Решение № 470 от 08.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 470 гр. София, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова при участието на секретаря Иванка П. Палашева като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002103401 по описа за 2025 година

Производство по чл. 290 от ГПК.

С определение № 494 от 03.02.2026г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на „Д. П. М. Ч.“ ЕАД, на въззивно решение № 511 от 30.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 429/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в обжалваната му част, с която „Д. П. М. Ч.“ ЕАД е осъдено да заплати на Е. Т. Х. обезщетение за имуществени вреди, претърпени от професионално заболяване „вибрационна болест от втори към трети стадий със съдово дистоничен слухововестибуларен и костно ставен синдром“, представляващи разликата между трудовото възнаграждение, което би получавал ако работеше на длъжност „миньор“ и пенсията за инвалидност, която е получил, и минималната работна заплата, в следните размери: 1000 лева за периода от 01.03.2018 г. до 28.10.2019 г. и 12 995, 20 лева за периода 29.10.2019 г. – 01.03.2021 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба – 13.12.2019 г., до окончателното им изплащане .

Въззивното решение в частта, с която като краен резултат исковата претенция е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 85 310, 56 лева, не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалвания акт, както и за допуснати при постановяването му нарушения 1 на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че въпреки своевременно направено възражение за прихващане, съдът изобщо не се е произнесъл по него и е допуснал нарушение на чл.235 и чл.236 ГПК. Счита, че решението е неправилно и в частта, с която съдът е присъдил законна лихва върху обезщетението в размер 12995,20 лв., считано от датата на завеждане на исковата молба – 13.12.2019г., вместо от датата, на която е допуснато увеличение на размера на иска – 28.10.2022г. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. В съдебно заседание чрез адв.Л. поддържа жалбата досежно допуснатата до касация част от решението и претендира разноски за настоящата инстанция.

Ответникът по касационната жалба Е. Т. Х., в писмен отговор, подаден чрез адв. Е. Б., излага съображения за неоснователност на същата. В проведеното открито съдебно заседание чрез адв. Е. Б. поддържа отговора си по жалбата и претендира разноски за настоящата инстанция. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, заплатен от касатора.

С определение № 494 от 03.02.2026г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси относно „задължението на въззивния съд да се произнесе със собствени мотиви по всички възражения и относими към спора факти“ и за присъждането на законна лихва в хипотезата на предприето увеличение на иска, предявен първоначално като частичен.

Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Както е посочено в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба.

Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС.

Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните, релевираните от тях доводи и възражения, 2 както и за излагането на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

Съгласно трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд, вкл. и в част от посочените от касатора съдебни решения - (напр. решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., а още и решение № 79/12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о.; решение № 554/8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о.; решение № 166/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о.; решение № 194/18.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1100/2012 г., IV г. о.; решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; решение № 26/8.02.2008 г. на ВКС по т. д. № 445/2007 г., I т. о.; решение № 266/29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1058/2010 г., I г. о.; решение № 378/15.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1629/2015 г., IV г. о.), е изяснено, че въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение към предмета на спора. Ако не го стори, нарушава чл.

235, ал. 2 ГПК, а още и засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК.

Отговор на втория въпрос, във връзка с който е допуснато касационното обжалване, е даден в Решение № 60141 от 25.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2022/2020 г., I т. о., ТК. Както е разяснено в това решение, правната теория и съдебната практика разглеждат спирането и прекъсването на давностния срок, както и правото на лихви, поради забава, в която ответникът изпада от деня на предявяване на иска, като правни последици от предяване на иска. На осн. чл.

116, б. "б" ЗЗД давностният срок се прекъсва при предявяване на иска, а с оглед разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД давностният срок спира, докато трае съдебният процес, т. е. от момента на предявяване на иска до влизане в сила на съдебното решение. На осн. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 84, ал. 2 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като при липса на определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора. Предявяването на исковата молба за парично притезание е покана за изпълнение на същото, поради което от момента на подаването й се поражда задължение за ответника да заплати законната лихва върху спорното парично вземане за бъдещ период – от предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата. Искането за присъждане на законната лихва е процесуално допустимо на осн. чл. 124, ал. 2 ГПК.

Спирането и прекъсването рефлектират върху давностния срок, с изтичането на който се погасява публичното субективно право на кредитора да иска съдебна защита или принудително изпълнение на притезателно или преобразуващо право. Правото на законна лихва е правоувеличаващо право, акцесорно на паричното вземане за главница, дължи се поради неизпълнение в 3 срок на главното задължение и се изчислява като процент от размера на главницата за определен период. Задължението за лихва възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг, прехвърля се и се залага заедно с него. И трите правни последици настъпват само при уважаване на иска за спорното вземане. Следователно и трите разглеждани последици са не само функция от предявяването на иска, но имат проявление по отношение на спорното материално право. Следователно и за трите е от значение искът, с който съдът е сезиран и по който трябва да се произнесе с решението, респ. по който се формира силата на пресъдено нещо.

Поради това по отношение на законната лихва при предявен частичен иск, който в последствие е увеличен по размер, приложение следва да намерят разрешенията, дадени с ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно мотивите по т. 1 от ТР № 3/22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, предмет на делото, образувано по частичния иск, е само част от вземането. Прави се разграничение между иск за цялото вземане и предявен частичен иск. Прието е, че искът е предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния размер на вземането при парични притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен. Ако от събраните по делото доказателства се установява, че спорното право /вземането/ е в по-голям размер от заявения с исковата молба, това обстоятелство не дава основание за извод, че предявеният иск е частичен. Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК предоставя право на ищеца до приключване на съдебното дирене в първата инстанция да измени размера на предявения иск. В тази хипотеза след изменение на размера на иска спорното право продължава да се претендира на същото основание и със същото съдържание, като промяната е само по отношение на размера.

За да се приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо ищецът в исковата молба изрично да заяви, че претендира част от спорното право, част от вземането. С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение.

Ето защо в ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в случай, че не е предявен частичен иск, а в последствие той се измени по размер, давността за вземането, включително и за увеличената част, е прекъсната с исковата молба и е спряла да тече докато трае исковият процес, защото пред съда е заявено цялото спорно право, без да е посочено, че се предявява частичен иск. Докато при предявен частичен иск прекъсването на давността настъпва само за онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която частичният иск е уважен. В хипотезата на частичен иск непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече. Това се отнася и за хипотезата, при която частичният иск е увеличен по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК. С увеличаване на 4 исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ЗЗД.

С оглед на гореизложеното при частично предявен иск претенцията за присъждане на законната лихва от момента на завеждане на иска, е само по отношение на предявената част от вземането за главница, която част представлява предмет на делото. Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл.

1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху увеличената част.

В обобщение - при увеличаване в хода на процеса на частично предявен иск, моментът от който следва да се присъди законната лихва върху увеличения размер е от датата на подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК за увеличаването на иска.