Решение № 13843 от 10.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13843 гр. София, 10.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110147273 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.

Ищцата А. Й. Л. твърди в подадената на 26.09.2025 г. искова молба, че на 21.01.2014 срещу нея е издаден изпълнителен лист по молба на „Обединена българска банка“ АД по ч.гр.д. № 804/2014 г. по описа на СРС, 47 с-в, по силата на който е осъдена да заплати сумите от 1289,21 евро (2521,48 лева) главница, дължима по договор за кредит, ведно със законна лихва от 08.01.2014 г. до окончателно изплащане на сумата, договорна лихва 65,10 евро (127,32 лева) за периода 27.02.2012 г.-07.01.2014 г., наказателна лихва в размер на 252,31 евро (493,48 лева) за периода 27.02.2012 г.-07.01.2014 г., както и 175,87 евро (343,97 лева) съдебни разноски. Образувано било и изпълнително дело № ***********. В хода на това изпълнително дело вземането било прехвърлено на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, който на 13.06.2018 г. е подал молба за конституиране като взискател в изпълнителното производство.

Твърди, че това било последното изпълнително действие, прекъсващо давността, поради което на 13.06.2020 г. изпълнителното дело било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а на 21.08.2023 г. вземането се погасило по давност. Сочи, че срещу нея е образувано ново изпълнително дело № ************ въз основа на изпълнителния лист от 21.01.2014 г.

Моли съда да признае за установено, че вземанията, описани в изпълнителния лист, не се дължат, тъй като са погасени по давност. Претендира разноски.

Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорва предявените искове като недопустими за размера над главницата, тъй като с погасяване на главницата по давност се погасяват и акцесорните вземания, и като неоснователни. Твърди, че давността е започнала да тече на 26.06.2015 г., когато е прието Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ВКС по тълк.д.

№ 3/2020 г., ОСГТК, отменящо ППВС № 3/18.11.1980 г.. Твърди, че давността не е изтекла, тъй като били предприемани множество действия по изпълнението и сочи, че новото изпълнително дело е образувано преди изтичането на давността, тъй като тя е прекъсната с изпращането на молба, в която се е съдържало искане за прилагане на конкретен способ за изпълнение – запор. Моли съда за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

1

По исковете с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК Съгласно нормата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.

Според господстващото у нас становище искът против принудителното изпълнение е отрицателен установителен иск и предметът му е несъществуването на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителното основание, респ. неговата неизискуемост (т.нар. установителна теория за същността на иска против изпълнението на длъжника). Независимо от това, безспорно е, че с тези изрично уредени в закона искове се парира изпълнителната сила на изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес, като след събиране на вземането установителен иск за несъществуването или неизискуемостта на изпълняемото право е недопустим – допустим е само осъдителен иск.

По допустимостта на исковете

Изпълнителният лист е издаден против ищцата за въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

Кредиторът е образувал изпълнително дело № *********** г., ЧСИ Ренета Милчева, по което събрани в полза на взискателя суми няма. Ето защо предявените установителни искове са допустими. Неоснователно е възражението на ответника, че исковете с предмет отричане на дължимостта на вземанията за договорна и наказателна лихва и разноски по заповедта били недопустими, а интерес имало само от воденето на такъв иск против главницата. Всяко вземане, обективирано в процесуалната ценна книга – изпълнителния лист – съставлява изпълняемо право, ползващо се с формално удостоверена изпълнителна сила. Съдебното удостоверяване несъществуването на такова изпълняемо право може да има предмет всяко вземане поотделно и удостоверяването, че е погасено вземането за главница не формира сила на пресъдено нещо за несъществуването на другите вземания.

По основателността на исковете

Заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е връчена при фикцията на чл. 47 ГПК на 11.04.2014 г. – 14 дни след залепване на уведомление на адреса на длъжника по справката по НБДН. Срокът за възражение е изтекъл на 26.04.2014 г. и заповедта е в сила от 27.04.2014 г.

– при действието на ГПК до редакцията с ДВ, бр. 86/2017 г.

Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането по заповедта безспорно. По арг. за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на пресъдено нещо. И наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след изтичане срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК и чл. 424 ГПК (така изрично определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).

Горното означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е станала петгодишна, защото, макар тя да не представлява съдебно решение, постановено в исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение прави вземането безспорно. Именно защото тя се ползва с такава правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл.

414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да релевира само възражения за осъществили се юридически факти след този момент.

Аргумент за наличието на сила на пресъдено нещо е и обстоятелството, че при влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът не може да предяви положителен установителен иск за съществуването на вземането по заповедта, за разлика от кредитора, снабден с изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), за когото винаги е било безспорно в теорията и съдебната практика, че може да иска 2 установяването на вземането си по съдебен исков ред със сила на пресъдено нещо.

Процесуална пречка за такъв иск не може да е само фактът, че кредиторът е снабден с изпълнителен лист, т.е., че може да проведе принудително изпълнение, защото това обстоятелство никога не е било отрицателна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск за вземането по заповедта. Процесуалната пречка е формираната сила на пресъдено нещо.

Да се поддържа, че влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение не установява вземането със сила на пресъдено нещо (или поне с първата съставка на тази сила – т.нар. „правоустановително действие“), означава да се приравнява тази заповед на обикновено несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), а това е явно неправилно, предвид коренните разлики в правната уредба на заповедното производство по ГПК и производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.). Целта на законодателя, въвел заповедното производство по чл. 410 ГПК, е да даде на разположение на кредиторите втори, алтернативен и равнопоставен на исковия осъдителен процес път за събиране на вземанията им, когато те не са оспорвани.

Не е убедителен довод в противен смисъл съображението, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД говори за съдебно решение, а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не представлява съдебно решение. Това е вярно, но също така е вярно, че макар заявлението за издаване на заповед да не представлява искова молба, в съдебната практика е безспорно, че то изпълнява напълно функцията на иск за целите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Също така е безспорно приложението на нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отношение на заповедно производство, макар заявлението за издаване на заповед да не е искова молба, поради което никому не би хрумнала идеята, че вземането, за което кредиторът е подал своевременно заявление по чл. 410 ГПК може да се погаси по давност, докато заповедният съд се произнесе по него. Очевидно, както разпоредбите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и изобщо на ЗЗД е разумно да се тълкуват разширително с оглед заповедното производство, въведено през 2008 г., така и разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е разумно да се тълкува разширително с оглед на същото производство. Няма основание в едни случаи разпоредбите на ЗЗД да се тълкуват разширително, а в други случаи да се тълкуват и прилагат буквално.

При тези мотиви съдът намира, че давността за вземанията по изпълнителния лист е петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 417 ГПК – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД.

С влизането в сила на заповедта започва да тече нова давност за вземанията по нея – чл. 117, ал. 1 ЗЗД.

В случая ищцата излага твърдения за погасяване по давност на вземанията по заповедта в хода на изпълнителния процес, които следва да бъдат обсъдени.

Молба за образуване на изпълнително дело сама по себе си не прекъсва давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ – каквото възлагане е налице в случая). В този смисъл т. 10 и т. 14 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК. Съгласно чл. 116, б.

„а“ ЗЗД давността се прекъсва и с признание на вземането от длъжника.

За приключени изпълнителни дела към 26.06.2015 г. важи ППВС № 3/1980 г., според което висящият изпълнителен процес спира течението на давността, т.е. новата давност тече не от последното изпълнително действие, а от прекратяването на изпълнителното дело, т.е. от перемпцията му – Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС. Погасителната давност се прекъсва дори от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция – т. 3 от Тълкувателно решение от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК.

3

В случая взискателят цедент е подавал молби за извършване на изпълнителни действия и такива са предприемани на 21.03.2014 г. (за запори върху банкови сметки и трудово възнаграждение), на 24.03.2014 г. (запорни съобщения до банки), на 30.11.2025 г.

(опис и оценка на движими вещи в жилището на длъжника ), на 27.04.2017 г. (запор на банкови сметки), а на 13.06.2018 г. молба за предприемане на принудително изпълнение е подал и взискателят цесионер. Повече от 5 години подир датата 13.06.2018 г. принудително изпълнение не е предприемано. Вземанията са се погасили по давност.

Исковете следва да се уважат.

По разноските:

С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата.

Ищцата е сторила разноски от 71,30 евро за държавна такса по исковата молба и 245,42 евро за адвокатски хонорар. Ответникът оспорва като прекомерни разноските за адвокат на ищцата.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. При преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал.

3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна.