Решение № 1080 от 28.10.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1080 гр. София, 27.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Елизабет Петрова

Членове:

Мария Яначкова

Кристина Филипова при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско дело № 20211000502833 по описа за 2021 година

С решение № 260081 от 18.06.2021 г. по т. д. № 82/2020 г., ОС Враца, осъжда „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД да заплати на Ф. Д. Ц. сумата от 52 500 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на внучката й К. В. Ц., настъпила при ПТП на 12.12.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 24.07.2017 г., до окончателното изплащане, като отхвърля иска за горницата до 70 000 лв.

Срещу решението е депозирана въззивна жалба от „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД. Изтъква се, че в случая не се касае до изключителен случай, при който се дължи обезщетение. Подчертава, че през последните 10 години ищцата и нейната внучка са живеели в различни държави – България и Канада, а отношенията им са били нормални, а не необичайни и надхвърлящи по интензитет типичната връзка между баба и внучка. Без да подценява загубата на ищцата счита, че не следва да се прилага ТР № 1 от 2016 г. Претендира отмяна на решението и отхвърляне на иска.

Ответницата Ф. Д. Ц. оспорва жалбата. Акцентира на заключението на 1 приетата по делото СПсЕ, установяваща психична травма при ищцата, която не е отработена и от остра стресова реакция се е развила до посттравматично стресово разстройство. Подчертава, че свидетелските показания са установили изключително близките отношения между баба и внучка.

Претендира да се потвърди решението.

Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.

Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и доказателствата по делото намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 226 КЗ (отм.).

Ищцата Ф. Д. Ц. твърди, че на 12.12.2015 г. настъпило ПТП, при което загинала внучка й К. В. Ц., пътник в МПС. Инцидентът бил предизвикан от водач, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответника, а наказателната отговорност е установена в наказателно производство. Ищцата твърди, че връзката с внучката й наподобявал по характер такива между майка и дъщеря, като след загубата ищцата преживяла психо-емоционален срив и понастоящем изпитвала мъчителна и непреодолима скръб. Претендира обезщетение на търпените болки и страдания в размер на 70 000 лв., ведно със законната лихва от датата на ПТП, както и разноски.

Ответникът „ДЗИ Общо застраховане“ АД оспорва иска, като намира, че не е налице изключителност на взаимоотношения, като прави и възражение за принос.

От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във въззивното производство, се установява следната фактическа обстановка:

Страните не спорят пред настоящата инстанция, че на 12.12.2015 г. е настъпило ПТП, при което е загинала внучката на ищцата – К. Ц., на 22 години. Няма спор, че гражданската отговорност на водача, причинил ПТП е застрахована при ответника и вината му е установена в наказателно производство. Спорът е съсредоточен само около дължимостта на обезщетението предвид естеството на отношенията между ищцата и 2 починалата.

Св. Е. П. Т., съседка от същата улица на ищцата в с. ***, разказва, че отношенията между Ф. и К. били завидни, връзката им била като майка и дъщеря, не можели една без друга. Като малка К. била гледана от баба си, а после когато била на 12 години заедно с родителите си тя заминала в Канада.

К. била умно и всеотдайно дете, знаела английски и испански. Тя повече споделяла с Ф., отколкото с майка си, наричала баба си „ баба-мечта“, още първата ваканция след като заминали тя долетяла при баба си, а Ф. нямала търпение да се чуват по скайп през ден-два. К. се прибирала веднъж годишно.

Преди инцидента тя се прибрала от Испания, където учела, за да изкара празниците с баба си и дядо си, който тогава не бил добре. В деня на погребението Ф. не била адекватна и след това в нея останала една пропаст, никой не можел да замени загубата й и казвала, че загубила най-важното в живота си, в цялата къща имало портрети на К., всяка събота ходела на гробища, плачела, затворила се в къщи и не контактувала много с хора, не ходела на мероприятия в селото, много се променила. Имала и други внуци.

Св. Г. М. С., приятелка на ищцата от с. ***, изтъква, че такава силна връзка между баба и внуче не била виждала. Сочи, че разстоянието между тях сякаш правела връзката им още по-силна. При всяка свободна възможност К. идвала при баба си и я водела на екскурзии в Италия, Турция, Гърция. К. била умна, красива и добра, казвала, че баба й била най-добрата, като по същия начин обичала и дядо си. На 12 години сама дошла от Канада със самолета при баба си и всяка година идвала по веднъж, понякога по два пъти. Ф. имала и други внуци, но отношенията с тях нямали нищо общо с връзката й К. и никой не можел да я замести. Ф. се променила много, споделяла, че не може да спи, започвала да плаче внезапно, и до сега не се е подобрило емоционалното й състояние, колкото повече време минавало, толкова повече страдала и болката растяла. Макар повечето християнски ритуали приключвали до година, тя все още всяка събота ходела на гробища.

Приетата СПсЕ е установила, че смъртта на внучката й е предизвикала у ищцата психична травма, която първоначално е била проявена чрез остра стресова реакция, а по-късно е прераснала в посттравматично стресово разстройство. Сочи, че при ищцата се проявяват „флашбек“, високи нива на 3 тревожност и депресивност, личностни промени. Тя избягва хора и събития, провокиращи болезнени спомени, абдикира от грижа за живите си внуци, трайно и силно е влошена картината на социалното й функциониране отношенията с децата й са белязани от общата им трагедия и загуба, като с бащата на К. са преустановили контактите си, а с дъщеря й се е оформило болезнено и тежко мълчание. Проявява неспособност да се зарадва на близките си, страхува се за здравето им, не поема самостоятелна грижа за тях, общува ограничено и кратко с познати. В о.з. е допълнено, че ищцата проявява непреодолимо чувство на вина, че не е могла да опази внучката си.

Констатирано е, че емоционалните отклонения не са преработени и загубата не е преодоляна, в мислите си тя остава свързана с миналото и спомени за първородната й внучка. След загубата на К., ищцата е преживяла и смъртта на съпруга си (след около година и половина) и според вещото лице единственото нещо, което я крепи е характерът й на дейна, организирана и отговорна личност и грижата й за роднини на съпруга й с ментални увреждания (девер и племенник). Поддържането на тяхната и нейната къща е единствен позитивен начин за справяне с травмата. Експертното виждане относно възможността за преодоляване на посттравматично стресово разстройство е само чрез специализирана психотерапевтична подкрепа.

Обобщено е, че в резултат преживяната травма са настъпили трайни емоционални промени и телесни смущения, характерни за остра стресова реакция и посттравматично стресово разстройство, с отражение върху цялото функциониране. Не се установява възстановяване като симптомите на посттравматично стресово разстройство дори след пет години от травматичното събитие, са налице в хронична форма.

При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се налагат следните правни изводи:

Не се спори пред настоящата инстанция, че ищцата е баба на загиналата на 22-годишна възраст К. Ц.. Няма спор, че инцидентът е настъпил поради виновно и противоправно поведение на водач, за чиято гражданска отговорност е била налична застраховка при ответното дружество.

По въпросът за материално правната легитимация съдът намира следното:

4

С тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС, бе разширен кръгът на лицата, имащи право да претендират и получат обезщетение за претърпени неимуществени вреди от загуба на близък. За да бъде основателна претенцията е необходимо да се установи, че се касае до изключение, свързано със създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и произтекли от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Предвидено е, че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В соченото ТР № 1 от 2018 е прието, че „особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.“.

При преценка на събраните в настоящото производство доказателства въззивният състав намира, че се касае до изключението, отразено по-горе.

Житейската ситуация в разглеждания случай безспорно установява отлични отношения на привързаност и близост между загиналата и преживялата. По данни от събраните гласни доказателства се установява, че връзката между баба и внучка е била много емоционална, необичайна и сходна на тази, която типично се установява между майка и дъщеря. Отношенията между ищцата и 5 загиналата са били специфично близки и отличаващи се от тези с другите внуци на ищцата. Събраните доказателства установяват нетипично сложили се обстоятелства, които в актуалната практика на съдилищата са послужили за признаване на право на обезщетение. В случая се доказва, че до 12 годишна възраст К., е била отглеждана преимуществено от баба си, като след заминаването си за чужбина тя е общувала почти ежедневно с ищцата по интернет, като между тях е имало близост и споделеност. Установява се, че К. посещавала баба си и я водела на екскурзии, общувала с нея интензивно и загубата й нанесла на ищцата непоправими щети. За изводите на съда от съществено значение е заключението на приетата по делото СПсЕ, която е характеризирала състоянието на ищцата като тежко, свързано с личностна промяна, отличаващо се с хронифицирано посттравматично стресово разстройство, което не може да бъде преодоляно без предприемане на специализирано психотерапевтично лечение. Следва да се отчитат и фактори, които са повлияли на по-тежкото възприемане на загубата на К., и именно – младата й възраст, трагичните събития, настъпили в навечерието на коледните празници, отражението, което те са дали върху живота на ищцата, нейната непреодолима скръб и болка от преживяваното, затварянето й, изолацята й, постоянното и ежеседмично спазване на ритуали свързани с посещение на гробища, чувството й за вина от факта, че не е можела да предотврати събитията.

Предвид казаното, съдът приема, че се касае до визираната в практиката на Върховния съд връзка между ищцата и внучката й, която е от необичайно и необикновено естество и попада в приложното поле на изключителността, съобразно ТР № 1 от 21.06.2018 г. Тя превишава по естество типичните отношения на близост и привързаност между баба и внук, надхвърля по обем и интензитет общоприетото разбиране за близост между роднини.