Решение № 68 от 23.03.2022, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 68 гр. Сливен, 23.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20222200500084 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 33/19.01.2022г. по гр.д. № 3148/21 г. на СлРС, с което е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО на правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД, че Й. Д. Й., ЕГН **********, от гр. Сливен, ***, дължи на ищеца „О.Б.Б.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, сумата от 2317,30 лв., съставляваща незаплатена главница по договор за потребителски кредит от 09.09.2008 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението в съда -18.10.2010 г., до окончателното й плащане, за която сума в полза на „О.Б.Б.” АД, гр. София е издадена заповед № 3887 от 19.10.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.

№ 5632/2010 по описа на РС – Сливен и е прехвърлена с договор за цесия от 31.01.2018 г. на „Е.М.“ ЕООД; ОТХВЪРЛЕНИ са предявените положителни акцесорни установителни искове и акцесорни искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК във вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 231,04 лв., съставляваща договорна лихва за периода от 1

10.04.2009 г. до 17.10.2010 г., сумата от 170,70 лв., съставляваща наказателна лихва за периода от 10.04.2009 г. до 17.10.2010 г., за които суми в полза на „О.Б.Б.” АД, гр. София е издадена заповед № 3887 от 19.10.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 5632/2010 по описа на РС – Сливен и са прехвърлени с договор за цесия от 31.01.2018 г. на „Е.М.“ ЕООД, като ПОГАСЕНИ ПО ДАВНОСТ и на страните са присъдени съразмерно разноските за заповедното и исковото производство.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство.

Въззивникът атакува цитираното решение частично, само в уважителната установителна част, като твърди, че в нея то е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Счита, че неправилно и в разрез с постановките на т. 10 от ТР №2/2013г. съдът е приел, че вземането за главница не е погасено по давност. Развива подробна аргументация в тази посока. Твърди, че първостапанният съд погрешно е зачел действието на Постановление №3/18.11.1980г. на ПВС, както и неправилно е приел за валидни действията, извършени по прекратените изпълнителни дела. Въззивникът заявява, че прекратяването на изпълнителното производство има за последица заличаването на ефекта на прекъсване на давността от всички предприети действия по принудителното изпълнение, поради тяхната невалидност. Позовавава се на съдебна практика на ВКС. В обобщение твърди, че е изтекла погасителната давност и за главното вземане и искът е неоснователен.

Моли въззивния съд да отмени в обжалваната уважителна част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли и този иск.

Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него заявява, че атакуваната част от решението на РС е правилна и законосъобразна и иска тя да бъде потвърдена, а жалбата – оставена без уважение. Заявява, че първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е счел вземането за главница за непогасено по давност.

2

Излага подробни контрааргументи, с които оборва изложените във въззивната жалба доводи в обратен смисъл. Счита, че правилно е приложена т.10 на посоченото ТР 2/2013г. на ОСГТК, излага хронологията на събитията и извежда заключение, че към момента н апредявяване на иска правото на принудително изпълнение не е погасено за това вземане.

Поради това въззиваемият иска атакуваната част на обжалваното решение да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна, а въззивната жалба против нея да бъде оставена без уважение. Няма заявена претенция за присъждане на разноски.

Моли, в случай, че жалбата бъде уважена и се присъдят разноските на въззивника, да се вземе предвид направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение съгл. чл. 78 ал. 5 от ГПК, като бъде посочена в решението и банкова сметка за превеждането им. прави и изявление за прихващане на присъдените разноски с уважената част от иска.

В отговора няма процесуални искания. направени нови доказателствени или други

С допълнение към отговора моли въззивния съд преди да се произнесе по основателността на установителните искове, да се произнесе по допустимостта им.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмена молба процесуалният му представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба на изложените основания, оспорва отговора и моли въззивният съд да отмени в атакуваната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли и този иск.

Претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от ГПК.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен 3 интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.

В мотивите си решаващият съд е изложил подробни доводи относно това защо счита иска за допустим и настоящата инстанция се солидаризира напълно с тях.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решението е правилна и следва д абъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, обективна и правилна, поради което препраща мотивите си към нея.

Също така споделя и правните му изводи, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Въззивната жалба е неоснователна.

Единственият отменителен довод, релевиран с нея, касае института на погасителната давност и само в тези рамки следва да се произнесе въззивният съд. Въззивникът счита, че правото на иск на въззиваемия-ищец по отношение на главното вземане е погасено, тъй като е изтекъл предвиденият от правната норма 5 годишен срок, поради което искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

За да се прецени дали този срок е изтекъл, следва да се определи моментът, от който е поставен в течение, както и да се прецени дали са настъпвали по време на този процес юридически факти, въздействащи на движението му – тоест – такива, годни да го спрат или прекъснат по смисъла на разпоредбите на ЗЗД, уреждащи този въпрос. В случая е безспорно, че продължителността на давностния срок относно вземането за главницата по договора за банков кредит, е 5 годишен.

Установено е, че след като от 17.10.2010г. длъжникът е преустановил плащанията по договора, кредиторът е подал заявление до СлРС по чл. 417 от ГПК на 19.10.2010г. и по ч.гр.д. № 5632/2010г. на СлРС са му издадени 4 заповед № 3887 от 19.10.2010г. за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за процесната главница от 2 317, 30 лв. и за договорна и наказателна лихви, които не са предмет на настоящата въззивна проверка.

На 19.01.2012г. било образувано въз основа на този изпълнителен лист изп. д. № 58/2012г. на ЧСИ М. Минкова.

На 04.04.2012г. ЧСИ е изпратил запорно съобщение до длъжника, че е наложен запор върху МПС, негова собственост.

Поради осъществяване на условията на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК, на 04.04.2014г. изпълнителното производство е прекратено ex legge, като постановлението на ЧСИ за прекратяването му е от 14.12.2015г.

Въз основа на същия изпълнителен лист на 30.08.2016г. е образувано изп.д. № 1303/2016г.на ЧСИ Г. Г., като в молбата за образуването му взискателят е посочил конкретни изпълнителни способи, които да бъдат приложени от съдебния изпълнител.

На 14.09.2016г. е наложен запор на МПС на длъжника.

На 06.04.2017г. взискателят е поискал извършване на опис на движими вещи на длъжника, какъвто не е извършен.

След цедиране на вземането и конституирането на цесионера като страна в изпълнителното производство, на 30.05.2019 г. той е поискал запор на банковите сметки на длъжника, който е наложен на 07.06.2019 г.

Взискателят е поискал да се наложи запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, който е бил наложен на 21.05.2021 г.

На 03.06.2021 г. той е поискал налагане на запор върху банковите сметки на длъжника.

Изпълнителното дело е прекратено на 15.07.2021г. с постановление на ЧСИ на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но условията за това са били настъпили на 06.04.2019г., когато изпълнителното производство е прекратено по право.

Така са налице две изпълнителни производства за процесното вземане, като и двете са били прекратени при условията на перемпция, по тях са искани и са били осъществявани изпълнителни действия и съдът следва да прецени дали и какъв ефект са оказали тези факти върху течението на 5 годишния давностен срок. Тук няма да се обсъжда въпросът относно 5 прекратяване по силата на закона на изпълнителното производство, ако в срок от 2 години взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия, без да е необходимо изрично постановление на ЧСИ за това, тъй като той е пределно ясно и еднозначно разрешен от теорията и утвърден в константната съдебна практика.

При проследяване на хронологията на горните юридически факти, се налага изводът, че правото на иск на ищеца не е погасено по давност, тъй като липсва успешно изтекъл непрекъснат 5 годишен срок.

Най-напред, по повод изчисляването на давностния срок в условията на изпълнително производство, следва да се отчете наличието във времето на два различни подхода.

Съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. образуването на изпълнително производство прекъсва давността, като по време на същото давност не тече, докато с TP № 2/26.06.2015 г. е дадено различно разрешение, с което е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, а ППВС № 3/18.11.1980 г. е обявено за изгубило значение. Последното не означава, че след 26.06.2015г. постановките на ТР № 2/ /26.06.2015г. се прилагат само по отношение на фактите, настъпили след тази дата, а за тези преди нея следва се прилага ППВС № 3/18.11.1980г.

Така би било ако се касаеше за правна норма /отменяща или изменяща/ - тогава, съгласно доктрината, разграничаваща действието на процесуалните и материалноправните норми във времето, би могло да се счете, че доколкото давността е материалноправен институт, то новата норма няма обратно действие и се прилага само занапред. Известно е, че материалноправната норма урежда фактическия състав, осъществил се по време на действието й, като породените правни последици се запазват при действието на новата, различна правна норма, /освен ако в новия закон е изрично уредено обратно действие на новата правна норма/.

Процесуалноправната норма урежда фактическия състав, осъществил се по време на действието й, но новата процесуалноправна норма отменя породените правни последици на извършеното съдопроизводствено действие, като ги заменя с нови, освен ако в новия закон е изрично уредено запазването на породените правни последици.

6

В случая обаче правната норма, която се прилага по отношение преценката за прекъсване на давността посредством "действия по принудително изпълнение", е една и съща - чл. 116 б. „в“ от ЗЗД - и тя не е променяна от законодателя. Променено е единствено тълкуването, което се дава от ОСГТК, съпоставено с това на Пленума на ВС. Това означава, че ако към правоотношение, възникнало и развило се преди постановяване на ТР 2/2015г. вече е било съобразено разрешението по Постановлението от 1980г. - тоест ефектът му е бил признат - то правните последици от прилагането му са възникнали и те не могат да бъдат по-късно пререшавани и изменяни въз основа на ТР 2/2015г. Но ако въпросът за прекъсването на давността в минал момент - предшестващ постановяването на ТР №2/2015г. - се разглежда от съда след постановяването му - то съдът е длъжен да зачете и съответно - приложи - тълкуването, дадено с това решение. След като законовият текст не е изменян, той следва да бъде приложен в същата си редакция, действала и към правнорелевантните моменти, но вече с тълкуването, направено с последното ТР, което е и последно във времето и отрича по-рано даденото тълкуване на същата правна разпоредба. Тоест – съдът извършва анализа и преценката на фактите от гледната точка на актуалното към момента тълкуване.