Определение № 655 от 19.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 655 гр. София, 18.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Костадинка Недкова Касационно търговско дело № 20238002901098 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на две касационни жалби на насрещните страни против решение № 678/02.11.2022г. по т.д. № 489/2022г. на Апелативен съд - София.

Ищецът по делото, „Кока кола Хеленик Ботълинг къмпани България" АД, атакува въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 260015/01.03.2022г. по т.д. № 115/2020г. на Окръжен съд -София, с което е отхвърлен предявения осъдителен иск срещу „Мариус Груп“ ЕООД за плащане на сумата от 166 170.24 лева, дължима по фактура № 1301401200/08.08.2019г. във връзка с договор за дистрибуция от 10.07.2019г., ведно с лихва за забава от предявяване на иска.

Касаторът иска отмяна на решението в обжалваната от него част, тъй като съдът е достигнал до неправилния извод, че по отношение на четвъртата фактура № 1301401200/08.08.2019г. за сумата от 166 170.24 лева липсват доказателства за доставка на стоката и този иск е недоказан по основание и размер.

Твърди се, че е налице съществено процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на доказателствено искане – събиране на свидетелски показания от З. А. А.

/управител на „Вин-Комерс 05“ ЕООД/ за новоузнати обстоятелства, проявили се на 22.03.2022г. в хода на проведен разпит на свидетеля по друго дело /о.с.з. на 22.03.2022г. по гр.д. № 6713/2021г. на СРС/. С това си действие съдът е осуетил възможността да се установят доставени видове и количества алкохолни напитки от Кока Кола към контрагенти 1 на „Мариус Груп“ ЕООД. Поддържа се, че допуснатото процесуално нарушение е довело до необоснованост на съдебно решение, доколкото не е дадена възможност на ищеца да установи в цялост твърдението си, че на ответника са предадени продуктите, описани във фактура № 1301401200/08.08.2019г.

Касаторът сочи, че още през август 2019г. ответното дружество е получило информация за задължението по фактура № 1301401200/ 08.08.2019г. въз основа на имейли от 14.08.2019г. и 27.08.2019г., и не е направило възражение за липсата на такова задължение, като фактурата не е оспорена. Също така от заключението по ССЕ е установено, че фактурата е надлежно осчетоводена при ищцовото дружество, чието счетоводството е водено редовно. Счита, че тези обстоятелства следва да се ценят от въззивния съда по реда на чл.301 ТЗ като потвърждение на извършените действия от името на Мариус Груп.

Претендира присъждане на направените разноски за съдебните инстанции.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Процесуално-правен въпрос по приложението на чл.266, ал.2, т.2 ГПК: Длъжен ли е съдът да допусне доказателства за факти, които са се осъществили след постановяване на решението на първоинстанционния съд и събирането им е надлежно поискано с въззивната жалба? Твърди се противоречие с: решение № 60062/25.06.2021г. по т. д. № 4/2020г. на 1-во т.о. на ВКС, решение № 111/04.05.2015г. по гр. д. № 1173/2014г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 371/05.03.2014г. по гр. д. № 1906/2013г. на 4-то г.о. на ВКС.; 2/ Процесуално-правен въпрос по приложението на чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК: Следва ли съдът при формиране на своето вътрешно убеждение при изготвяне на мотивите си, да обсъжда всяко събрано доказателство и то в неговата цялост или е възможно да обсъди само избрани от него доказателства / доказателствени средства, съответно само част от тях и така да формира извод за съществуването или несъществуването на определен юридически факт? Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да съобрази всички приети по делото доказателства? Твърди се противоречие с: решение № 248/07.01.2020г. по гр. д. № 4193/2018г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 146/13.06.2018г. по гр. д. № 278/2018г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 104/09.10.2019г. по гр. д. № 625/2019г. на 2-ро г.о. на ВКС, решение № 246/20.01.2020г. по гр. д. № 4881/2018г. на ВКС.; 3/ Материалноправен въпрос по приложимостта на чл.327, ал.1 ТЗ: Имат ли значение за установяване на основателност на претенция за продадена стока по чл.327, ал.1 ТЗ какъв е вида на стоката и кога, как и на кого е предадена тя?; Твърди се противоречие с: решение № 141/12.01.2021г. по гр.д.№ 4486/2019г. на ВКС, решение № 20/25.03.2013г. по търг.д.№ 206/2012г. на ВКС.; 4/ Материалноправен въпрос по приложимостта на чл.301 ТЗ във връзка с чл.292, ал.1 ТЗ: Какъв период от време е необходимо да е изтекъл от узнаването, за да е налице изискването за незабавно отхвърляне на предложението по чл.292, ал.1 ТЗ или за незабавно възражение но смисъла на чл.301 ТЗ?; Възможно ли е период от 1 година да се приеме за отговарящ на изискването за незабавност по двете цитирани разпоредби? Твърди се противоречие с: решение № 1859/16.11.2001г. по гр.д. № 359/2001г. на 5-то г.о. на ВКС, решение № 57/11.09.2017г. по т.д.№ 3444/2015г. на ВКС, решение № 60027/06.08.2021г. по т.д.№ 2609/2019г. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 /в.1, в.2, в.3/ и т.3 /в.4/ ГПК.

Ответникът по исковете, „Мариус груп" ЕООД, обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 260015/01.03.2022г. по т.д.№ 115/2020г. на Окръжен съд - София, и е осъден да заплати на „Кока кола Хеленик Ботълинг къмпани България" АД сумата от 60 107,20 лева, представляваща продажна цена с вкл. ДДС на алкохолни напитки, 2 които са му доставени в изпълнение на договор за дистрибуция на алкохолни напитки от 10.07.2019г., обективирани в 3 бр. фактури, съответно от 05.06.2019г., 17.06.2019г. и 26.06.2019г., ведно с обезщетение за забава върху тази сума в размер на законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 28.07.2020г. до окончателното й изплащане, както в частта за разноските в размер общо на 5 946,43 лева.

Твърди, че въззивното решение е постановено „плюс петитум“, тъй като в исковата молба, основна и допълнителна, е посочено, че се претендира неизпълнение по договора за дистрибуция, а не неизпълнение по три броя доставки, документирани с фактури № 1301374617 от 05.06.2019г.; 13013791163 от 17.06.2019г. и № 1301383333 от 26.06.2019г.

С касационната си жалба ответникът по исковете не се оспорва, че: между доставчик и получател съществуват трайни търговски отношения и в съответствие с така установената търговска практика са съставени три броя фактури за доставка на алкохолни напитки, които са от месец юни 2019г. и които предхождат сключването на договора за дистрибуция на тези стоки от 10.07.2019г.; за тези три броя доставки са изготвени счетоводни документифактури, както и превозни и предавателни документи - товарителници и сертификати; фактурите са включени в счетоводните книги на дружеството- получател и в дневника му за продажби, както и че за тях е получен данъчен кредит; ответникът е превел по сметка на ищеца сумата от 11 550,40 лева от стойността на първата фактура № 1301374617 от 05.06.2019г.; между страните е сключен договор за дистрибуция от 10.07.2019г., с посочен в него срок на действие от 01.01.2019г. до 31.12.2019г.; трите процесни фактури от юни 2019г. са съставени преди сключването на договора за дистрибуция.

Същевременно „Мариус груп" ЕООД твърди, че фактът, че купува алкохолни напитки от ищеца и че ги препродава на трети лица, не води до извод за наличие на дистрибуционни правоотношения между страните по делото, а само до създадена трайна търговска практика между договарящи по търговски продажби, оформени с фактури.

Посочените три фактури са съставени преди сключването на договора за дистрибуция, поради което и уговорените специални условия по дистрибуционния договор не биха могли да бъдат приложени по вече осъществените договори за доставка, като се вземе предвид, че договорът за доставка е консенсуален. Касаторът поддържа възражението си, че стоките по посочените фактури не са получени и че доставките по тези фактури не следва да се считат за такива по договора за дистрибуция, а като обикновени три документирани договора за продажба, които имат независимо съществуване от последващо сключения договор. Сочи, че по безспорен начин е установено по делото, че подписът за получател върху две от тези фактури не е положен от посоченото лице Р.А., а на непознато лице, като върху една от тях е изписано името „Илиев", каквото лице не работи в търговското дружество. Въззивният съд е приел, че тези три договора са действителни, въпреки липсата на съществен елемент от фактическия състав на продажбата, а именно действителен подпис на получател.

Тълкуването на договора за дистрибуция от 10.07.2019г. не е извършено при съобразяване на отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Същевременно съдът не е съобразил разпоредбата на чл.78, ал.2 ЗДДС, уреждаща възможността на регистрираното лице да коригира размера на ползвания данъчен кредит при изменение на данъчната основа или при разваляне на доставката, както и при промяна на вида на доставката, в каквато насока дружеството е направило искане за сторниране на фактурите, поради обстоятелството, че не е получило стоките.

От друга страна, касаторът твърди, че атакуваното решение е постановено при съществени процесуални нарушения и е необосновано. По делото не е извършено съвкупно обсъждане на доказателствения материал, съгласно изискването на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, а решаващият състав изброително е посочил само част от доказателствата, без да направи съответния анализ и да ги съпостави едно с друго. Изобщо не е коментирано писмо 3

№ С01121 от 14.11.2019г., изходящо от „Кока кола ХБКБ" АД, в което доставчикът е заявил, че не може да сторнира посочените три фактури, защото се води следствие срещу техен служител, по което са налице данни за извършени от него измами в особено големи размери.

Не е обсъдена и съобразена съдебно почерковата експертиза, установяваща, че върху фактурите липсва подпис на упълномощено лице на дружеството за сключването и получаването на доставките. Претендира заплащане на направените разноските в двете инстанции, за което представял списък по реда на чл.80 ГПК.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Процесуално-правен въпрос по приложението на чл.266, ал.2, т.2 ГПК: „1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства доводи и възражения, представени пред него и то съвкупно, в тяхната взаимна връзка и зависимост, включително съобразявайки приложените и приетите по делото писма и електронна кореспонденция, разменена по време на сключването и изпълнението на конкретните доставки?; Твърди се противоречие с решение № 3/22.07.2013г. по гр.д.№ 534/2012г. на 4-то гр.о. на ВКС.; 2/ Фактурата следва ли да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, ако в самата фактура не се съдържат всички необходими елементи, квалифициращи договора за продажба, включително получател на стоката; подписа и името му, макар останалите елементи от фактическият състав на договора а именно описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване да са налице?; Твърди се несъответствие с решение № 92/07.09.2011г. по т.д.№ 478/2010г. на 2-ро т.о. на ВКС.; 3/ Следва ли винаги да се презумира, че включването на нередовно съставената фактура, която не съдържа всички задължителни реквизити на договора за продажба в дневника за продажби на получателя и получаването на данъчен кредит по нея са мълчаливо признание за доставка на стоките по нея или следва да бъдат изследвани и взети предвид всички останали обстоятелства, включително и създадената трайна търговска практика между двамата контрагенти и съществуващото търговско доверие между тях?; 4/ Необходимо ли е въззивният съд да укаже на страната да представи доказателства в тази насока и да съобрази представените доказателства или следва да действа при условията на процесуална изненада, приемайки за пръв път тази правна фигура във въззивната инстанция?; Твърди се противоречие на акта с: решение № 46/06.04.2017г. по гр.д.№ 60140/2016г. на 1-во г.о. на ВКС, решение № 252/03.01.2013г. по т.д.№ 1067/2011г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 185/14.04.2020г. по т.д.№ 3224/2018г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 96/26.11.2009г. по т.д.№ 380/2008г. на 1во т.о. на ВКС, решение № 46/27.03.2009г. по т.д.№ 546/2008г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 42/19.04.2010г. по т.д.№ 593/2009г. на ВКС, решение № 212/07.01.2013г. по т.д.№ 696/2012г. на 1во т.о. на ВКС, решение № 211/30.01.2012г. по т.д.№ 1120/2010г. на ВКС, решение № 71/08.09.2014г. по т.д.№ 1598/2013г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 67/31.07.2015г. по т.д.№ 631/2014г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 198/13.05.2016г. по т.д.

Разпечатката съдържа 27 от 71 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/11ac16ec-5b15-4292-b7e3-4198eea4fb1f