Решение № 43 от 07.02.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 43 гр. Пловдив, 07.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело № 20235001000657 по описа за 2023 година

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №293/18.08.2023г., постановено по т.д. №536/2022г. по описа на окръжен съд Стара Загора, е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т. К. Т. с ЕГН ********** съществуване на вземането на „Б.М.“ ЕАД с ЕИК ********* за сумата от 37 592,87лв., представляваща главница по Договор за кредит №***/13.11.2015г. и анексите към него за периода от 05.02.2016г. до 04.01.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението 04.01.2022г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 5 407,83лв., представляваща договорна лихва, за периода от 05.02.2016г. до 04.01.2022г., за които е издадена заповед за изпълнение №6/11.01.2022г. по ч. гр. д. № 44/2022г. по описа на Районен съд - Н.п..

Отхвърлени са предявените искове от „Б.М.“ ЕАД с ЕИК ********* против Т. К. Т. с ЕГН ********** за установяване, че Т. К. Т. дължи на „Б.М.“ ЕАД такси в размер на 1 140,22лв. за периода от 05.02.2016г. до 04.01.2022г. и неустойка в размер на 21 059,70лв. за периода от 05.02.2016г.

1 до 04.01.2022г. по Договор за кредит №***/13.11.2015г. и анексите към него, за които е издадена заповед за изпълнение №6/11.01.2022г. по ч. гр. д.

№44/2022г. по описа на Районен съд - Н.п..

Т. К. Т. с ЕГН ********** е осъден да заплати на „Б.М.“ ЕАД с ЕИК ********* направените в заповедното разноски в размер на 958,93лв., съразмерно с уважената част от исковете и направените в исковото производство разноски в размер на 1 1 290,14лв., съразмерно с уважената част от исковете.

„Б.М.“ ЕАД с ЕИК ********* е осъдено да заплати на Т. К. Т. с ЕГН ********** направените в исковото производство разноски в размер на 855,21лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Срещу постановеното решение е подаденаа въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „Б.М.“ ЕАД. Въззивната жалба е срещу отхвърлителната част на решението. Жалбоподателят счита, че решението в обжалваната част е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като са изложени подробно съображения. Твърди се, че съдът неправилно е отказал да уважи претенцията за присъждане на дължимите и неплатени такси по договора за кредит, натрупани в периода 05.02.2016г. - 04.01.2022г. в размер на претендираната сума 1 140,22лв., поради приета от съда неяснота относно основанието за начисляване. Позовава се на представената по делото справка по чл.366 от ГПК, съгласно която по-голямата част от сумата представлява начислени и непогасени такси за управление, задължението за плащане на която такса управление е уредено в чл.18 от договора за кредит и дори е посочена точна сума – 242,50лв., като допълнителни такси се начисляват на основание чл.27 от договора за кредит и като размер и дата на начисляване те са представени в справката по чл.366 от ГПК. Въведено е оплакване, че съдът неправилно е отказал да уважи претенцията относно неустойката на основание чл.20 от договора за кредит, като е приел, че клаузата е нищожна поради прекомерност. Наведени са доводи, че при преценката за нищожност на тази клауза съдът неправилно е отчел уговорените с договора и учредени в полза на кредитора обезпечения. Към датата на обявената от кредитора предсрочна изискуемост - 25.02.2021г. размерът на задълженията по договора за кредит №***/13.11.2015г. без неустойката е 44 140лв. /с неустойката 65 200,62лв./, като пазарната стойност на наличните обезпечения е 61 500лв., а 2 редуцираната стойност е 49 200лв., като обезпечението е дадено и по друг договор за кредит /№***/13.11.2015г./, сключен между същите страни. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен изцяло.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна Т. К. Т. , с който въззивната жалба се оспорва изцяло.

Решението е обжалвано и от ответника в първоинстанционното производство - Т. К. Т.. Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с която установителният иск е уважен. Въведено е оплакване, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и установената съдебна практика по приложението му. Изложени са подробно аргументи, цитирана е съдебна практика. Въведено е оплакване, че съдът не е обсъдил и не е изложил подробни мотиви по основното защитно възражение, направено с отговора на исковата молба, че между ищеца и ответника въобще не е възникнало облигационно правоотношение по процесния договор за кредит и анексите към него, по силата на което ответникът да се е задължил да отговаря пред ищеца солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията по договора за кредит и неправилно е приел, че ответникът има качеството на солидарен длъжник наред с главния длъжник-кредотополучател. Твърди, че в мотивите на решението не е посочена нито една конкретна договорна клауза от договора и анексите към него, която съдът да е подложил на тълкуване и от съдържанието на която да е извел постигната и явно изявена воля на страните за солидарно задължаване на ответника Т. спрямо ищеца-кредитор, като такива клаузи в договора и анексите не съществуват. Акцентирано е, че договорът за кредит и анексите към него са подписани от ищеца като кредитор и от неучастващото по делото лице Р.В.-земеделски производител, като кредитополучател, както и от още три лица, сред които и ответникът Т., всеки от тримата посочен само в титулната част на договора като „съдлъжник на основание чл. 121 и сл. от ЗЗД“, но в договора за кредит и в анексите се съдържат единствено клаузи, материализиращи уговорки и насрещни съвпадащи волеизявления между дружеството-кредитор и кредитополучателя Р.В.. В тази връзка се изложени съображения, че по отношение на третите лица, посочени в титулната част на договора като „съдлъжник на основание чл.121 и сл. от ЗЗД“, сред които и жалбоподателят Т., от съдържанието на 3 договорните клаузи и установения факт, че кредитът е предоставен и усвоен само от кредитополучателя В.-земеделски производител, следва извод, че никое от тези лица няма качеството „кредитополучател“ по договора за кредит. Твърди, че в договора за кредит и в анексите няма нито една клауза/уговорка, дори и препращаща такава, която да предвижда възникването на каквито и да било насрещни права и задължения между кредитора и лицата, посочени като „съдлъжник на основание чл.121 и сл. от ЗЗД“ и в договора и анексите липсват подобни съвпадащи насрещни изявления, а по делото нито се твърди, нито са представени писмени доказателства за сключени отделни договори, различни от процесния, с които да е уговорена изрично такава солидарна отговорност. Заявено е, че, от една страна, волята за солидарно задължаване следва да е явно изразена, а не предполагаема, както е прието в решение №77/28.02.2020г. по в.т.д.

№784/2019г. на АС-Пловдив, и, от друга страна, в трайната практика по приложението на чл.20 от ЗЗД безпротиворечиво се приема, че на тълкуване подлежи само действително изявената, а не предполагаемата воля на страните, като е недопустимо по пътя на тълкуването да се извежда съдържание на задължение, което не е обективирано в договора, поради което от клаузите на договора за кредит и анексите към него по пътя на тълкуването съобразно чл.20 от ЗЗД и трайната практика по приложението му не може да се изведе постигната и явно изявена воля за солидарно задължаване на жалбоподателя Т. спрямо дружеството. Счита се, че съдът е тълкувал процесния договор за кредит в нарушение на закона, като е основал извода си за възникнало облигационно правоотношение, по силата на което въззивникът се е задължил да отговаря пред въззиваемия солидарно с кредитополучателя за изпълнението на задълженията му по договора за кредит, на предполагаема воля, изводима единствено от посочването на въззивника в титулната част на договора като „съдлъжник на основание чл. 121 и сл. от ЗЗД“ и подписването от него на договора, без в последния да е налице формирана воля/волеизявление на страните за солидарно осъждане. Заявено е, че цитирана съдебна практика, основана на принципните разбирания относно легалната дефиниция на договора по чл.8 от ЗЗД като вид правна сделка и установените правила за тълкуване на договорите по чл.20 от ЗЗД, изрично приема, че за да се счита за сключен договор, с който се поема солидарна отговорност, не е достатъчно да бъде положен подпис на лицето, посочено 4 като солидарен длъжник, и да се посочи, че то полага подписа си в това качества, а е необходимо задължително в него да се съдържат съвпадащите насрещни изявления на страните по отношение на договора, предвиждащ солидарна отговорност, както и конкретните уговорки за отношенията между кредитора и солидарния длъжник. Затова жалбоподателят счита, че решението е неправилно, тъй като между жалбоподателя и въззиваемия въобще не е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което той да се е задължил на основание чл.121 и сл. от ЗЗД да отговаря пред въззиваемия солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията на последния по процесния договор за кредит. Евентуално, ако съдът приеме, че между ищеца и ответника по спора е възникнало облигационно правоотношение съгласно договора за кредит и анексите към него, жалбоподателят поддържа възражението си, заявено с отговора на исковата молба, че по същество не е налице солидарна отговорност на ответника на самостоятелно основание спрямо ищеца, а се касае за акцесорна солидарна отговорност на ответника спрямо ищеца, основана на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. от ЗЗД, която отговорност към датата на образуване на заповедното производство е била погасена на основание чл. 147 ал.1 от ЗЗД. Счита, че посочената в договора квалификация на страните не обвързва съда и че в случая не е от решаващо значение обстоятелството, че договорът за кредит и анексите са подписани не само от кредитора и кредитополучателя, но и от лицата, посочени като „съдлъжници“, като само въз основа на това не може да се обоснове извод за вида и правната характеристика на солидарната задълженост – дали е такава на самостоятелно основание спрямо ищеца или се касае за акцесорна солидарна отговорност, основана на поръчителство по чл. 138 и сл. от ЗЗД. Наведени са доводи относно правната природа на солидарната отговорност – че тя възниква при много договори, като при паричния кредит/заем основанията за това са встъпването в дълг /чл.101 от ЗЗД/, съзадължеността /чл.304 от ТЗ/ и поръчителството /чл.138 и сл. от ЗЗД/, като правата и задълженията на страните по тези договори са различни, възникват при различни фактически състави, предвидена е и различна форма за действителност. Жалбоподателят счита, че квалификацията „съдлъжник на основание чл.121 и сл. от ЗЗД“ е обща и не дава информация за същината и характеристиките на поетата от него отговорност спрямо въззиваемия, поради което се налага по пътя на 5 тълкуването да се установи действителното съдържание на постигнатото общо съгласие. Позовава се на чл.1 от договора, в който изрично е заявено, че кредиторът предоставя на Р.В. сумата на договорения помежду им кредит, като клаузите на чл.6, чл.4,ал.1, чл.12, чл.13,ал.1 и ал.2, чл.16 и чл.20 от договора за кредит материализират насрещните съвпадащи волеизявления на кредитора и кредитополучателя по отношение на главното задължение на кредитора да предостави на кредитополучателя сумата на кредита и кореспондиращото му задължение на кредитополучателя да върна на кредитора тази сума ведно с дължимите лихви, комисионни и неустойки в договорения срок и при договорения погасителен план. Посочва, че в договора и анексите са налични и множество разпоредби, материализиращи допълнителни задължения на кредитополучателя към кредитора, съпътстващи и свързани с главното задължение. Заявява, че единственият източник, от който би могло да се изведе волята и целта, с която „съдлъжниците“ са подписали договора за кредит и ипотечния акт, е разпоредбата на т.9,б. „д“ от раздел IV на Общите условия на дружеството-ищец по предоставяните от него кредити, които са подписани от страните, в която е недвусмислено предвидено, че за „обезпечаване“ на своите вземания по договори за кредит ищецът приема като „обезпечения“ поръчителство или поемане на солидарно договорно задължение от трети лица. Твърди, че въпреки непрецизната юридическа формулировка на разпоредбата, тъй като и поръчителството е солидарно задължение /чл.141,ал.1 от ЗЗД/, спрямо което се прилагат общите правила на чл.121 и сл. от ЗЗД, безспорно се налага изводът, че посочената клауза от ОУ на кредитора предвижва учредяването на лично обезпечение от трети лица, чрез което се гарантира изпълнението на чуждо задължение, а именно на основното задължение на кредитополучателя за връщане на получения кредит/заем ведно с дължимите лихви, комисионни и неустойки, но не и изпълнението на останалите негови допълнителни и съпътстващи задължения, произтичащи от договора, например, за учредяване и поддържане на реални обезпечения /ипотеки и особени залози/, за тяхното застраховане и опазване, за редовно водене на счетоводна отчетност, за периодично предоставяне на икономическа и счетоводна информация на кредитора, за уведомяването му от кредитополучателя за промени, касаещи обстоятелствата по договора и други подобни. Твърди, че съгласно чл.147 ал.1 от ЗЗД отговорността на поръчителя е погасена, тъй като в случая поради 6 преустановяване на плащанията по договора за кредит от страна на кредитополучателя до него и до третите лица „съдлъжници“ са отправени нотариални покани, като най-късно е връчена нотариалната покана до ответника Т. – на 10.02.2021г., даденият с нея 14-дневен срок за плащане е изтекъл на 24.02.2021г., вземанията на кредитора са станали изискуеми найкъсно на 25.02.2021г., от която дата най-късно е започнал да тече 6-месечният преклузивен срок по чл.147,ал.1 от ЗЗД, той е изтекъл най-късно на 25.08.2021г., а заявлението по чл.417 от ГПК е подадено на 07.01.2022г., към която дата отговорността на поръчителите, включително и ответника, към ищеца-кредитор за вземанията по договора за кредит вече е била погасена на основание чл.147,ал.1 от ЗЗД, поради което предявеният иск е неоснователен.