Решение № 2927 от 02.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2927 гр. София, 02.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Калина В. Станчева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско дело № 20221100506240 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С решение № 20019236 от 08.03.2022 г., постановено по гр. д. № 10104/2021 г. на СРС, 174 състав, е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 232,ал. 2, предл. 2 от ЗЗД, че „В. – 3М“ СД дължи на „Н.п.к. на с. в България“ /НПКСБ/ сумата от 5,33лв., представляваща потребена вода за периода от 09.01.2020 г. до 04.03.2020 г. в наетия имот – търговски обект с площ от 14 кв.м., находящ се в търговски обект на НПКСБ в гр. София, бул. „****“ **, ведно със законната лихва от 12.11.2020 г. до окончателното плащане, за която сума има издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 56059/2020 г. по описа на СРС.

Със същото решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от „Н.п.к. на с. в България“ с р е щ у „В. – 3М“ СД обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, че „В. – 3М“ СД дължи на „Н.п.к. на с. в България“ следните: сумата от 2145,80 лв., представляваща задължение за потребена електроенергия за периода от 29.10.2016 г. до 29.02.2020 г., сумата над 5,33 лв. до пълния предявен размер от 43,44 лв., включваща задължение за потребена вода, разходи за охрана СОТ за периода от 01.02.2020 г. до 31.03.2020 г., сумата от 812,07 лв., представляваща наем за м. март 2020 г. и неустойка по чл. 26 от договора за забавено плащане на наема за наетия имот – търговски обект с площ от 14 кв.м., находящ се в търговски обект на НПКСБ в гр. София, бул. „****“ **, ведно със законната лихва за периода от 12.11.2020 г. до окончателното плащане, за които суми има издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 56059/2020 г. по описа на СРС.

С посоченото съдебно решение и с оглед изхода от спора е разпределена и 1 отговорността за разноски, сторени в хода на производството, като на основание чл.

78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца следните: сумата от 1,10 лева, представляваща сторените разноски в исковото производство, както и сумата от 0,78 лева, представляваща разноски в заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от общо 299,47 лева – разноски за исковото производство.

Решението е обжалвано само от ищеца „Н.п.к. на с. в България“, чрез Б.Б. в качеството му на настоящ председател на НПКСБ, в частта, в която исковете са отхвърлени, с искане за отмяната му в тази част и уважаване на ищцовите претенции изцяло. Излагат се доводи за неправилност поради нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и нарушение на материалния закон. Възразява, че противно на приетото от съда, ответната страна е следвало да изпълнява задълженията си по договора за наем, доколкото същият валидно е обвързвал и двете страни по съглашението. Относно иска за заплащане на консумативни разходи, счита, че представеният договор за наем, ведно с приложените първични счетоводни документи, по недвусмислен начин доказват претенциите на ищеца. Обяснява, че процесната сграда е с особен статут, понеже е дадена за стопанисване на МВРдирекция „Миграция“. Обръща внимание, че ответникът е осъден по друго дело по предходна фактура за използвана и незаплатена електрическа енергия. Последното, както и извода на СРС касателно разходите за консумирана вода, будят недоумение и противоречат на житейската логика. На последно място, посочва, че спирането на електрическата енергия в търговския обект не може да се вмени във вина на наемодателя, а за последното е виновно трето по спора лице. С оглед изложените тези, моли да се за отмяна на първоинстанционното решение в оспорената част и постановяване на въззивно съдебно решение, с което исковете на ищеца да се уважат в цялост. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – ответник „В. – 3М“ СД, чрез надлежно упълномощен пълномощник – адв. Г. Т. от САК, депозира отговор на въззивната жалба в срока и по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който излага, че оплакванията в жалбата са неоснователни. Моли да се съобрази, че в разглеждания случай процесният договор от 10.03.2016 г. е валидно сключен, като същият е действал до 02.03.2020 г., тъй като наемодателят не е предоставил несмущаващо ползване на обекта поради спиране на електрическото захранване. Посочва, че надлежно са обсъдени всички ангажирани в хода на процеса доказателствени средства, в това число и гласните такива. Поддържа, че към 02.03.2020 г. наетият обект не е бил в състояние, което да отговаря за целите, за които е нает. Последно, отбелязва, че по делото не са представени доказателства, установяващи реално извършен разход за електроенергия и размера на тези разноски.

С оглед изложеното, моли решението в оспорената част да се потвърди. Претендира разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.

Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, и като съобрази разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2

Първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за признаване за установено, че „В. – 3М“ СД дължи на „Н.п.к. на с. в България“ /НПКСБ/ сумата от 5,33лв., представляваща потребена вода за периода от 09.01.2020 г. до 04.03.2020 г. в наетия имот – търговски обект с площ от 14 кв.м., находящ се в търговски обект на НПКСБ в гр. София, бул. „****“ **, ведно със законната лихва 12.11.2020 г. до окончателното плащане, за която сума има издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 56059/2020 г. по описа на СРС , поради необжалването му от ответника, е влязло в законна сила.

В случая, решението в обжалваната част е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд, доколкото разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат. Настоящият състав възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд, доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно производство жалба.

По наведените във въззивната жалба възражения и във връзка с правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира да добави следното:

Безспорно е установено по делото, че между страните е сключен договор за наем от 10.03.2016 г. с предмет отдаване под наем на търговски обект от 14 кв.м., находящ се гр. София, бул. „****“ 43 и с начало на срока на договора от 12.03.2016 г.

/дата на издаване на първи касов бон от апарата на фирмата/, без уговорен краен срок.

Според уговорката, отразена в чл. 17 от договора наемателят се задължава да заплаща на наемодателя месечна наемна цена за обекта в размер на 541,67 лева и ДДС в размер на 108,33 лева или всичко общо 650 лева. В чл. 21 от процесния наемен договор е съгласувано още, че плащането ще се реализира на банкова сметка с титуляр наемодателя или в брой на касата на управлението на кооперацията, като адресът е изрично посочен и същото следва да се реализира не по-късно от до 5-то число на текущия месец. Отделно, консумативните разходи, свързани с ползването на имота /вода, електроенергия, топлоенергия, телефон, такса битови отпадъци/ се заплащат в срок до 5 дни от датата на уведомяване от страна на наемодателя. В раздел V от същия договор страните са уредили и начините за слагане край на договорната връзка, в това число и с едностранно писмено предизвестие от всяка страна. Последно в раздел VI от съглашението е установена отговорност и санкции при виновно неизпълнение на установените задължения за коя да е от двете страни, като в чл. 25 от договора е отбелязано, че неизправната страна по договора до прекратяването му дължи на изправната страна неустойка в размер на 20 % от годишния размер на наемната цена, а чл. 26 от договора повелява, че при неизпълнение на задълженията на наемателя за плащане, установени в чл. 19, чл. 20 и чл. 21 от договора, същият дължи неустойка в 3 размер на 0,1 % от всеки просрочен ден, определен върху месечната цена на наема и другите дължими суми.

Страните не спорят също така, че помежду им по-късно е сключен анекс от 26.02.2019 г. към договора за наем от 12.03.2016 г., отразяващ писмено изменение в цената на наема, като последната се увеличава до сума в размер на 668 лева.

Насетне, от представените по делото уведомление от 02.03.2020 г. и писмо от 09.03.2020 г. се установява, че ищецът НПКСБ е получил от ответното дружество едностранно писмено предизвестие за прекратяване на договора, считано от 02.03.2020 г., понеже наемодателят НПКСБ не е предоставил несмущавано ползване на обекта поради спиране на електрическата енергия.

По делото са представени още фактури, изготвени от ищцовото дружество, касателно начислени разходи, дължими от ответника за услуги, както следва: за охрана СОТ от 09.01.2020 г. до 04.02.2020 г.; за наем за м.02.2020 г.; вода за периода от 05.02.2020 г. до 04.03.2020 г. и за охрана СОТ за м.03.2020 г.; наем за м. април 2020 г., неустойка по договор; вода за периода от 05.03.2020 г. до 02.04.2020 г., електрическа енергия за периода от 29.10.2016 г. до 29.02.2020 г. и за електрическа енергия за периода от 01.09.2016 г. до 31.03.2020 г.

От приложения по делото констативен протокол на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД от 24.05.2021 г. се извежда, че към момента на проверката не са открити СТИ на партидата на посочения от клиента магазин, а на адреса има само партида на Дирекция „Миграция“ с отбелязан абонатен номер.

За изясняване на делото от фактическа страна в хода на първоинстанционното производство са допуснати до разпит двама свидетели – свидетелят М.Н.Б. и свидетелят С.С.Т..

От разказа на свидетеля Т. – счетоводител в НПКСБ от 2012 г. и досега, се установява, че процесният обект представлява едно общо помещение с три отделни щанда – на ответника, на ЕТ „Д.**“ и „Р.“. На всеки щанд има наемател и всички консумативни разходи се разделят на три – вода, СОТ и електрическа енергия.

Свидетелят твърди, че има плащане от 2020 г., а фактурата за електрическа енергия за периода 29.10.2019 г. – 29.02.2020 г. е незаплатена. Разказва, че Дирекция „Миграция“ притежава партидата за електрическата енергия и издаваните фактури са на нейно име, а след това се префактурира на НПКСБ. Крайният период на предходното засичане е 28.10.2016 г. – това е периода на използване на енергията.