Решение № 258 от 15.11.2023, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 258 гр. С., 15.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Гергана Огн. Симеонова при участието на секретаря ИЛКА Й. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20232200500367 по описа за 2023 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение № 260280/27.04.2021г. по гр.д.

№ 3603/2020г. на СлРС, с което на основание чл.226, ал.2, вр. ал.1, т.2 от КТ е осъдена ОД на МВР – С. да заплати на К. Ж. И. от гр.Н.З. сумата от 6459,60лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи от неполучени пенсии в размер на 538,30 лв. месечно за периода 01.10.2017г. - 30.09.2018г., следствие невярно документиране в справка за часове положен извънреден труд в периода 01.2006г. до 01.2016г. вкл., с рег.№ 343р-4169/25.02.2016г. на ОД МВР С. и в Удостоверение, обр. В на МВР за класиране и пенсия с № 343р-4166/25.02.2016г., в който е вписан общ осигурителен стаж на ищеца, както и сумата от 1645,98лв., представляваща сбор от мораторни лихви върху всяка неполучена пенсия за периода от 21.10.2017г. до 19.10.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.10.2020г. до окончателното плащане. С решението е осъдена ответната дирекция да заплати на ищеца разноски в размер на 1200 лв., както и в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СлРС сумите от 324,22 лв. - държавна такса и 680лв., разноски за съдебно-икономически експертизи.

Въззивната жалба е подадена от ответната страна в първоинстанционното 1 производство - ОД на МВР - С. и с нея е обжалвано посоченото първоинстанционно решение изцяло.

Настоящото производство се развива след постановяване на Решение

..0112/11.10.2023г. по касационно гр.д. №4949/2021г. на четвърто гражданско отделение на ВКС на Република България, с което е отменено изцяло въззивно Решение №146 от 17.09.2021г., постановено по въззивно гр.д. №291/2021г. на С.ски окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В мотивите на отменителното решение на ВКС е посочено, че въззивният съд е следвало да приложи разпоредбата на чл.226, ал.1, т.2 от КТ по аналогия, а не да отхвърля предявените искове, поради липса на изрично препращане към разпоредбите на КТ, без да ги разглежда по същество. Дадено е задължително указание при новото разглеждане на исковете съдът да приложи разпоредбата на чл.226, ал.1, т.2 от КТ.

В жалбата си, въззивникът – ответник в първоинстанционното производство ОД на МВР – С. чрез пълномощника гл. юриск. Б. твърди, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и необосновано. Твърди, че съдът неправилно приел за неоснователно възражението му за погасяване на претенциите по давност, като счел, че тригодишният срок по чл. 358, ал.1, т.3 КТ тече от датата на подаване на исковата молба и се отнасял за вземания, станали изискуеми за периоди преди 19.10.2017г. или за неполучени пенсии за месец септември 2017г. Сочи, че обезщетението за пропуснати ползи не било с периодичен характер по смисъла на ТР № 3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК, независимо, че се обезщетявали вреди от неполучен доход, дължало се като глобална сума и нямало определен срок на изпълнение, каквото било вземането за пенсия. Така обезщетението по чл.226, ал.1. т.2 КТ можело да бъде претендирано в тригодишния срок по чл. 358,ал.1,т. 3 КТ, който към датата на предявяване на исковата молба бил изтекъл. Счита, че правото е могло да бъде упражнено най-късно в тригодишен срок от датата на узнаване на съдържанието на разпореждането за отказ да бъде отпусната пенсия на заявителя, което в случая било връчено на ищеца на 20.06.2016г. или следвало да предяви иск до 20.06.2019г. Освен това твърди, че за да изпадне в забава следвало да има покана, каквато не била изпращана до дирекцията и искът по чл.86 ЗЗД бил неоснователен. Твърди, че избраният от ищеца ред за търсене на обезвреда бил неприложим към служебното правоотношение на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Въззивникът сочи съдебна практика, според която редът бил по чл.1 от ЗОДОВ. На следващо място счита, че издадената справка за положен извънреден труд не била от кръга на документите, визирани в чл.226 КТ, т.е. не е документ, удостоверяваш факти, свързани с трудовото правоотношение. В тази връзка се сочи нормата на чл. 12, ал. 1 от Наредба за трудовата книжка и трудовия стаж, където били изброените документи за трудов 2 стаж. Освен това усилията на ищеца били насочени единствено към оспорване съдържанието на тази справка, а не било проведено доказване за неверност на издаденото удостоверение за класиране и пенсия образец В с peг. № 343р4166/25.02.2016г., поради което било недоказано, че в този документ били вписани неверни данни. Въззивникът намира за неправилен извода на съда, че пенсията на ищеца следвало да бъде отпусната на 01.03.2016г. в размера, посочен от вещото лице, изготвило съдебно-икономическата експертиза, тъй като правото на пенсия не се установявало от съд в исково производство, а по специален ред, разписан в КСО. В нарушение на процесуалните правила съдът допуснал до разпит свидетели, с чиито показания се целяло опровергаване на материалната доказателствена сила на удостоверението за класиране и пенсия и справката за часове положен извънреден труд, което било недопустимо.Счита за несъответни на закона изводите на съда за наличие на причинна връзка между поведението на работодателя и невъзможността за ищеца да получи пенсия. Не била налице такава причинна връзка, тъй като ищецът е могъл да обжалва отказа за отпускане на пенсия, но следствие на бездействието му била прекъсната причинната връзка. Отделно от това, въззивникът твърди, че действията на работодателя не били в уклон с нормативната уредба и документите, въз основа на които се търси обезвреда не били с невярно съдържание, тъй като били издадени, въз основа на налични у дирекцията данни към датата на издаването им, продължителността на трудовия и осигурителен стаж на ищеца. Атакуваното УП 3 било издадено съгласно чл.40, ал.3 НПОС, въз основа на ведомостите за заплати. Иска се от настоящата съдебна инстанция отмяна на атакуваното съдебно решение и постановяване на ново, с което да се отхвърлят претенциите. Претендират се деловодни разноски, включително юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – К. Ж. И. чрез пълномощника адв. Н. П., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемият намира постановеното решение за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на съображенията, изложени във въззивната жалба. По възражението за настъпила давност за предявяване на претенцията сочи, че имуществените вреди за ищеца не са настъпили веднага, след противоправното деяние, нито пък наведнъж, а са настъпвали в различни периоди във времето, след отказа на пенсионния орган да отпусне пенсия. Всяка вреда – пропусната полза да получи пенсия ищеца била осъществявана след изтичане на срока за 3 получаването й, ако в издадените от работодателя документи прослуженото време било отразено вярно. Така обезщетението за пропуснати ползи обхващало всички преки и непосредствени вреди, настъпили от невярното документиране, а крайния момент, до който могат най-много да настъпят такива вреди са само два - единият е до момента, в който на ищеца не бъде отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст, а другия е до настъпването на смъртта на ищеца. Правото да претендира обезвреда се пораждало с осъществяването на конкретната вреда, в случая с пропускането на конкретната полза. От настъпването на всяка една от имуществените вреди /конкретно пропусната месечна пенсия/ течал 3-годишния давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 КТ за обезвреда на онази част от размера на обезщетението, което тази именно вреда е причинила на правоимащия. Когато вредите били от пропуснати ползи, същите не настъпвали в един и същи момент и съответно и частта от обезщетението, което пораждали възниквала и може да се претендира в различни времеви периоди.

Разпоредбата на чл.358, ал.2 КТ предвиждала давностните срокове да текат от момента, в който правото предмет на иска е станало изискуемо, а конкретно за паричните вземания, каквото било и настоящото изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане. Неправилно смятал въззивника, че началото на давността била от момента, в който правото предмет на иска било възможно да бъде упражнено. Това било предвидено за другите права, нямащи характер на вземания. По възражението за неприложимост на КТ към служебното правоотношение се счита, че КТ се прилагал по аналогия, съобразно ЗНА, доколкото специалния закон ЗМВР не е предвидил нищо изрично различно в регламентацията на отговорността на работодателя за невярно документиране, нито пък бил предвиден такъв ред в ЗДСл. Противното би означавало да се дискриминират всички работещи по ЗМВР и ЗДСл спрямо, работещите по КТ. Твърди, че издадената от работодателя справка била документ, удостоверяващ факт, свързан с трудовото/служебното правоотношение на ищеца, тъй като удостоверявала положен от него извънреден труд.

Разпоредбата на чл.226, ал.1, т.2 КТ не посочвала, нито изброявала изчерпателно или чрез препращане кои документи, съдържащи неверни данни, се обхващали в приложното й поле. От експертизата било установено, че и двата издадени документасправка и удостоверение били неверни, а справката била основание да се издаде удостоверението обр. УП 3 и невярното документиране произлизало от грешното изчисление на положения извънреден труд. Твърди се, че тези документи не били издадени по точната форма, съобразно изисквания на НОИ, което ги превръщало от официални такива в частни и не били оспорени от работодателя. Освен това свидетелските показания били допустими, тъй като с тях се целяло не опровергаване на съдържанието на двата издадени документа, а установяване съдържанието на загубени или унищожени документи, които работодателят не представил. По възражението за прекъсната причинно следствена връзка, въззиваемият посочва, че 4 чл.226, ал.1, т.2 КТ не поставял никакви изисквания към настъпилите вследствие невярно документиране вреди. Не се изисквало вредата да е съдебно установена с акт на съда. Достатъчно било вредите да са окончателно настъпили, както в случая.

Правото да обжалва разпореждането на пенсионния орган било право, а не задължение за носителя му, а липсата на произнасяне на съд по въпроса дали същото е законосъобразно или не, не било част от фактическия състав на отговорността по чл.226, ал.1, т.2 КТ. Двата документа – справка и удостоверение били издадени от работодателя с цел да се обвърже с материална доказателствена сила удостовереното в тях за факти, свързани с трудово/служебно правоотношение по отношение на своите адресати - в случая НОИ, поради което било налице причинно следствена връзка между вписаното в тези документи невярно съдържание и настъпилите имуществени вреди за ищеца, пропуснати ползи от неполучени пенсии. Въззиваемият моли въззивният съд да потвърди решението, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В с.з., въззивникът ОД на МВР – С., редовно призован, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалния му представител по пълномощие гл. юриск. Б., която поддържа подадената въззивна жалба по изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Излага аналогични съображения.