Решение № 195 от 14.08.2023, Районен съд - Елин Пелин

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. Елин Пелин, 14.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЕЛИН ПЕЛИН, IV СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ

ДЕЛА, в публично заседание на двадесет и пети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петко Р. Георгиев при участието на секретаря Цветанка Анг. Николова като разгледа докладваното от Петко Р. Георгиев Гражданско дело № 20221820100705 по описа за 2022 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Делото е образувано по искова молба на Н. Н. Н., ЕГН **********, чрез пълномощника си адв. Д. М. – АК ....... със съдебен адрес: гр. ......., бул. „.....“ № 81, ет. 3, ап. Б, срещу „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ......., със седалище и адрес на управление гр. София, ул.

„...........“ № 147, ап.14, представлявано от В.Г.С. - Изпълнителен директор, с която се иска признаването за установено, че клаузата на чл. 10 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 163899 от 19.04.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 468 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Препис от исковата молба и приложенията към нея са връчени на ответника „МАКРОАДВАНС“ АД, като в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК e постъпил писмен отговор, в които се признава иска за основателен.

В съдебно заседание ищцата не се представлява. В писмена молба-становище излага доводи за основателност на предявените искове.

В съдебно заседание ответникът не се представлява. В писмена молба-становище ответникът „МАКРОАДВАНС“ АД признава иска т. е. заявява, че правното твърдение на ищцата, заявено с иска, отговаря на действителното правно положение, но ищцата е не поискала постановяване на решение при признание на иска.

Съдът, като прецени събраните доказателства, приема за установено от фактическа страна 1 следното:

Не се спори, че между страните „МАКРОАДВАНС“ АД като кредитор и Н. Н. Н. като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит № 163899 от 19.04.2022 г.

Според чл. 10 от договора кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от настоящия договор. Неустойката е в размер на 3,90 лева (три лева и деветдесет стотинки) плюс 0,260% от усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,260% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.

Според чл. 20, ал. 1 от договора вземането по настоящия договор се обезпечава с поръчителство за пълния размер на кредита. Според чл. 20, ал. 2 от договора кредитополучателят се задължава, в срок от 3 (три) работни дни от сключването на настоящия договор, да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице - поръчител следва да отговаря на описаните в чл. 20 ал. 3 изисквания, като кредиторът не може да откаже необосновано одобрение на физическо лице, което отговаря на тези условия. Според чл. 20, ал. 3 от договора поръчител може да бъде дееспособно физическо лице, което поема задължението да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя, произтичащи от настоящия договор за потребителски кредит, при условията на чл. 138 и следващите от Закона за задълженията и договорите. Поръчителят следва да отговаря кумулативно на следните изисквания: 1. физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лв.; 2. работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; 3. да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни; 4. да не е страна по договор за кредит сключен с „Макроадванс“ АД. Според чл. 20, ал. 4 от договора вземането по настоящия договор се счита за обезпечено от датата на подписване на Договор за поръчителство.

Представен е погасителен план към договор за потребителски кредит № 163899, според които за сума от 500 с ГПР 41 % е включена неустойка от 468 лева, като сумите са дължими на 12 месечни вноски в периода от 19.05.2022 г. до 19.04.2023 г. - 51,49 лева (лихва и главница) и 39 лева (неустойка при необезпечен кредит), като общата месечна вноска при необезпечен кредит е 90,49 лева.

С оглед на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

По отношение на процесния договор, като такъв за потребителски кредит, сключен при условията на ЗПК, са приложими нормите на ЗЗП и по-специално чл. 143- чл. 148 ЗЗП – чл.

24 ЗПК. Между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.

2 страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 18, ал.

5 от ЗПФУР, за договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (чл. 19, ал. 4 ЗПК).

Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза. Изискването за предоставяне на обезпечение, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, както и възможност за едностранно въвеждани, непредвидени предварително и неизвестни допълнителни параметри само от кредитора, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък - за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическо лице - поръчител, което следва да отговаря на редица критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за доход, осигуровки, чиста кредитна история и други /.

При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно и риска при предоставяне на заема към 3 сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя, като с нея реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С тези допълнителни плащания се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението / Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о. / Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка е в значително по-висок размер от заетата сума, при липса на предоставено обезпечение чрез поръчител, за периода на връщане на кредита потребителят би дължал неустойка в значителен размер. Видно е, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. В случая и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в този смисъл Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/. Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, 4 не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в ЗЗП с § 13а от Допълнителните разпоредби, „... националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това.. „. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. По смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП, ищецът е потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Съгласно чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в т. 5 е визирана хипотеза на задължаване на потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Въвеждането в договора на неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечение представлява поставянето на потребителя - ищец в неравностойно положение, налагащо по - големи от допустимите по закон неблагоприятни последици. Неустойката е санкция за една от договарящите страни във връзка с изпълнението на самия договор, но договарянето на неустойка за неизпълнение на условия за обезпечаване на вземането на кредитора само по себе си не може да бъде оправдано от закона, който дава достатъчно други гаранции за реализиране на вземанията на кредитора.