Решение № 3272 от 14.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3272 гр. София, 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20251100513063 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 11256/12.06.2025 г., постановено по гр. д. № 47508/2023 г. по описа на СРС, 140 състав, ответникът Л. А. е осъдена да заплати на ищеца Д. П. на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 1179.45 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на 9/20 ид.ч. от апартамент, като претенцията на ищеца е отхвърлена над присъдения размер до претендирания такъв от 2616 лв. Съдът е отхвърлил насрещния иск, предявен от Л. А., за заплащане на сумата от 108 лв. – заплатени от последната данъци и такси за процесния имот.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба № 244573/14.07.2025 г. от ответника Л. А.. В нея се сочи, че решението е недопустимо. Искът бил недопустим, доколкото по повод на процесния имот имало висящо делбено производство, в което въззивника бил страна заедно с другия съсобственик на имота. Излагат се доводи, че за ищеца не е налице правото на иск в настоящото производство, като от негова страна не били заявени никакви претенции във висящото понастоящем делбено производство за процесния имот. На следващо място, счита, че първата инстанция неправилно е квалифицирала иска като такъв по чл. 59 ЗЗД вместо по Закона за собствеността. Сочи се и неправилност на решението, тъй като не били обсъдени доказателствата и погрешно бил даден превес на едни спрямо други.

Отправено е доказателствено искане за допускане на повторна СТЕ, което е оставено без уважение от въззивната инстанция. Оспорва ответницата да е ползвала имота. Моли решението да бъде прогласено за нищожно, евентуално 1 да бъде обезсилено или отменено.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Д. П. чрез адв. Б. Г., ищец в първоинстанционното производство. В него са изложени съображения за неоснователност на жалбата. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде потвърдено. Не са направени доказателствени искания.

Решението в частта с произнасянето по обратния иск не е атакувано и не е предмет на въззивна проверка.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна, поради което се явява допустима.

Решението е валидно, тъй като е постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела, но същото е недопустимо, тъй като не е постановено в съответствие с основанието на искането за съдебна защита.

Предметът на делото се определя от твърдените от ищеца факти и от петитума на исковата молба. Именно чрез тях се очертава спорното материално право, по което съдът дължи произнасяне. Искът представлява процесуалното средство, чрез което се търси защита на това материално право, а правната квалификация е задължение на съда, който следва да подведе твърдените факти под приложимата правна норма. Първата инстанция не е обвързана от посочената от ищеца квалификация, доколкото съдът служебно следва да определи същата като посочи юридически израз на фактическите твърдения, залегнали в сезиращия го акт – Решение № 373 от 23.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 407/2012 г., I г. о., Решение № 260 от 8.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1001/2010 г., I г. о. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, решението е недопустимо - Решение № 41 от 11.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4402/2013 г., IV г. о.

В настоящия случай в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че ищецът Д. П. притежава учредено му от К.Л. пожизнено вещно право на ползване на 90 % от притежаваните от Л. ½ ид.ч. собственост върху апартамент № 38, находящ се в гр. София, ж.к. ****. Твърди се, че оставащите ½ ид.ч. от същия имот се притежават от Л. А. – ответник по делото, която Д.

П. от правото му да ползва имота. В останалата си част изложението в исковата молба съдържа обосновка, касаеща размера на дължимото според 2 ищеца обезщетение за лишаването му от правото му да ползва имота. Въпреки че на няколко места в исковата молба ищецът квалифицира изложеното от него като „неоснователно обогатяване“, като посочва и чл. 59 ЗЗД, то районният съд е следвало да разгледа претенцията като такава по чл. 31, ал. 2 ЗС, вр. чл. 111 ЗС, под която норма се субсумира изложената от ищеца фактическа обстановка.

Съгласно посочените норми, когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Вярно е, че нормата на чл. 31, ал. 2 ЗС говори за съсобственици, но съгласно чл. 111 ЗС разпоредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго. Следователно по силата на чл. 111 ЗС, разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС се прилага и по отношение на ограниченото вещно право на ползване.

В РЕШЕНИЕ № 31 ОТ 25.02.2014 Г. ПО ГР. Д. № 4745/2013 Г., Г. К., І Г.

О. НА ВКС изрично се посочва, че „правото на ползване, като ограничено вещно право е уредено в чл. 56-62 от ЗС и като такова може да бъде обект на самостоятелно придобиване и притежание. То подлежи на петиторна защита, както правото на собственост съгласно чл. 111 ЗС“. В същия смисъл е и Р № 561/26.06.2010 г. по гр. д. № 1201/2009 г. І гр. о.

В този смисъл е и Решение № 211 от 22.02.2010 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2247/2009 г., в което се приема, че претенцията за обезщетение по чл.

31, ал.2 от ЗС е заявена от лице, което е носител на ограничено вещно право на ползване срещу друго, което също има това качество. Конструкцията е допустима с оглед разпоредбата на чл. 111 от ЗС, тъй като собстветника на имота разполага само с разпоредителното си правомощие, но не и с правото да ползва и владее имота, които се осъществяват от ползвателите. Решението е било обжалвано пред ВКС, като с Определение № 1120 от 28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 843/2010 г., IV г. о., ГК не е било допуснато за разглеждане.

По горните съображения за съда не остава съмнение, че правната квалификация на описаните от страната факти е именно чл. 31, ал. 2 ЗС вр. чл.

111 ЗС, която като фактически състав значително се различава от тази, дадена от СРС – чл. 59 ЗЗД.

Когато съдът не е разгледал предявения иск, не е указал доказателствената тежест за всяка от страните и се е произнесъл по друг иск, а не по предявения съобразно изложените основания в исковата молба и формулирания петитум, той е постановил недопустимо решение, защото е нарушил диспозитивното начало и равенството на страните в процеса.

Въззивният съд, макар да е инстанция по същество не може да разгледа за първи път иск, който не е разгледан от първата инстанция в хода на производството. /Решение № 31 от 25.02.2014 г. По гр. Д. № 4745/2013 г., г. К., I г. О. на ВКС/.

В настоящия случай погрешната правна квалификация, която е дал районният съд, е довела до недопустимост на решението, доколкото първоинстанционният съд е разпределил в доказателствена тежест на ищците 3 не по релевантните обстоятелства – лично ползване на един от съсобствениците, писмено поискване на обезщетение. В тази връзка за въззивният съд не съществува възможност да преквалифицира иска и да разгледа същия, доколкото ще се стигне до разпределяне на нова доказателствена тежест, изискване за доказване на различни факти за пръв път пред въззивният съд, който е и окончателен такъв с оглед размера на иска по чл. 59 ЗЗД.

Поради изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в обжалваната част и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на СРС, съобразно указанията за предмета на спора в мотивите на настоящото решение.

Съобразно изводите, до които съдът достигна, за настоящото производство не следва да се присъждат разноски, а първоинстанционният съд следва да съобрази същите при постановяване на решението си по същество на спора.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 11256/12.06.2025 г., постановено по гр.д.

№47508/2023 г. по описа на СРС, ГО, 140 състав в частта по отношение на иска по чл. 59 ЗЗД.

ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав в обезсилената част.

Решението относно произнасянето по предявения обратен иск е влязло в законна сила като необжалвано.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4