Определение № 2570 от 21.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2570 гр. София, 21.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20248002103661 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Ц. Б. срещу решение № 56 от 29.04.2024 г. по в.гр.д.№ 54 от 2024 г. на Окръжен съд-Търговище за потвърждаване на решение № 23 от 14.02.2024 г. по гр.д.№ 546 от 2023 г. на Районен съд- Попово, с което:

- на основание чл.108 от Закона за собствеността е признато за установено по отношение на Б. Ц. Б., че М. Б. Н. е собственик на урегулиран поземлен имот ***, кад.№ ***, с площ от 1380 кв.м., ведно с построените в него жилищна сграда и стопански постройки, в кв.*** по плана на [населено място], общ.О., обл.Т., и Б. Ц. Б. е осъден да предаде владението на този имот на ищцата;

- на основание чл.59 ЗЗД Б. Б. е осъден да заплати на М. Н. сумата от 640 лв., представляваща обезщетение за това, че я е лишил от ползване на горепосочения имот през периода от м.02.2023 г. до 19.09.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.09.2023 г. до окончателното плащане и

- на основание чл.78 ГПК Б. Б. е осъден да заплати на М. Н. разноските по делото.

В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон - основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Като основания за допускане на 1 касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. Счита ли се начален момент за своене на имота 2007 г., предадено ли е владението на имота от собственичката Г. Б. ?

2. Извършеният от праводателката акт за разпореждане с имота през 2009 г. изключва ли 2007 г. като начален момент за придобивна давност ? В случай че този момент не е признат като начален такъв от съда, следва ли да се изключи тогава при последващо разпореждане с имота от 2009 г. ?

3. Има ли приложение в настоящия казус тълкуването в решение № 180 от 20.03.2024 г. по гр.д.№ 1173 от 2023 г. на ВКС ?

4. Представляват ли действията по поставяне на дограми, правене на дувари, лепене на плочки, частичен ремонт на покрив, заключване на врати и недопускане до имота на други лица, включително и ищцата, неоспорими характеристики на поведение на владелец, както и установена и явно изразена воля за предаване на владение на имот от предишния собственик ?

5. Счита ли се недоказано твърдението на съда в съдебното решение- в случай, че не е установено кои данъци е плащал касаторът преди години със средства на предишната собственичка на имота- за наличието на противовес с намерението му за своене на процесния имот ?

В писмен отговор от 23.08.2024 г. ответницата по жалбата М. Б. Н. поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Моли същото да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо г.о. по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба срещу решението по иска с правно основание чл.108 ЗС е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

Касационната жалба срещу решението по иска с правно основание чл.59 ЗЗД е недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, като постановена срещу решение по облигационен иск с цена на иска под 5000 лв. Поради това в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

За да прецени налице ли са предпоставките за допускане на касационно 2 обжалване на решението по иска с правно основание чл.108 ЗС, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на предявените от М. Б. Н. срещу Б. Ц. Б. искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД, като е приел за установено, че ищцата, която е дъщеря на ответника, е придобила процесния имот чрез дарение, извършено с нотариален акт № 119 от 07.05.2009 г., том II, нот.д.№ 319 от 2009 г., от лелята на ответника Г. Б. П.. Със същия нотариален акт Г. П. си е запазила вещното право на ползване върху имота до края на живота си.

През 2007 г. ответникът бил допуснат от леля си да живее в имота и след нейната смърт през 2022 г. отказал да го напусне.

Съдът е счел за недоказано направеното от ответника възражение за придобиване на имота по давностно владение, упражнявано непрекъснато в периода от 2007 г. до 2017 г. В тази връзка е цитирал разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС, съгласно която правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

Посочил е, че позоваващият се на придобивна давност е длъжен при условията на пълно и главно доказване да установи предпоставките по чл.79, ал.1 ЗС, а именно начален момент и непрекъснатост на владението в продължение на 10 години, в който период фактическата власт е упражнявана явно и необезпокоявано и именно с намерение за своене. Според съда, за придобиване на имот по давност не е достатъчно само упражняването на фактическа власт върху имот, но и открито манифестиране на намерението на владелеца за придобиване на собствеността.

По отношение на това кога ответникът е установил владение върху процесния имот, въззивният съд е приел, че извършеният през 2009 г. от тогавашния собственик Г. П. акт на разпореждане с имота в полза на ищцата изключва 2007 г. като начален момент на придобивна давност от страна на ответника и поради това следва да се прецени дали такова начало е поставено в един покъсен момент. В тази насока са обсъдени показанията на двете групи свидетели, като според свидетелите на ищцовата страна дарителката Г. П. допуснала ответника в имота през 2007 г., тъй като същият нямал къде да живее, той и приятелката му не полагали грижи нито за леля му, нито за имота, както и всички в селото знаели, че имотът е на ищцата. От друга страна, съгласно показанията на водените от ответната страна свидетели ответникът и приятелката му полагали грижи за възрастната жена и 3 поддържали имота, а лелята обещала къщата да бъде за ответника. Съдът е приел, че дори първата група свидетелски показания да бъдат игнорирани, то останалите свидетелски показания не установяват нито воля на предишния собственик за предаване владението на имота на ответника, нито дали и към кой точно момент последният е променил намерението си от това да действа от името и за сметка на собственика- леля му, в намерение да придобие имота за себе си, нито демонстриране на това намерение. Съдебният състав е посочил, че сами по себе си действията на ответника по поддръжка, смяна на дограмата на няколко прозореца на къщата, частичен ремонт на покрив и ограда не доказват промяна в намерението на ответника, тъй като са за удобство на обитателя, а не неоспорими характеристики на поведение на владелец. Освен това, при посоченото обещание на собственика Г. П. „имотът да остане за него“ държателят /какъвто бил ответникът/ субективно продължава да има знание, че правото на собственост не му принадлежи, че упражнява фактическата власт върху вещта със съгласието на собственика и е в очакване за последващо придобиване на това право, което изключва намерението му вещта да се свои преди това. Освен това, сам ответникът е признал, че е плащал данъците за имота със средства и за сметка на леля си, което е в противовес с намерението за своене. Такова намерение за своене ответникът категорично е проявил едва след смъртта на Г. П. през 2022 г. С оглед на това съдът е приел, че не са доказани предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС и възражението за придобивна давност е неоснователно.

Предвид на установеното, че ищцата е носител на правото на собственост върху имота и че е била лишена от ответника от правото си да ползва процесния имот през периода от м.02.2023 г. до 19.09.2023 г., съдът е приел, че ответникът й дължи обезщетение за това в установения от вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза размер от 640 лв.

С оглед на гореизложеното първоинстанционното решение е потвърдено изцяло /и по двата предявени иска/, като освен че е изложил горните съображения, въззивният съд е препратил и към мотивите на първата инстанция.

Предвид тези мотиви на съда не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по иска с правно основание чл.108 ЗС по поставените въпроси, поради следното:

4

Първият и вторият поставени въпроси /Счита ли се начален момент за своене на имота 2007 г., предадено ли е владението на имота от собственичката Г. Б. ? и Извършеният от праводателката акт за разпореждане с имота през 2009 г. изключва ли 2007 г. като начален момент за придобивна давност ? В случай че този момент не е признат като начален такъв от съда, следва ли да се изключи тогава при последващо разпореждане с имота от 2009 г./ не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разяснението в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същите не касаят приложението и тълкуването на конкретна правна норма, а налагат обсъждане на доказателствата по конкретното дело и вземане на становище по правилността на въззивното решение. Тази дейност обаче не се осъществява в производството по чл.288 ГПК. Поради изложеното тези въпроси не могат да обусловят допускане на решението до касационно обжалване.

Третият въпрос /Има ли приложение в настоящия казус тълкуването в решение № 180 от 20.03.2024 г. по гр.д.№ 1173 от 2023 г. на ВКС, ГК, I г.о.?/ също не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване. На първо място, цитираното решение не е обсъждано в атакувания съдебен акт. На следващо място, ако касаторът твърди, че изводите на въззивния съд са в противоречие с това решение на ВКС, е следвало да формулира конкретен правен въпрос, във връзка с който да се извърши проверка за наличие на основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На последно място и за пълнота на изложението следва да се посочи, че няма противоречие между това решение на ВКС и обжалваното решение: В решението на ВКС е прието, че в хипотезата на завладяване на чужд имот упражняването на владение, което е явно демонстрирано спрямо цялото общество, т.е.спрямо всички, представлява демонстриране на намерение за своене и спрямо лицето, което се легитимира като собственик със съответния документ. По настоящото дело обаче не се касае за такава хипотеза /на завладяване на чужд имот/, а за допускане на ответника да ползва имота от тогавашния му собственик Г. П.. Поради това и в съответствие със съдебната практика /включително посоченото решение № 180 от 20.03.2024 г./ въззивният съд е приел, че ответникът е установил фактическа власт върху имота като държател, а не като владелец, поради което, за да трансформира държането си във владение, е следвало да 5 демонстрира пред собственика намерението си да свои този имот.

Четвъртият и петият поставени въпроси /Представляват ли действията по поставяне на дограми, правене на дувари, лепене на плочки, частичен ремонт на покрив, заключване на врати и недопускане до имота на други лица, включително и ищцата, неоспорими характеристики на поведение на владелец, както и установена и явно изразена воля за предаване на владение на имот от предишния собственик ? и Счита ли се недоказано твърдението на съда в съдебното решение- в случай, че не е установено кои данъци е плащал касаторът преди години със средства на предишната собственичка на имотаза наличието на противовес с намерението му за своене на процесния имот ?/ следва да се разгледат заедно, доколкото и двата обобщено представляват питане дали извършени дейности по ремонтирането и стопанисването на имота и плащането на данъци и разходи за него демонстрират намерение за своене и има ли за това намерение значение обстоятелството с чии средства са извършени ремонтните дейности и плащани данъците за имота през годините.