Решение № 893 от 27.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 893 гр. Пловдив, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330106465 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 415 ал. 3, вр. ал. 1 т. 3 от ГПК, вр. чл.

240, чл. 86, чл. 92 и чл. 99 от ЗЗД.

Ищецът „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК: 202423225, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров” № 21, Бизнес център „Люлин-6“, ет. 2, представлявано от члена на СД З. Д., чрез пълномощник юрисконсулт С. П., е предявил против Р. З. П., ЕГН: **********, от село Т., община С., област П., ул. „******“ № ***, иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 326, 71 леванепогасена главница по договор за заем № ********/ 14.12.2021 г., сключен с „Креди йес“ ООД, прехвърлен с договор за цесия от 12.01.2024 г., сумата от 21, 75 лева- възнаградителна лихва и сумата от 243, 91 лева- неустойка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението по частно гр. дело № 3751/ 2025 г. на ПРС, X гр. с-в, в съда- 27.02.2025 г. до окончателното й погасяване.

В исковата молба е посочено, че с разпореждане по частно гр. дело № 3751/ 2025 г. на ПРС, X гр. с-в, заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК било отхвърлено и в тази връзка се предявявал настоящият осъдителен иск. Между ответника и „Креди йес“ ООД се сключил договор за заем № *******/ 14.12.2021 г., за сумата от 500 лева, на 25 месечни вноски, с краен падеж- 21.06.2022 г., при обща сума за връщане от 555, 56 лева. По договора липсвали погашения от длъжника. Вземането по кредита била прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 12.01.2024 г., като били дължими следните суми: сумата от 326, 71 лева- непогасена главница, сумата от 21, 75 лева- възнаградителна 1 лихва и сумата от 243, 91 лева- неустойка. Падежът вече бил настъпил. Длъжникът бил уведомен за прехвърленото вземане, като това можело да стане и с връчване на препис от исковата молба. Моли се за осъждане на ответника да заплати търсените по договора суми.

Претендират се разноските по делото, както и тези по заповедното производство. В съдебно заседание страната не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК назначеният на ответника особен представител е подал писмен отговор. На първо място се твърди, че пълномощникът на дружеството нямал процесуални представителни права. На следващо място, оспорва се дължимостта на търсените суми. Твърди се, че нямало сключен валиден договор за предоставяне на потребителски кредит. Въпреки че било предоставено обезпечение под формата на подписан запис на заповед, пак била начислена неустойка, възлизаща на сумата от 335, 44 лева. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен, защото не отговарял на специалните изисквания на ЗПК. Посочено е, че неустойката не се включвала в размера на ГПР, с което бил нарушен чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а това водело до недействителност на целия договор. Освен това, с клаузата за неустойка се заобикалял закона- чл. 33 ал. 1 от ЗПК.

Не бил посочен и реално приложимия лихвен процент по кредита, с което била нарушена нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Оспорва се и уведомяването за прехвърленото вземане, оспорват се авторството на изписаните имена и положен подпис на върху обратната разписка, които не били изпълнени от ответника. Предвид липсата на надлежно уведомяване на длъжника, цесията не пораждала действие спрямо него. Прави се и възражение за изтекла погасителна давност на част от претенциите, доколкото се касаело за периодични плащания по кредита, поради което вноските преди 07.04.2022 г. били погасени по давност. Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание особеният представител не се явява, но представя писмени становища.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Ищецът е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в ПРС, вх. № 23315/ 27.02.2025 г., по което е образувано частно гр. дело № 3751/ 2025 г. на ПРС, X гр. с-в, за следните суми: сумата от 326, 71 лева- непогасена главница по договор за заем № *********/ 14.12.2021 г., сключен с „Креди йес“ ООД, прехвърлен с договор за цесия от 12.01.2024 г., сумата от 21, 75 лева- възнаградителна лихва и сумата от 243, 91 леванеустойка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението по частно гр. дело № 3751/ 2025 г. на ПРС, X гр. с-в, в съда- 27.02.2025 г. до окончателното й погасяване.

С разпореждане рег. № 6363/ 28.02.2025 г. съдът обаче е отхвърлил заявлението, защото договорът за цесия е в обикновена писмена форма, а не с нотариална заверка на подписите.

На заявителя са дадени указания да предяви осъдителен иск за вземанията си, който е настоящият такъв по делото, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по 2 същество.

С договор за паричен заем № ********/ 14.12.2021 г., сключен между „Креди йес“ ООД и ответника, на последния е предоставен кредит в размер на 500 лева, при следните условия: срок- 27 седмици, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 340 % и годишен процент на разходите- 49, 065 %, при общ размер на всички плащания- 555, 56 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 335, 44 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени договора за кредит, ведно с погасителен план и ОУ на кредитора.

С договор за прехвърляне на вземания от 12.01.2024 г. „Креди йес“ ООД, е прехвърлил вземането си по договора за кредит на „„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, също представен по делото. Видно от приложението, процесният кредит е включен под № ******* като част от цедираните договори за кредит. Представени са още потвърждение за цесията, пълномощно и уведомление за прехвърлянето, получено лично от длъжника, видно от разписката.

Обратната разписка обаче е била изключена като писмено доказателство по делото, предвид непредставянето й в оригинал.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който е получил определена парична сума, срещу задължението да я върне в определен срок, при съответни условия на заема. Вземането на кредита в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца, като такава възможност изрично е предвидена в чл. 21 ал. 8 от ОУ към договора за кредит, според който заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата си на трето лице и без да се изисква предварителното съгласие на заемателя.

Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от същия и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното. Както вече се посочи, в ОУ към договора изрично е предвидена възможността дружеството да прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. По смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. Според параграф 4 т. 4.5. от договора за цесия ищецът е бил овластен от 3 кредитора да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като действително то поражда правните си последици. Действително обратната разписка, удостоверяваща получаването на уведомлението от длъжника, в случая е изключена като писмено доказателства, но тук това е ирелевантно. Съобщаването може да се извърши и с исковата молба, защото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, поради което получаването на същото в рамките на съдебно производство е напълно редовно. Доколкото няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца.

Налице е валидно възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В отговора се въвеждат съображения за нищожност на потребителския кредит, като и съдът служебно е длъжен да изследва този въпрос.

По отношение на възнаградителната лихва- релевирано е основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал.

1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, 4 както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 065 %, а възнаградителната лихва- 3, 340 % месечно, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.