Определение № 5498 от 08.12.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5498 гр. Варна, 08.12.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно частно гражданско дело № 20253100502501 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 262181/23.09.2025г. от Д. М. Я., ЕГН **********, с. Червенци, Община Вълчи дол срещу определение № 260105/25.08.2025г. постановено по гр.д.№789/2021г. по описа на 52 състав на ВРС, с което съдът ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата й за изменение на определение № 260177/27.11.2024г. постановено по гр.д.№789/2021г. по описа на 52 състав на ВРС в частта за разноските.

В частната жалба се излага, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че по делото не е проведено о.с.з., а адвоката на ответната страна е изготвил само отговор на исковата молба, за който се дължи възнаграждение в размер на ¾ от размера на възнаграждението по чл. 7 от Наредбата, съгласно чл. 9 ал. 1 от същата. При цена на иска 9764,64лв. възнаграждението по чл. 7 е в размер на 818,23лв., а ¾ от него е 613,67лв.

В отговора на частната жалба се сочи, че определението на съда е правилно и законосъобразно, а жалбата неоснователна. Адвокатското възнаграждение е съобразено с правната и фактическата сложност на делото и не е прекомерно.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и с оглед на своето вътрешно убеждение, намира следното:

1

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, редовна е, тъй като изхожда от легитимирано лице чрез пълномощник с надлежна представителна власт срещу подлежащ на обжалване акт и са изпълнени останалите формални изисквания на закона, вкл. заплащане на дължимата държавна такса.

По същество съдът намира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба от 22.01.2021г., с която са предявени искове от Д. М. Я., ЕГН **********, срещу Д. К. Д., ЕГН **********, с правно основание чл. 31 ал. 2 от ЗС и чл. 86 от ЗЗД в размер на 9767.64лв. и 229.18лв.

След подаване на отговор по реда на чл. 131 от ГПК от страна на ответника на 16.03.2021г., производството по делото е било спряно, на основание чл.229 ал.1 т. 4 от ГПК, а в последствие - възобновено и прекратено, като на ответника са присъдени сторените от него разноски в размер на 1300лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

С молба по чл. 248 от ГПК е поискано изменение на прекратителното определение в частта за разноските. Молбата е оставена без уважение с обжалваното определение, като не е уважено направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответната страна.

Съгласно на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение, в който случай се прилага ал. 9. В настоящата хипотеза споразумение не е постигнато, поради което в полза на ответника се дължат разноски, изразяващи се в заплатеното от страната адвокатско възнаграждение.

Настоящата съдебна инстанция споделя извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението за прекомерност.

Съгласно задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и 428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71), при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е 2 обвързан от размерите в Наредба № 1 от 09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и 428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и С438/22 (ECLI:EU:С:2024:71), Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения може да се определи като споразумение, ограничаващо конкуренцията - хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 от ДФЕС. Поради целта си, и независимо от размера на определената минимална цена на адвокатските услуги, такова ограничение не може да бъде обосновавано с легитимна цел (осигуряване качеството на адвокатските услуги или друго), нито може да се ползва като отразяваща реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Практиката на съдилищата, обективирана в /но не само/ определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., 2 ТО, ТК, определение № 1301/17.05.2024г. на ВКС по т. д. № 885/2024 г., 1 ТО, ТК и др., приема, че посочената наредба може да се ползва само като ориентир при определяне на прекомерността във възнагражденията на адвокатите, като не се зачита задължителният й характер. Това разбиране следва да бъде запазено и след приемане на новата НАРЕДБА № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - дв, бр. 14 от 2025 г.), доколкото същата няма задължителен характер. Критериите, относими към определянето на размерите на адвокатските възнаграждения, са: конкретните действия на адвоката, действителната фактическа и правна сложност на делото, както и защитаваният интерес. Именно при преценка на защитавания материален интерес следва да бъде взет предвид като ориентир размера на възнаграждението, посочен в Наредбата. Тя дава възможност да бъде оценена по еднакъв начин от съдилищата „пропорционалността“ между защитавания материален интерес и размера на адвокатското възнаграждение, което прави произнасянията на съдилищата предвидими и в този смисъл максимално унифицирани и справедливи.

В настоящия случай делото има материален интерес, доколкото са предявени два иска с конкретен размер на претенциите от 9767.64лв. и 229.18лв. Съгласно чл. 7 ал. 2 т.1 и 3 от Наредбата /в редакцията към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между ответника и процесуалния му представител/, минималните размери на адвокатското 3 възнаграждение по двата иска са 818.23лв. и 300 лв., или общо 1118.23лв.

Настоящият съдебен състав счита, че действителната правна и фактическа сложност на делото се преценява на база конкретния вид дело, всички факти и обстоятелства, подлежащи на доказване, доказателствата, които следва да бъдат събирани, евентуалните усложнения в процеса и пр.

Настоящата претенция с правно основание чл. 31 ал. 2 от ЗС не е от категорията на дела с ниска фактическа и правна сложност. Иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД също е съставен от няколко претенции за няколко периода. Поради това действителната правна и фактическа сложност на делото не е минималната.

По отношение на критерият извършена от адвоката на ответника работа, то същият е извършил дължимите от него действия до момента на прекратяване на производството по делото.

Прекратяването на делото преди първото по делото съдебно заседание не е основание за намаляване на адвокатското възнаграждение на ответната страна. Това произтича от основния принцип, заложен в чл. 78 от ГПК, че „виновната“ за завеждане на делото страна, следва да понесе всички разноски, сторени от другата страна. Само при превратно упражняване на процесуални права, каквото се явява уговарянето на прекомерно възнаграждение, другата страна може да се освободи от отговорност на разноски и то само за разликата до дължимия адекватен размер на възнаграждението.

По принцип при договаряне на адвокатско възнаграждение между страната и нейния процесуален представител, възнаграждението се определя като една абсолютна стойност за всяка инстанция. Не се дължи отделно възнаграждение за отделните видове процесуални действия, които ще се извършат от адвоката в съответния съд /подаване на искова молба, подаване на уточняващи или допълнителни молби, представителство по всяко едно о.с.з. и т.н./. По същия стандартен начин е уговорено и адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответната страна, което е посочено като една обща сума, дължима както за изготвяне на отговор на исковата молба, така и за процесуално представителство по делото до свършването му в съответната инстанция /поотделно е само по отношение на всеки един от предявените искове/.

Съгласно чл. 35 ал. 5 от ЗА, когато се постигне доброволно уреждане на 4 спора или делото приключи със спогодба, помирение или споразумение между страните, внесеното възнаграждение не се връща. Възнаграждението не подлежи на връщане и в случай, че производството приключи с прекратяване.

Само когато съдебното производство бъде прекратено по вина на повереника /адвоката/, без да може производството да продължи пред съд, друг орган или арбитраж, повереникът дължи връщане на изплатеното възнаграждение, независимо от другите последици - чл. 35 ал. 4 от ЗА.

Доколкото ответната страна не може да търси от упълномощения от нея процесуален представител връщане на цялата или част от сумата при прекратяване на производството, то същата сума представлява разход за нея за съответната инстанция. В случай, че се приеме тезата на ищцовата страна, че ищецът не следва да поеме целия уговорен размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника поради „прекомерност“, то разликата до размера на заплатената сума ще остане в тежест на ответната страна, т.е. част от разноските ще останат в тежест на „невиновната“ страна по смисъла на разпоредбите на чл. 78 от ГПК.

Нормата на чл. 78 ал. 5 от ГПК касае единствено и само превратното упражняване на права, т.е. упражняването им при злоупотреба с право, или само когато съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото /не и при прекратяване на делото/ възнаграждението на адвоката е уговорено като прекомерно. Тогава според цитираната норма, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер, съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Това изискване на закона не е случайно и смисълът на разпоредбата е именно да не се допусне прекомерно ощетяване на другата страна.

Поради тази причина не може да се приеме тезата на жалбоподателя, че приложима в настоящия случай е разпоредбата на чл. 9 ал. 1 от Наредбата, според която за подаване на отговор на искова молба се дължи възнаграждение в размер на ¾ от размера на възнаграждението по чл. 7 от същата. В договора за правна защита и съдействие, сключен между ответната страна и процесуалния й представител е уговорено възнаграждение за процесуално представителство, а не само за подаване на отговор, следователно приложими са разпоредбите на чл. 7 ал. 2 от Наредбата.

5

Единствено поради прекратяването на производството по делото, се е стигнало до частично изпълнение на договора от страна на адвоката, но той не дължи връщане на част от заплатеното възнаграждение на страната по делото.

Следователно разноските за страната остават сторени и следва да бъдат обезщетени по правилата на чл. 78 от ГПК. Прекомерността на уговореното възнаграждение се преценява към момента на сключване на договора и към този момент ответникът не би могъл да предвиди, че производството ще бъде прекратено. Поради това прекомерността на възнаграждението не може да се обосновава с прекратяването.

Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, съдът намира, че определение № 260105/25.08.2025г. постановено по гр.д.№789/2021г. по описа на 52 състав на ВРС, следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 260105/25.08.2025г. постановено по гр.д.№789/2021г. по описа на 52 състав на ВРС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6