Решение № 305 от 07.03.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 305 гр. Плевен, 07.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дияна Ат. Николова при участието на секретаря Румяна Илк. Конова като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело № 20254430101231 по описа за 2025 година

Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от С. П. С., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез ЕАД Е. И., булстат ***, със съдебен адрес:

*** против "***" АД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: ***, и против „***" ЕООД, ЕИК ***, , със седалище и адрес на управление: ***, в която се твърди следното : прави се искане съдът да прогласи нищожността на договор за паричен заем № *** от ***г., сключен с първия ответник „***" АД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит; съответно на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № *** от ***г., сключен чрез „***" АД с втория ответник „***" ЕООД, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и непородил правни последици като обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

Излага се, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, 1 че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр.д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г.о.;

Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г.о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г.о.; Определение №901/10,07,2015 г. по гр.д. 6295/2014 г. на ВКС,4 г.о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 35% годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден /арг. от чл.11 ал.1 т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка, /така Решение № I -151 от 03.12.2019г. по в.гр.д. № 1491/19г. на ОС - Бургас, Решение № 1398 от 27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171 / 2019 г. на XIV състав на Окръжен съд Пловдив, Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д. № 1780 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 938 от 04.07.2018 г. по в. гр. д. № 1067/2018 г. на XIV състав на Окръжен съд Пловдив, решение по в.т.д. № 81/18г. на ОС - Разград, решение по в.т. д. № 20^18г. на ОС - Варна, решение по в. гр. д. № 393/17г. на ОС - Пловдив, 7 състав, решение по в. гр.д. № 63/17г. на ОС - Габрово, решение по в.гр.д. № 29/17г. на ОС- Габрово, решение по в.гр.д. № 165/17г. на ОС - Габрово, решение № 1915 от14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426/16г. на САС, ТО,11 състав и др./.

Не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент на разходите. Твърдим, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 41,88 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК.

Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко 2 свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 41,88 % разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата - гарант.

Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 41,88 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 41,88 % ГПР. На доверителя ми не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл.5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за която той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 1200.00 лв. с посочен лихвен процент от 35 % и ГПР 41,88%, с общ размер на всички плащания 1362,80 лв. Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.

Кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР.

Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските 3 сделки, регламентирано в чл.5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл.

147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи / Решение по дело С-186/16г., съображения 60, 70, 71 и 72 от Решението по дело № С-26/13г., Решение от 23.04.2015г. по дело С - 96/14;

Решение от 26.02.2015г. по дело С - 143/13; Решение по дело 6-47^10;

Решение по съединени дела С-154/15, С-307Д5 и С-308/15 от 21.12.2016г/ и с оглед на задължителния им характер са съобразени с Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д. № 535/16г. на ВКС, II т.о, с което съдебният състав е приел, че „Тълкуването на СЕС поставя като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин -чл.147, ал.2 ЗЗП". Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 41,88 %, поради което и съобразно изведените критерии в дело С-453/10 кредиторът е внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, зъй като потребителят е бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото о т него задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще направи.

На собствено основание е нищожен и сключения договор за предоставяне па гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици, поради следните съображения:

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съо тветната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособнос тта на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел ‘да предпази 4 потребителите от свръхзадтьжиялост и неплатежоспособност допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8, 9, 23, 24, 43, 45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03, 2014 г. по дело С-565Д2 на четвърти състав на СЕС.

Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).