Решение № 51 от 26.03.2026, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Варна, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Юлия Р. Бажлекова

Членове:

Деспина Г. Георгиева

Росица Сл. Станчева при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско дело № 20253000500627 по описа за 2025 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на М. В. К., чрез процесуален представител адв. П. С., против решение № 875/07.08.2025 г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 1851/2022 г., в частта, в която по предявения против нея от К. Т. К. евентуален иск с правно основание чл.59 ЗЗД, е осъдена да му заплати сумата от 32 000 евро, представляваща стойност на обогатяването й в резултат на придобиване на ½ ид. ч. от апартамент № 40, находящ се в гр. Варна, ул. „Д-р А. Железкова“ № 30, със средства, изплатени изцяло от ищеца, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 30.08.2022 г. до окончателното изплащане.

В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на така обжалваното решение. Сочи се, че съдът се е произнесъл по недопустим иск, тъй като с оглед наведените от ищеца фактически твърдения за постигнати договорки същият разполага с друг иск за защита, което прави субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД недопустим, евентуално -априори същият би бил неоснователен. Оспорват се направените от първоинстанционния съд фактически и правни изводи с доводи за неправилна и непълна преценка на доказателствения материал относно произхода на средствата /сумата от 64 000 евро/, с които е заплатена продажната цена. Излагат се доводи по съществото на спора. Отправеното искане е за обезсилване на първоинстанционното 1 решение в обжалваната му част и прекратяване на производството по иска по чл. 59 ЗЗД, евентуално за неговата отмяна и отхвърляне на същия иск.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – въззиваемия К. Т. К., с който по подробно изложени аргументи жалбата се оспорва като неоснователна.

В о. с. з., чрез процесуалните си представители, страните поддържат подадената въззивна жалба, съответно отговор.

За да се произнесе по спора, въз основа на събраните по делото доказателства, приложимия закон и съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, съставът на АпС – Варна, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

С обжалваното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 994/08.10.2025 г., първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен от въззиваемия К. Т. К. против М. В. К. евентуален иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 32 000 евро, претедирана като стойност, с която същата неоснователно се е обогатила за сметка на ищеца. Същият е разгледан след приета неоснователност на предявения като главен иск по чл.

79 ЗЗД за заплащане на същата сума, основан на твърдения за неизпълнение на поето договорно задължение.

В първоначалната си искова молба въззиваемият е навел твърдения, че от 2007 г. до 2018 г. страните са живели на семейни начала, родили им се общи деца. През 2014 г. решил да инвестира свои лични спестявания като закупи жилище за себе си и двете им деца /1/2 ид. ч. за него, а другата ½ ид. ч. да бъде придобита от двете им деца/. Въззивницата настояла тя да фигурира като приобретател, вместо децата, с мотива, че същите са малки, правата им щели да бъдат гарантирани, тъй като щели да я наследят. Съгласил се и на 21.01.2015 г. с нот. акт № 7/2015 г. за покупко-продажба придобили при равни квоти подробно описания недвижим имот за сумата от 64 000 евро. Твърди, че тъй като към този момент М. К. нямала свои спестявания и доходи поради това, че от 2009 г. не е работила, той й предоставил половината от нужната сума в заем. В последващи уточнителни молби отрича постигнати уговорки по договор за заем, което е обусловило постановяване на определение за прекратяване на производството по такава искова претенция, но поддържа твърдения, че още към момента на сключване на договора за покупкопродажба въззивницата е поела задължение да прехвърли половината от имота на децата им, което след влошаване на отношенията им отказала да стори, вместо това завела дело за делба на имота и обещала да му върне половината от платената от него цена /молби с вх. № 4096/16.02.2023 г., вх. № 7430/23.03.2023 г. и вх. № 32898/20.12.2024 г./. Твърди се, също така, че с оглед отказа й да прехвърли своята част на децата им, съответно да му заплати сумата от 32 000 евро, е придобила права на собственост по силата на сключения договор за покупко-продажба и реализирайки правото си на делба 2

/постановено съдебно решение, с което имотът е допуснат до делба/, същата се е обогатила за негова сметка.

Въз основа на горното е отправил искането си до съда за осъждането й да му заплати сумата от 32 000 евро, претендирана като дължима съгласно поетото от нея задължение за прехвърляне на ½ ид. ч. от имота на децата им, а впоследствие за възстановяване на заплатената от него припадаща й се част от цената, евентуално като сума, с която същата неоснователно се е обогатила.

С подадения в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор и становища по подадените уточнителни молби по чл. 129 ГПК, въззивницата е оспорила предявените искове и изложените от ищцовата страна фактически твърдения за постигнати договорки и поети от нея задължения. Навежда възражения за недопустимост на иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, евентуално за неговата неоснователност, доколкото и двата предявени иска се основават на едни и същи фактически твърдения, обуславящи претенция за заплащане на исковата сума на договорно основание, и с оглед субсидиарния характер на иска по чл.

59 ЗЗД. По съществото на спора за неоснователно обогатяване оспорва твърденията, че заплащането на цената за придобиване на процесния имот е извършено с лични средства на въззиваемия. Твърди, че решението за закупуване на общо жилище е взето през 2012 г., че е заплатила своята част, като в периода 2012 г. – 2014 г. е предоставяла различни суми в брой, теглени от нейни лични сметки и съставляващи лични спестявания, както и от получени суми от нейните родители. Твърди се, че всички тези суми са давани на въззиваемия, с цел те да бъдат на разположение в случай, че се намери подходящо жилище, без да е необходимо ангажирането на въззивницата, предвид грижите й за новороденото им дете. Обстоятелството, че тя е заплатила своя дял от цената било удостоверено и в подписаната от въззиваемия декларация за произход на средства.

Постановеното решение по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е валидно и допустимо.

Доводите на въззивницата за липса на наведени фактически твърдения, обуславящи допустимостта на субсидиарната искова форма на защита по чл.

59 ЗЗД, предявена в условията на евентуалност, са неоснователни. Изрично в уточнителните молби на въззиваемия са изложени твърдения и за неоснователно разместване на имуществени блага – увеличаване на имуществото на въззивницата чрез придобиване права на собственост за сметка на въззиваемия, претендиращ да е заплатил цялата цена със свои средства, които се иска да бъдат разгледани като евентуални /ако съдът не приеме наличието на договорки за прехвърляне на нейната част, съответно връщане на платеното вместо нея/. Подобно съединяване е допустимо именно с оглед взаимно конкуриращите се основания на основания иск и субсидиарния по чл. 59 ЗЗД. Поради това и претендирането на исковата сума на договорно основание не означава изначална неоснователност на предявения като евентуален иск по чл. 59 ЗЗД. Отхвърлянето на първия е само 3 процесуално условие за разглеждане на евентуалния иск.

Заявяваните в искови молби по други съдебни производства, прекратени към настоящия момент, твърдения за договорен характер на отношенията между страните, са ирелевантни.

По съществото на спора, предмет на инстанционния контрол:

Между страните не е налице спор, а това е установено и от ангажираните по делото доказателства, че в периода 2007 г. – 2018 г. същите са живели на семейни начала и от което съжителство са родени децата им Р., родена на 24.11.2009 г., В., роден на 26.04.2011 г. и починал на 30.04.2011 г., и В., роден на 25.10.2012 г.

Към настоящия момент по безспорен между страните начин са установени и обстоятелствата, че на 21.01.2015 г., по време на фактическото им съжителство, с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 7, том І, рег. № 228, д. № 6/2015 г. на нотариус с рег. № 335, са закупили при равни квоти недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. „Д-р Железкова“ 23, ет. 5 и представляващ самостоятелен обект – жилище с идентификатор № ***. Придобивната цена е в размер на 64 000 евро, която съгласно представените писмени доказателства /извлечение за банкова с IBAN **** и вносна бележка/ е била заплатена по следния начин – капаро в размер на 6 400 евро, платено по банкова сметка на продавачката преди подписване на нот. акт чрез банков превод на сумата от 12 500 лева на дата 29.12.2014 г., а остатъкът от 57 600 евро - чрез банков превод на сумата от 101 923.23 лева на дата 21.01.2015 г. /в деня на сключване на нот. акт/ и вноска на каса по сметката на продавачката в размер на 5 500 евро, направена на 23.01.2015 г. от въззиваемия К. К..

Сключването на договора за покупко-продажба е предшествано от сключен между продавачката С.В. и купувачите М. К. и К. К. предварителен договор от 29.12.2024 г.

Основният спорен въпрос по фактите е за произхода на средствата с които е заплатена цената, обуславящ и извода за това налице ли е неоснователно обогатяване на въззивницата за сметка обедняването на въззиваемия. В тази връзка въведените в предмета на спора твърдения от страна на въззиваемия са, че цялата продажна цена е заплатена с негови лични средства – спестявания, налични по негови банкови сметки, натрупани от получени доходи от работата му по корабите отпреди съвместното съжителство. Твърденията на въззивницата са, че в периода 2012 г. – 2014 г., с цел закупуване на общо жилище, регулярно му е предоставяла в брой парични суми - спестявания, теглени от нейни сметки, както и от предоставяни й такива от нейните родители.

За установяване на тези твърдения страните са ангажирали писмени и гласни доказателства, както и е прието заключение на ССЕ. Съвкупният анализ на същите сочи на следното:

Титуляр на банковата сметка с IBAN ****, от която са извършени 4 паричните преводи в полза на продавачката /сумите от 12 500 лева и 101 923.23 лева, част от продажната цена, е въззиваемият К. К.. От банковото извлечение, представено с исковата молба, както и от представената на носител справка от ОББ с писмо изх. № 2912/29.01.2024 г., изследвана от ССЕ наред с останали негови сметки, се установява, че същата е открита на 20.10.2014 г. с направена вноска на каса в размер на 7 000 лева. До извършването на процесните две плащания по покупко-продажбата постъпленията включват сумата от 67 000 лева, преведени на 04.12.2014 г. от друга негова сметка с IBAN **** /в. л. погрешно е включило тази сума към вноски на каса за 2014 г./, внесени на каса 3 000 лева на дата 20.12.2015 г. и 6 000 лева на дата 21.01.2015 г., както и постъпили на 21.01.2015 г. 80 000 лева от сметка на въззиваемия с IBAN ****.

От ССЕ и представеното с исковата молба извлечение за движението на тази сметка в ПИБ /****, л. 23 – л. 25 от делото на ОС/ се установява, че към 25.11.2014 г. салдото й е било нулева стойност, на същата дата е кредитирана с вноска от 1 лев, а на 04.12.2014 г. са постъпили 99 000 лева от сметката на въззиваемия с IBAN ****, част от които са преведените впоследствие към сметка **** на 21.01.2015 г. 80 000 лева.

Доказателства за движението, а от там и за произхода на средствата по банковата сметка с IBAN ****, от която са извършени посочените по-горе два превода на сумите от 67 000 лева и 80 000 лева, не са ангажирани. Същата не е обсъждана и от ССЕ.

В представената в нотариалното производство декларация по чл. 4, ал. 7 и чл. 6, ал. 5, т. 3 от ЗМИП въззиваемият е декларирал, че ½ от средствата, с която се заплаща цената за закупувания имот, а именно сумата от 32 000 евро, държи за М. К., като другата половина са негови лични спестявания. От гледна точка на процесуалния закон тази декларация има характер на частен документ, материализиращ изявление на въззиваемия за признание на неизгоден за него факт, а именно, че половината от паричните средства са лични такива на въззивницата. Съгласно нормата на чл. 175 ГПК това признание следва да се цени съобразно всички обстоятелства по делото /останалия доказателствен материал/, при отчитане правилата за разпределение на доказателствената тежест вр. предмета на делото и установяване на конкретния факт, както и при съблюдаване на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК по отношение на въззиваемия. Именно поради последното показанията на ангажираните от него свидетели Й.А. и Х.М. в частта им, в която свидетелстват, че процесното жилище е закупено с пари на К. К., са недопустими и не следва да се вземат предвид.