Решение № 5524 от 30.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5524 гр. София, 30.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20231100508918 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20192226/30.09.2021 г., постановено по гр.д. № 5851/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 170-ти състав, са отхвърлени предявените от М. П., гражданин на Република Полша, ЛНЧ: ********, с адрес: Полша, гр. Краков, ул. ********, чрез адв. С. Ф., с адрес гр. София, ул. „******** срещу „Каргил България“ ЕООД, ЕИК: 175130884, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Тодор Каблешков“ № 71, офис сграда „Каргил Тауър“, ет. 1, искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 4.2 от трудов договор от 09.08.2019г. за м. август 2020 г. в размер на 1 000 лева, за м. септември 2020 г. в размер на 1 000 лева и за м. октомври 2020 г. в размер на 1 000 лева. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 25002185/12.01.2022 г., подадена от ищеца, с която е обжалвано решението изцяло. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита решението за необосновано с оглед установената по делото фактическа обстановка. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови акт, с който да се отхвърлят изцяло предявените искове. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в 1 първоинстанционното производство. Излага правни доводи за неоснователност на въззивната жалба, въз основа на които счита, че същата трябва да бъде оставена без уважение, съответно първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Претендира сторените разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска:

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца субективно материално притезателно право с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ за получаване на уговорено трудово възнаграждение за извършената работа, въз основа на чл. 4.2 от сключен Трудов договор от 09.08.2019 г. и чл. 3 от сключено Допълнително споразумение към трудов договор от 12.02.2020 г.

Правопораждащият отговорността на ответника, респективно притезанието на ищеца, фактически състав включва следните елементи: 1) наличие на валидно възникнало трудово правоотношение между страните по спора, 2) реално престирана работна сила през процесния период съобразно уговорените условия и обем, както и 3 ) неизпълнение или неточно изпълнение от страна на работодателя на уговорената в договора парична престация за изплащане на допълнително трудово възнаграждение.

Не се спори между страните, а и от Трудов договор от 09.08.2019 г., се установява, че между страните в настоящото съдебно производство е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е полагал труд при ответника на длъжността „Агент събиране на вземания” при уговорено месечно основно трудово възнаграждение в размер на 2000,00 лв. и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6%. С Допълнителното споразумение от 12.02.2020 г. към този договор страните са уговорили, че считано от 01.03.2020 г. основното трудово 2 възнаграждение на служителя е в размер на 2100,00 лв., както и че длъжността на ищеца според вътрешната структура на работодателя се променя от „Агент събиране на вземания“ на „Старши консултант, управление на вземания“. С чл. 4.2. от трудовия договор страните са уговорили, че с оглед на знанията на служителя по полски език и обслужването от негова страна на клиенти на работодателя от ЕМЕА регион работодателят заплаща на служителя допълнително месечно възнаграждение в размер на 1000,00 лв., като възнаграждението се дължи за периода, в който служителят обслужва посочения тип клиенти. Съгласно чл. 4.3 от договора, в случай че на служителят бъде възложено обслужването на друг тип клиенти в рамките на същия функционален отдел като до момента, и услугите по чл. 4.2. вече не са включени в задълженията му, служителят ще продължи да получава възнаграждението по чл. 4.2 до края на месеца, в който е настъпила промяната в обслужваните клиенти и извършените услуги. Считано от първо число на месеца, следващ месеца, в който е настъпила промяната в обслужваните клиенти и извършените услуги, изплащането на възнаграждението по чл. 4.2 се спира. Уговорено е в чл. 4.4, че при повишаване в длъжност, промяна на длъжността, свързана с промяна на отдела, в който служителят работи, както и при прекратяване на настоящия договор, чл. 4.3 по – горе се прилага, т.е. изплащането на възнаграждението по чл. 4.2. се спира. Горните разпоредби са възпроизведени в чл. 3 от Допълнителното споразумение от 12.02.2020 г.

Със оглед въведените във въззивната жалба оплаквания е спорно обстоятелството за наличието на плащане на процесното допълнително трудово възнаграждение. В тежест на ответника е да докаже пълно и главно факта на плащане на уговореното трудово възнаграждение за посочения от ищеца период или настъпването на обстоятелство, водещо до недължимост.

Ответникът, в изпълнение на свое процесуално задължение, е представил на съда заверени преписи от ведомостите за заплати за процесния период – месеци август, септември и октомври. От тях за месец август се установява, че не е начислявано трудово възнаграждение, тъй като ищецът не е престирал работна сила – отразени са 0 работни дни.

От болнични листа № Е20201761484, Е20201096944 и Е20201258377 се установява, че лицето е било временно нетрудоспособно за периода 29.07.2020 г.- 07.08.2020 г.; 10.08.2020 г.- 11.08.2020 г. и 12.08.2020 г. – 31.08.2020 г. Чл. 242 КТ закрепва принципът, че положеният труд е възмезден. През периода на временна нетрудоспособност обаче лицето се намира в състояние, което не му позволява да престира работната си сила, поради което кодексът предвижда съответните обезщетения, защото не полагайки труд, лицето няма право на уговореното брутно трудово възнаграждение, тоест както основното, така и допълнителните трудови възнаграждения. С оглед гореизложеното, настоящия съдебен състав приема, че през месец август въззивникът не е престирал работна сила поради временна нетрудоспособност и претенцията му в тази си част се явява неоснователна.

Ответникът с отговора на исковата молба въвежда твърдения за уведомление от 12.08.2020 г., че служителят повече няма да обслужва полския пазар, респективно да комуникира и обслужва клиенти, използвайки познанията си на полски език. От 3 представения и неоспорен от ищеца превод на кореспонденция чрез електронна поща в периода 12.08.2020 г. – 13.08.2020 г., се установява, че въззивникът е бил уведомен за твърдяната от ответника настъпила промяна в трудовите му функции, вследствие на които няма да използва полски език при обслужването на клиенти и няма да получава уговореното допълнително трудово възнаграждение. Получаването на уведомлението се установява чрез конклудентните действия на ищеца – подаден отговор. Преместването на служителя в друг екип и неизползването на полски език при изпълнение на трудовите му задължения се установява и от свидетелските показания, които съдът кредитира, поради тяхната логическа последователност, пълнота и кореспонденция с останалия доказателствен материал.

Твърденията на въззивника за евентуалната заинтересованост на свидетелите не може да бъде подкрепено, тъй като не са ангажирани доказателства, които да дискредитират показанията им. Предвид така установената фактическа обстановка въззивната инстанция приема, че за месеци септември и октомври не е налице основание, което да обуслови исковата претенция.

Съгласно чл. 3. от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ брутната работна заплата се състои от основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда и допълнителни трудови възнаграждения, определени в Кодекса на труда, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор; и други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в т. 1 и 2.

Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи за съответната длъжност и се определя от трудовия договор според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници и др. Постоянен характер съгласно чл. 15, ал. 2 НСОРЗ имат онези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.

Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 и чл. 12 НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация и за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане /чл. 6, ал. 1, т. 1 НОСРЗ/, когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. С постоянен характер са всички предвидими и сигурни допълнителни възнаграждения, които са предвидени в колективния или индивидуалния трудов договор, във вътрешните правила за работна заплата, в нормативен акт, плащането на които зависи само от отработеното време. Допълнително възнаграждение, което не е в зависимост само от отработеното време не е такова по чл. 15, ал. 2 НСОРЗ. Допълнително възнаграждение, което се изплаща по преценка на работодателя за качеството на извършената работа не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, защото не е в зависимост само от отработеното време. По същата причина и целевите награди, премиите, изплащани поради участие в трудовия процес и постигнати резултати не са допълнителни трудови 4 възнаграждения с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ. /в този смисъл Решение № 100 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 23 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1407/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о.; Решение № 159 от 13.08.2018 г. по гр. д. № 3836/2017 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 181 от 22.07.2015 г. по гр. д. № 4554/2014 г., на ВКС, IV г. о., Решение № 55/12.03.2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г. на ВКС, ІV г.о./.