави, неспазване на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, с произтичащите от това последици по чл. 23 ЗПК. На първо място се оспорва договореният лихвен процент, като противоречащ на добрите нрави.

На следващо място се сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и валута. Сочи се, че този пакет допълнителни услуги е уреден в общите условия, като се предвижда сключване на допълнително споразумение, което обуславя извод, че не се касае за услуга по силата на договора за кредит, а за нова услуга, чието предоставяне ще се реализира след постигане отново на съгласие между 1 страните. Оспорва като нищожни – противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК клаузите на раздел ** от договора за заем, в които е посочено, че ГПР е в размер на 49,21 %, а действителният размер е различен от посочения. С оглед изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора за кредит и на отделните клаузи моли искът да се уважи.

Обстоятелства, от които произтичат твърденията на ответника: Ответникът оспорва твърденията на ищеца в исковата молба, като неоснователни. На първо място сочи, че установителната претенция е недопустима, тъй като не е подписван договор за допълнителни услуги. Оспорва се да е сключвано споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Моли искът да се отхвърли.

Претендира разноски.

Съдът счита за неоснователни възраженията на ответника, че липсва правен интерес от предявяване на иск за установяване на нищожност на клауза, касаеща заплащане на „пакет от допълнителни услуги“, тъй като се сочи, че тази клауза се съдържа в договора, а не се твърди да е сключвано допълнително споразумение. Не са налице факти и обстоятелства, които се признават от страните, както и такива, които не се нуждаят от доказване.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Профи Кредит България” ЕООД (като заемодател) и ищцата(като заемател) е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт№****., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1000 лв. .

Отразеният в договора годишен лихвен процент е 41, 00%, годишният процент на разходите е 49,21 %, а задължението следва да се погаси на тридесет месечни вноски. В раздел **-ти от посочения договор за кредит, ясно е посочено, че се предоставят допълнителни услуги по избрани пакети „***“ и „***“. Допълнително, в раздел ** - ти от договора за кредит, посочените услуги вече са остойностени като за тях потребителят следва да заплати, както следва: за услуга „***“. и за услуга „***“. Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че в раздел ** - ти първоначално за потребителя е определена обща сума за връщане по договора за кредит в размер от 1720.05 лв.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и Т. Т. А. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Не съществува съмнение, че между страните, освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено да се заплати и възнаграждение ЗА ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛУГИ. В 2 подкрепа на този извод е и конструкцията на самия договор за потребителски кредит - в раздел **-ти изрично са маркирани посочените услуги, а в раздел ** - ти вече е посочено и каква е тяхната стойност и колко общо трябва да заплати потребителят с включеното възнаграждение за допълнителни услуги. В тази връзка съдът счита за нужно да акцентира върху недобросъвестния подход на кредитора, който в раздел ** - ти от договора един път посочва като общо дължима сума по кредита по- ниска величина-1720.05, а след това отразява като „общо задължение“ сумата от 2620,05 лв. Предвид това и доколкото са налице две различни величини посочени като общо дължима от потребителя сума по договора за кредит, то съдът приема, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочения порок, на основание чл. 22 ЗПК води до цялостна недействителност на договора за кредит.

Отделно от гореизложеното, съдът счита и че клаузите от договора за кредит, по силата на които се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от общо 900 лв. за услуги „***“ и „***“ ( раздел ** - ти от договора, част „По поискана и закупена допълнителна услуга” ), не са индивидуално договорени. В тази връзка, те се явяват част от типовата бланка, по която се сключва договорът и противно на твърдяното от ответното дружество, предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника. Следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца (длъжник по договора) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност (доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите за пакет услуги „***“ и „***“ ( съобразно допълнителната информация към договора за кредит), касаещи разглеждане на документите за отпускане на кредит, оценка на кредитоспособността на потребителя, отпускането и управлението на кредита, са присъщи за ответното дружество и в този смисъл те не представляват допълнителни услуги, които се предоставят на потребителя.

Предвид това, частта от раздел ** - ти от договора установяваща задължение за потребителя да заплати възнаграждение за услугата „***“ се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК („Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ ).

По отношение размера на ГПР по процесния договор за кредит: съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на 3 прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 59%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които се предоставят услугите по пакети „***“ и „***“, то стойността им е с характер на възнаграждение и е следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР (стойността на услугите са сигурен разход за потребителя ). В тази връзка, обстоятелството, че стойността на услугите не се включва при формиране на приложимия към договора ГПР е факт, който се признава от ответника с отговора на исковата молба и който е отделен за безспорен и ненуждаещ се от доказване с доклада по делото.

Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Съобразно това, посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в раздел ** - ти от договора за кредит като обща сума за заплащане от потребителя са посочени две величини (обстоятелство, което бе коментирано по- горе). Тоест, освен пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база, е налице и несъответствие между сумата, която потребителят реално ще заплати по договора и тази отразена в раздел ** - ти от договора, графа „По кредита“.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това положение е несъвместимо и с разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното и при това неправилно посочване на крайния размер на ГПР и общо дължимата сума от потребителя, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се 4 предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Нещо повече- доколкото в процесния случай кредиторът неправилно и недобросъвестно посочва в договора ГПР и общо дължима сума, които драстично се различават от действителните величини, то на практика следва да се приеме, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изцяло не е спазено. Последното води и до недействителност на договора за кредит (в тази връзка – постановеното по т. 2 от диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑ 714/ 22, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд).