Решение № 3 от 08.01.2024, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№3 гр. София, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Светлин Михайлов

Снежана Бакалова при участието на секретаря Невена Б. Г. като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело № 20231001000594 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 на ГПК.

Производството е образувано по повод постъпила въззивна жалба от „Топаз трейд“ ООД, с която обжалва решение № 534 от 21.04.2023 г., постановено по т.д .№ 1 548/21 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 9 състав, в частта, в която съдът е осъдил „Топаз трейд“ ООД да заплати на „Инд-еко” Д.О.О. (IND-EKO d.o.o.), на основание чл. 79 от ЗЗД сумата 88 260.35 евро, представляваща част от обшия размер на задължението от 882 603.48 евро, по договор за услуги от 29.01.2018 г, и издадените въз основа на него: фактура 38-01-91/07.02.2019 г. на стойност 51 150 евро: фактура 12-01-91 15.01.2019 г. на стойност 25 636.38 евро: фактура 109-01- 91 19.02.2019 г. на стойност 23 365.52 евро; фактура 112-01-91/19.02.2019 г. на стойност 23 426.70 евро; фактура 659-0191 30.07.2018 г. на стойност 152 672.52 евро; фактура 926-01-91 12.11.2018 г. на стойност 101 972.64 евро; фактура 944-01-91 19.11.2018 г. на стойност 75 896.37 евро; фактура 9580191 27.11.2018 г. на стойност 75 558.78 евро; фактура 971-01-91 10.12.2018 г. на стойност 50 444.13 евро; фактура 975-01-91 14.12.2018 г. на стойност 25 237.41 евро; фактура 976-0191 14.12.2018 г. на стойност 50 689.65 евро; фактура 997-01-91 17.12.2018 г. на стойност 25 575 евро; фактура 1000-0191 18.12.2018 г. на стойност 50 751.03 евро; фактура 1002-01-91 21.12.2018 г. на стойност 23 835.90 евро; фактура 1005-01-91 27.12.2018 г. на стойност 50 658.96 евро; фактура 1006-01-91 27.12.2018 г. на стойност 75 732.69 евро; ведно със законната лихва върху главницата от 88 260.35 евро, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.05.2021 г. до окончателното й изплащане, както и да заплати сумата от 1

6 904.89 лева - държавна такса и 2 547.48 евро - разноски за процесуално представителство, дължими на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че изводът за основателността на претенцията почива на непълен и едностранчив анализ на събраните по делото доказателства. В тази връзка твърди, че съдът правилно е определил страните по договора, но неправилно е възприел пълната основателност на претенцията. Навежда доводи, че съдът неправилно не е обсъдил и възприел за основателни, всички наведени от ответниците доводи. Твръди, че съдът е следвало да прецени дали договорът за дружество е прекратен и едва след това да приема как се уреждат взаимоотношенията между съдружниците. Твърди, че ищецът е признал, че с договора за дружество се урежда друг начин на разпределение на печалбите, поради което докато гражданското дружество съществува, не е налице изискуемост на каквото и да е вземане на съдружник. По отношение на уважената претенция по чл.79 от ЗЗД твърди, че съдът не е изследвал в цялостен обем изпълнението на насрещните задължения. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното като неправилно и незаконосъобразно.

С въззивна жалба „Аеон-БС“ ЕООД оспорва решение № 534 от 21.04.2023 г., постановено по т.д .№ 1 548/21 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 9 състав, в частта, в която съдът е осъдил „Аеон-БС"ЕООД да заплати на „Инд-еко” Д.О.О. на основание чл. 79 от 33Д сумата от 132 390.52 евро, представляваща част от общия размер на задължението от 882 603.48 евро, по договор за услуги от 29.01.2018 г. и издадените въз основа на него: фактура 38-01-91/07.02.2019 г. на стойност 51 150 евро; фактура 120191/15.01.2019 г. на стойност 25 636.38 евро; фактура 109-01-91/19.02.2019 г. на стойност 23 365.32 евро; фактура 112-01-91/19.02.2019 г. на стойност 23 426.70 евро; фактура 659-0191/30.07.2018 г. на стойност 152 672.52 евро; фактура 926-01-91/12.11.2018 г. на стойност 101 972.64 евро; фактура 94401-91/19.11.2018 г. на стойност 75 896.37 евро; фактура 958-0191/27.11.2018 г. на стойност 75 558.78 евро; фактура 971-01-91/ 10.12.2018 г. на стойност 50 444.13 евро; фактура 975-01-91/14.12.2018 г. на стойност 25 237.41 евро; фактура 976-0191/14.12.2018 г. на стойност 50 689.65 евро; фактура 997-0191/17.12.2018 г. на стойност 25 575 евро; фактура 1000-01-91/18.12.2018 г. на стойност 50 751.03 евро; фактура 1002-0191/21.12.2018 г. на стойност 23 835.90 евро; фактура 1005-01-91/ 27.12.2018 г. на стойност 50 658.96 евро; фактура 1006-01-91/27.12.2018 г. на стойност 75 732.69 евро, ведно със законната лихва върху главницата от от 132 390.52 евро, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното и изплащане считано от датата на подаване на исковата молба - 30.05.2021 г. до окончателното й изплащане, както и да заплати сумите 10 357.33 лева - държавна такса и 3 430.09 евро - разноски за процесуално представителство, дължими на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.

В жалбата се твърди, че решението е постановено при съществена нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон. Наведени са твърдения, че постановеното решение е недопустимо,с оглед предявяването на недопустим 2 иск, тъй като гражданското дружество не е прекратено. Инвокирани са доводи за нарушение на процесуалните правила. В тази връзка твърди, че дадената от съда правна квалификация е неправилна. Твърди, че решаващите мотиви на съда почиват на решение № 34/01.03.2013 г., постановено по т. д. № 94/12 г. по описа на ВКС, ТК, Второ ТО, но позоваването на това решение е неоснователно, а мотивите на цитираното решение са обратен на възприетия принцип. Развива доводи, че преобладаващата практика приема, че внесените или придобити в резултат на дейността вещи могат да бъдат разпределени чрез уреждане на имуществените отношения между съдружтиците след прекратяване на дружеството. Развива доводи относно това за какво е допуснато до касационен контрол, обективиран в цитираното решение акта на въззивния съд, като твърди, че развитите мотиви в него могат да имат значение по отношение на евентуания иск, но не и по този, които е уважен от съда. Прави анализ на практика на ВКС, от която извежда извод, че съдружник в гражданско дружество не може да иска разноските, които е направил, средствата, които е вложил, защото това съставлява неговото участие в дружеството, неговия дял в общата собственост, преди пракряатяването му или преди излизането му. Твърди, че съдът е дал неправилна квалификация на предявенят иск като тава по чл.79, ал.1 от ЗЗД, но фактическите твърдения сочат на такава по чл.258 и следв. от ЗЗД. Твърди, че дадената квалификация изисква да се посочи яьсен източник на задължението, а събраните по делото доказателства нямат нищо общо с предмета на дейност. Твърди, че за да се разглежда неизпълнение на задълженията по договор, различен от договора за гражданско дружество следва да се даде отговор на въпроса кой е този договор, както и вазвива доводи относно индивидуализацията на всеки един договор. Твърди, че не е налице и признание на задължението, а воденото на отделно счетоводство не може да обоснове извод за признание на задължението. В тази връзка твърди, че от значение за признанието е воденото на счетоводството на всяко едно от дружествата, поради кото инводикира довод, че не е имало причина за допускане на ССЕ.

Твърди, че не е доказано изпълнението на договора за услуги, които следва да бъде квалифициран като такъв за изработка. В тази връзка твърди, че не е ясно защо съдът е приел, че е налице изпълнение по този договор и приемане на работата, и оспова приложението на презумпцията на чл.264 от ЗЗД. Твърди, че следва да се приложи правилото на чл.98 от ЗЗД, както и че съдът е следвало да изложи мотиви защо приема за доказан размера на предявеният иск и дължимостта му само след приемане на работата.

Твърди, че ако съдът уважи жалбата в осъдителната част и отмени решението, то следва да се произнесе и евентуалния такъв. В тази връзка твърди, че съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест. Ищецът е следвало да докаже размера на разноските, които е направил, който следва да се извлече от разпоредбата на чл.2 от договора от 29.01.2018 г.

Твърди, че съдът правилно е указал на ищеца, че не сочи доказателства, а ангажираните такива не са относими.

По отношение на нарушението на материалния закон твърди, че нормата на чл.79 от ЗЗД предоставя на кредитора две възможности, а от наведените такива в исковата молба не може да се направи извод за коя от двете се отнася. В тази връзка твърди, че исковата молба е следвало да бъде оставена без движение. Разива доводи относно кои 3 обстоятелства следва да бъдет установени главно от ищеца, както и навежда твърдения, че не са ангажирани доказателства относно изпълнението. По отношение на изпълнението на поетите задължения инвокира твърдения, че не са ангажирани доказателства относно спазването на Базелската конвенция, ратифицирана от Р България. Прави анализ на представените докементи и извод, че същите не установяват кой е износителя, предмета на общата еднократна информация, вид транспорт, информация относно специалните изисквания, количества (тегло и обем) декларация на производителя или износителя.

Твърди, че мястото на обезвреждането не може да бъде променяно, а представините документи не установяват изпълнение в цялост, като част от материалите са превозени до Арну/Франция/Аркема, което е селище в южна Франция и е с 387 км по-близко от посоченото в договора. Развива доводи относно основателността и доказаността на евентуалния иск. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да обезсили атакуваното като постановено по недопустим иск, а в условията на евентуалност да се отмени изцяло обжалваното решение и вместо него се постанови ново по съществото на спора, с което да се отхвърлят предявените искове като неоснователни и недоказани, като претендира разноски за всички инстанции.

Въззиваемата страна „ Инд-еко“ д. о.о. оспорва подадената от „Топаз трейд“ ООД въззивна жалба. Твърди, че задълженията на към него произтичат от договор за изпълнение на услуги по транспортиране и обезвреждане на отпадък, като всички плащания към него са извършени по издадените фактури. Твърди, че с отделен анекс към договора за дружество всички съдружници са се уговорили, че джоставките на стоки и услуги относно дейността на консорциума ще се заплащат по фактурите издадени от съответния съдружник.

Твърди, че цитианото решение на ВКС изрично допуска даовори между отделните съдружници и консорциума. Твърди, че към всяка от 16 фактури е приложил доказателства за изпълнението на задълженията, вкл. приемателно-предавателни протоколи, а изпълнението е прието с приемането на изпълнението на цялостната обществена поръчка от възложителя Община Варна. Твърди, че договорът за услуги е годно правно основание за възникване на задължения и плащане на договорената цена. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди атакуваното като правилно и законосъобразно.

Оспорва и жалбата на „Аеон-БС“ ЕООД. Твърди, че решението е правилно и законосъобразно. Развива доводи, че с цитирани абзаси от отговора и допълнителия отговор на исковата молба ответникът не е оспорвал изложените в исковата молба факти относно сключването на отделен договор за услуги. Твърди, че квалификацията по чл.79 от ЗЗД е извършена правилно и коректно от съда Твърди, че твърдяната квалифкация показва неразбиране и смесване на договора за обществена поръчка и договора за услуги, тъй като в настоящия случай не става въпрос за извършването на определен овеществен резултат е аизпълнението на поръчка за извозване на стоки. Твърди, че чл. 260 от ЗЗД е неприложим, тъй като не са необходими материали и проекти. Развива доводи относно неприложимостта на другите текстове на закона, регламентиращи правата и задълженията на страните по договора за изработка. Твърди, че некоректно не е посочено в жалбата, че свободата на 4 договарянето дава възможност на страните да сключват договори, които не са изрино регламентирани от закона. В тази връзка акцентира и на правата и задълженията по договора за обществена поръчка. Твърди, че договорът за услуги е годно правно основание за възникване на задълженията, а по отношение на пасивната легитимация твърди, че исковете следва да бъдат насочени към всеки един от участниците в консорциума. Твърди, че наведените твърдения във въззивната жалба противоречат на становището на същия ответник в първоинстанционното производство. Развива доводи относно приложението на чл. 301 от ТЗ, както и че съгласието може да се извлече от допълнителното споразумение към договора за консорциум. Твърди, че ССЕ е установила по безспорен начин осчетоводяването на процесните 16 бр. фактури и прави изводи относно значението на осчетоводяването им. Твърди, че към всяка от фактурите са прпиложени доказателства относно изпълнението от негова страна на поетите с договора задължения. По отношение на наведените твърдения за недоказаност и свързани с прилогане на изискуеми документи съобразно Базелската конвенция твърди, че същите са преклудирани ш не следва да се обсъждат. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди атакуваното и претендира разноски.