Решение № 2262 от 03.04.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2262 гр. София, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

СЛАВИ Г. СЛАВОВ при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20251100500997 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 19127/23.10.2024 по гр. д. № 172/2023 г. по описа на СРС, 25 състав е отхвърлен предявения от А. Г. М. срещу Г. С. М. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл.

79, ал. 1 от ЗС за признаване за установено, че А. Г. М. е собственик на ¾ идеални части от следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** с адрес на имота – гр. Нови Искър, район Нови Искър, ул. ****, разположени в жилищна сграда в имот с идентификатор ***, брой нива в обекта – 1, площ 65,66 кв.м., прилежащи части – избено помещение № 8 от 20,40 кв.м., заедно с 2,762 идеални части от общите части на сградата, ниво – 1 със съседи: на същия етаж – *** и ***, под обекта – ***, над обекта – няма, стар идентификатор *** по данни в КККР, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на Изп.директор на АГКК въз основа на наследствено правоприемство от нейната майка – С.К.Д., която била изплатила процесния апартамент с лични средства по време на брака си с Г. С. М., евентуално въз основа на придобивна давност, текла в нейна полза и на нейния наследодател 1 в периода от 17.11.1997 г. до 04.01.2023 г. С решението А. Г. М. е осъдена да заплати на адв. Х. Б. М. сумата от 665,49 лева – възнаграждение за оказана безплатна помощ. В частта на решението, имаща характер на определение, с която исковата молба, подадена от А. Г. М. е върната за признаването й за собственик на ¼ идеална част е влязло в сила.

Против решението е постъпила въззивна жалба вх. № 384335/28.11.2024 г., подадена от А. Г. М., в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че част от изводите на съда са неправилни. Съдебната практика на ВКС в множество решения приема, че недвижим имот, придобит от единия съпруг по време на трайна фактическа раздяла, която е довела до прекъсване на всякакви духовни физически и икономически връзки между съпрузите е негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност. От събраните по делото писмени доказателства и гласни такива било видно, че е налице отчуждение между съпрузите, довело до пълна липса на съпричастност на ответника по отношение на осигуряване на семейството с жилище (дом и липса на какъвто и да е принос, както за закупуването на жилището, така и за изплащане на средства послужили за това). Всички документи, свързани с отпуснат заем били на името на С.К., но освен това жилището било предоставено на нея като работник към предприятието. В искането за отпускане на заем наследодателката на въззивницата заявила, че отглежда сама деца под 10 години. От показанията на разпитаните свидетели В.Й.С. и В.Б.Т. се установявала пълна липса на съпричастност на ответника, тормоз и скандали.

Към момент на отпускане на заема Г. М. не работел. Освен това, според съдебната практика получаваното трудово възнаграждение също било лично имущество, доколкото за него приносът на другия съпруг изначално бил изключен и ако изцяло с него бъдат придобити вещи, те също биха имали характер на лична собственост. Въззивникът прави извод, че при анализ на целия доказателствен материал можело да се приеме, че презумпцията за съвместен принос е оборена. На следващо място, неправилно съдът приема, че с прекратяване на брака между съпрузите съпружеската имуществена общност се трансформирала в обикновена съсобственост при равни дялове, като ползването на семейното жилище било предоставено на съпругата и не било установено, че наследодателката на ищцата била противопоставила по категоричен начин на ответника чрез действия, които да отримат неговите 2 права върху съсобствената вещ. Доказало се по делото, че С.Д. не допускала ответника до имота. Съдът не направил пълен и задълбочен анализ на целия доказателствен материал, като съдът приел гласните доказателства на ответника без да е обсъдил доводите, изложени в писмената защита за необходимост от преценка на тяхната достоверност поради наличие на заинтересованост. Свидетелката А.С. била съпруга на ответника, като тя имала интерес от изхода на делото, а и била осъждана по чл. 212 от НК.

Показанията на А.С.Т. не кореспондирали с лошите отношения между С.Д. и Г. М. след развода им. Показанията на тези свидетели били противоречиви и недостоверни. От показанията на другите свидетели се установявало намерението на С.Д. да свои имота – извършвала ремонти, не допускала ответника в жилището, декларирала го като свой, плащала данъци и разходи по поддържането му. Освен това, Г. М. предявил претенции към имота едва след смъртта й. Поддържа, че в периода след развода си С.Д. се противопоставяла на претенциите на Г. М.. Владението на С.Д. било продължено от А. М.. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор вх. № 14395/16.01.2025 г., подаден от Г. С. М., с който заявява, че оспорва въззивната жалба. Излага съображения за правилност на постановеното решение и моли то да бъде потвърдено. Претендира направените във въззивното производство разноски.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 172/2023 г. по описа на СРС, 25 състав е образувано по искова молба, подадена от А. Г. М. против Г. С. М., с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК с искане да бъде признато за установено, че ищцата е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** с адрес на имота – гр. Нови Искър, район Нови Искър, ул. ****.

Ищцата твърди, че е дъщеря на С.К.Д. и Г. С. М., които са били в брак в периода от 28.10.1984 г. до 17.11.1997 г. От брака имало родени три деца, като Ц.Г. М. починал на 30.04.1987 г. и М.Г. М. починал на 11.12.2020 г. Твърди, че 3 майка й С.Д. закупила с Договор за продажба на държавен имот по реда на НДИ на 17.06.1991 г. въз основа на Заповед ДИ-ОЗ-164/19.12.1990 г. на Председателя на ИК, а именно жилище, собственост на ТККИ „Зебра“, находящо се в гр. София, гр. Нови Искър, кв. **** в жилищна сграда – бл.

****, състоящ се от стая, дневна, кухня и сервизни помещения, с площ 65,66 кв.м., избено помещение № 8 – 20,40 кв.м., по документ за собственост.

Твърди, че към момента по скица имотът бил с идентификатор *** с адрес гр. Нови Искър, район Нови Искър, ул. Искърско дефиле № 255, бл. ****, ет. ****. Твърди, че цената от 14242 лева, била внесена с на 03.05.1991 г. със заемни средства от ДСК, внесени по сметка 181/439 от 17.06.1991 г., потвърдено с писмо 0401130/1991 г. Твърди, че майка й се задължила за работи в ТККИ „Зебра“ за период от 10 години. Поради невъзможност да изплаща заемните средства, с молба С.Д. от 10.12.1993 г. до изпълнителния директор на Зебра АД помолила за отпускане на заем, който да покрие средствата за закупуване на имота. Към този момент била с деца под 10 години, които отглеждала сама, тъй като била във фактическа раздяла с ответника. След справка се установило, че към 19.01.1994 г. дължимата сума била 20609,58 лева, която била отпусната като заем от „Зебра“ АД лично на С.Д., с която погасила заема към ДСК и сумата била плащана чрез удръжки в размер на 600 лева от месечното й възнаграждение. Твърди, че след смъртта на С.Д. на 24.02.2018 г. нейни наследници били ищцата – А. М. и М. М., като след неговата смърт единствен наследник била ищцата. Поддържа, че в периода от закупуването имотът бил записан в АГКК и служба МДТ само на името на С.Д., като само тя плащала данъци и стопанисвала имота. След прекратяване на брака заявила на ответника, че тя е единствен собственик и сама го е изплатила със заплатата си. Поддържа, че презумпцията за съвместен принос била оборена, тъй като цената била платена само със средства на С.Д.. Поддържа при условията на евентуалност, че имотът е владян от нея като собствен и е отблъснала владението на Г. М., като ищцата продължила владението. Моли да бъде признато за установено, че е собственик на процесния имот, като поддържа, че имотът е придобит от майка й С.Д. със собствени средства по време на брака, а при условията на евентуалност по силата на давностно владение.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Г. С. М., с който заявява, че оспорва предявения иск. Ответникът твърди, че имотът е придобит по време 4 на брака и след прекратяването му е възникнала обикновена съсобственост.

Посочва, че като баща е наследник и на починалите си синове Ц.Г. М. и М.Г.

М.. Твърди, че е плащал ток на имота и че през 2019 г. е правил ремонт и имал адресно регистриран наемател. Твърди, че ищцата не е живяла в жилището, а там е живял М. М.. А времето след смъртта му не било достатъчно, за да придобие имота по давност. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.

В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни доказателства, въз основа на които първоинстанционният съд е приел в мотивите на обжалваното решение, че процесният апартамент е придобит по време на брака между С. М. и Г. М., като транслативният ефект е настъпил към момента на придобиване на имота, като без значение е произходът на средствата за последващите разплащания е без правно значение. По тези съображения приема, че имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност и след прекратяване на брака е възникнала съсобственост при равни дялове. Във връзка с въведеното твърдение за придобиване на имота по давност, районният съд е приел, че по делото е установено, че в периода от 17.11.1997 г. до 24.02.2018 г. С.Д. е живяла в имота, поддържала го е и е извършвала ремонтни дейности, но приема, че не се установявало да е противопоставила на ответника по категоричен начин намерението си за своене, като не се установявало, че това нейно намерение е достигнало до ответника.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че решението в обжалваната част е валидно и допустимо. Решението е и правилно като въззивният съд препраща към мотивите на обжалвания акт на основание чл. 272 от ГПК.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно 5 право, когато има интерес от това. Допустимостта на предявения иск се предпоставя от наличието на правен интерес у ищеца от установяване на принадлежността на правото на собственост. Въз основа на твърденията на страните, съдът намира, че е налице спор относно собствеността върху процесния имот.

Принадлежността на правото на собственост се установява, ако от събраните по делото доказателства се извежда правното основание, въз основа на което то е възникнало с оглед въведените от ищцата твърдения в исковата молба, а именно, че е придобила собствеността по силата на договор за продажба на недвижим имот с лични средства на майка й С.Д. по време на брака й с ответника и наследствено правоприемство и при условията на евентуалност е въведено възражение за приобиване на имота по давност в периода от 17.11.1997 г. до 24.02.2018 г.и наследствено правоприемство, както и продължено владение.

От събраните по делото доказателства се установява, че по силата на Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредба за държавните имоти от 17.06.1991 г. С.К. М. е придобила правото на собственост върху жилище, собственост на държавата (ведомствен на ТККИ „Зебра“, находящ се в гр. София, гр. Нови Искър, местност кв. Курило, представляващ апартамент № 8, на 3 етаж в жилищна сграда № ****, построена върху държавна земя, състоящ се от стая, дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ 65,66 кв.м., с прилежащо избено помещение № 8, с полезна площ от 20,4 кв.м. и заедно с идеални части от общите части на сградата и 2,76 % идеални части от правото на строеж върху мястото за сумата от 14242 лева, която сума е отразено в договора, че е внесена с квитанция 00290/03-05091 на 17.06.1991 г. Установява се, че на 19.01.1994 г. на С.К. М. е отпуснат заем от Зебра АД, работодател на М. за сумата от 20609,58 лева за погасяване на задължение към ДСК – Жилищно кредитиране, като връщането на сумата е уговорено да бъде извършвано чрез запор върху трудовото възнаграждение в размер на 600 лева месечно.