Решение № 6691 от 28.04.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6691 гр. С., 28.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Н. Д. С. М. при участието на секретаря П. Н. Н. като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело № 20221110127131 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от „Т. С.” ЕАД срещу М. А. Д., роден на 01.01.1990 г. в САЩ , с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищцовото дружество твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответника, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е необходимо изричното им приемане по отношение на топлоснабден имот с адрес гр.

С., ж.к. „Н. 1“, бл. 120, вх. Г, ет. 42, ап. 72, с аб. № 145265. Поддържа, че съгласно тези ОУ е доставял на ответника за процесния период топлинна енергия, за която не е заплатена дължимата цена. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати следните суми: сумата от 2259,07 лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 25.05.2022 г. до изплащане на вземането, сума в размер на 480,64 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2019 г. до 08.04.2022 г., сума в размер на 19,12 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.03.2019 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 25.05.2022 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 4,34 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 01.05.2019 г. до 08.04.2022 г.

1

Ответникът в срока по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, в който оспорва иска по основание и размер. Оспорва наличието на облигационно правоотношение с ответника въз основа на качеството собственик или ползвател на процесния имот. Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Сочи, че ищецът не е доказал ответникът да е приел наследството по завещание. Счита, че исковете следва да бъдат отхвърлени.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Н. И.“ ООД изразява становище, че дяловото разпределение е извършвано съобразно установените правила.

Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:

Основателността на предявените искове за осъждане на ответника да заплати претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна енергия се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през процесния период и на претендираната стойност, изискуемост на задължението за плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства, ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт – точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане на потребената топлинна енергия за процесния период. С оглед възражението за погасяване по давност на вземанията, в тежест на ищеца е да установи и наличието на обтоятелства, представляващи основание за спиране и/или прекъсване на давността по см. на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че искът е частично основателен. Съображенията за това са следните:

Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване наличието на облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.

Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.

Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично 2 волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.

1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е собственик/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено, че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

Въз основа на така очертаната нормативна уредба, в случая съдът приема за установено първото правнорелевантно обстоятелство – наличието на облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните по делото.

От приложен по делото Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 58, том I, рег. № 568, дело № 40 от 16.03.2004 г., вписан в СВ – гр. С. с № 176, том XXV, дело № 6004/2004 г. се установява, че Н. Г. Т. е придобила правото на собственост върху имот, представляващ апартамент № 72, находящ се в гр. С., ж.к. „Н.

– I“, бл. 120, вх. Г, ет. 2.

Със саморъчно завещание, обявено с протокол от 03.04.2019 г. от съдия по вписванията, Н. Г. Т. е завещала в полза на малкия си внук М. А. Д. собствения си апартамент № 72, находящ се в гр. С., ж.к. „Н. – I“, бл. 120, вх. Г, ет. 2.

Видно от удостоверение за наследници изх. № 172/19.03.2021 г., издадено от Столична община – район Триадица, Н. Г. Т., починала на 27.01.2019 г., е оставила като законни наследници внуците си А. М. Д., М. А. Д. и Н. О. Д.а. От съвкупната преценка на удостоверението за наследници и завещанието, както и от изявленията в 3 него, несъмнено се установява, че посоченото като М. А. Д. в завещанието лице /индивидуализиран още от завещателя като „малкия ми внук, гражданин на САЩ, Мичигън, роден на роден на 01.01.1990 г. в САЩ“/ е лице идентично с лицето М. А. Д., роден на 01.01.1990 г. в САЩ, съгласно удостоверение за наследници, срещу когото са насочени претенциите в настоящото производство.

По искане на ищеца към материалите по делото е прието като писмено доказателство искова молба на Н. О. Д.а срещу М. А. Д., по която е образувано производството по гр. д. № 66644/2019 г. по описа на СРС, 145 състав (висящо до приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция съгласно служебно изготвена справка), с която ищцата е предявила иск с правно основание чл. 30 ЗН по отношение на завещани имоти, вкл. процесния, както и обусловен иск за делба на същите, както и иск за делба на други недвижими имоти.

Правото да се иска възстановяване на запазена част от наследство е призната от закона възможност на наследника с право на запазена част да поиска от съда да бъдат намалени завещателните и дарствени разпореждания на наследодателя в полза на други лица до размер, с който напълно се удовлетворява неговата запазена част от наследството. Същото е самостоятелно субективно потестативно материално имуществено право, което се упражнява посредством конститутивния иск или възражение по чл. 30 ЗН, при уважаване на които промяната в правоотношенията възниква по силата на съдебното решение. Доколкото производството по иска по чл.

30 ЗН спрямо процесния имот е висящо до приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция, то по отношение на имота към този момент, нито към предхождащи моменти, относими към релевирания период, за който са начислени процесните вземания, не съществува съсобственост.

Доколкото промяната в собствеността би възникнала евентуално и то в бъдещ момент – този на влизане в сила на съдебното решение, с което се уважава конститутивият иск по чл. 30 ЗН, то производството по гр. д. № 66644/2019 г. по описа на СРС не е преюдициално спрямо настоящото, поради което в процесния случай наличието на висящо производство не е процесуална пречка пред движение на настоящото дело, което да обуслови необходимостта от спирането му.

Неоснователно е възражението на ответника за недоказано приемане на наследството. Действително, както сочи ответникът, наследството не се придобива автоматично с настъпване на смъртта, а едва при осъществяване на юридическия факт приемане на наследството – съгласно разпоредбата на чл. 48 ЗН наследството се придобива с приемането му. С факта на откриване на наследството /смъртта на наследодателя/ се поражда правото на наследниците да приемат същото и по този начин да получат наследственото имущество, както и да встъпят в задълженията на наследодателя. Приемането на наследството може да бъде извършено както изрично, така и с конклудентни действия. При наличие на образувано производство по иск по чл. 30 ЗН спрямо процесния имот, защитата срещу последния представлява несъмнено приемане на наследството с конклудентни действия. Когато приемането на наследството вече се е състояло, то произвежда действие от момента на откриване на наследството – предвидено е обратно действие /ex tunc/, което се обяснява с необходимостта от внасяне на яснота относно принадлежността на наследственото имущество в периода, изтекъл от смъртта до изявената воля на наследниците за приемането.