Решение № 12201 от 10.07.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12201 гр. С..., 10.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДАНИЕЛА Г. ШАНОВА при участието на секретаря СВЕТОСЛАВА В. ОГНЯНОВА като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Г. ШАНОВА Гражданско дело № 20211110137972 по описа за 2021 година и взе предвид следното:

Производството е по предявени по реда на чл. 415, ал.1 ГПК от „Т.... срещу И. К. С. обективно съединени искове за установяване, че ответникът дължи на ищеца следните суми – 2003,81 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия в имот, находящ се в гр. С..., ж.к. „К.... ап. 91, за периода от м.05.2017 г. до м.04.2020г., ведно със законна лихва от 26.02.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 259,95 лв. за периода от 15.09.2018 г. до 23.02.2021 г., сумата от 38,22 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от м.01.2018 г. до м.04.2020 г., ведно със законна лихва от 26.02.2021г. до окончателното изплащане на вземането, мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение в размер на 6,57 лв. за периода от 03.03.2018 г. до 23.02.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 12141/2021г. на СРС, 71 състав.

Ищецът твърди, че ответникът е собственик на посочения топлоснабден имот, за който са предоставени услуги по топлоснабдяване и дялово разпределение. Предвид това претендира горепосочените суми, както и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявените искове. Оспорва пасивната процесуална легитимация, тъй като твърди, че не е сключвал писмен договор с ищеца. Оспорва издадената заповед за изпълнение на парично задължение като нищожна. Прави възражение за недължимост на сумите, като счита същите за завишени и неотговарящи на реалното потребление. Оспорва сключения договор между етажната собственост и дружеството за дялово разпределение, тъй като общото събрание на 1 етажните собственици нямало такива правомощия. Релевира и възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.

„Б..., конституирано в производството като трето лице помагач на страната на ищеца, не взема становище по предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По възражението за нищожност на заповедта за изпълнение на парично задължение, настоящият съдебен състав приема следното:

Не е налице нито една от визираните от ответника, водещи до нищожност на съдебен акт, доколкото заповедта за изпълнение е постановена от законен състав /издадена е от лице със съдийска правоспособност, постановена е еднолично, каквото е и изискването на закона/, в пределите на правораздавателната му компетентност /спорът е гражданскоправен/, в писмена форма, същата е подписана и волеизявлението на съда се явява логично, разбираемо и последователно. Актът на съда е ясен, волята му е точно изразена и не буди съмнение. В процесната заповед за изпълнение се съдържа основанието на вземането – доставена топлинна енергия, цена на предоставената услуга дялово разпределение, лихва за забава, съответно разноски за водене на производството. Заповедта за изпълнение не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление.

Наложилата се съдебна практика е в посока, че съдът издава изрично и отделно разпореждане само в случаите, когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а в останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се уважава, съдът издава разпореждане, което се инкорпорира в самата заповед. Липсва необходимост от издаването на нарочен съдебен акт – разпореждане, с който да се разпореди издаването н а заповед за изпълнение, при условие, че същият се съдържа в самата заповед за изпълнение на парично задължение /в този смисъл е и определение № 300 от 27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г. /.

По тези съображения настоящият съдебен състав счита за неоснователни наведените от ответника възражения за нищожност на първоинстанционното решение и на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Възражението за евентуална нищожност на решението, което ще бъде постановено от първоинстанционния съд, обосновано с цитираната в отговора на исковата молба съдебна практика на Съда на Европейския съюз (ЕС) – Решението по дело C119/05 Lucchini, е неоснователно. На първо място следва да се посочи, че даденото в това решение разрешение на правния спор е неприложимо по настоящото производство. Действително, в това решение е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ. Съдът е посочил, че в този случай държавата не следва да приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с 2 правилата на Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от страна на Европейската комисия.

Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото решение по дело C-119/05 Lucchini, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е установено Европейската комисия да изследва дали България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на "Т..." ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай се различава от разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването, което е самостоятелен основание за обосноваване на извод за неприложимост на тази практика към процесния случай. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на "Т..." ЕАД, поради което при неправилна преценка дали приложимата нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради противоречие с приложимия материален закон.

Установява се безспорно от събраните по делото писмени доказателства /, че процесния топлоснабден имот - ап. 91, находящ се в гр. С..., ж.к. „К.... е бил собственост на К.... И.ов С. и ... Х... С.а. К.... С. починал на 14.03.2011г. като вдовец, чийто единствен наследник по закон от първи ред към датата на подаване на исковата молба в съда се явява ответника И. К. С. – негов син. Със смъртта на наследодателя наследството му е било открито. С открИ.е на наследството наследникът по закон придобива правото да получи наследственото имущество, но последното преминава в патримониума му от момента на приемане на наследството. Приемането на наследството произвежда действие от момента на открИ.ето му /датата на смъртта на наследодателя/. От момента на открИ.е на наследството следователно наследникът, който е приел наследството, придобива съответната на наследствения му дял част от цялото имущество, което наследодателят е притежавал към момента на смъртта си, с изключение на ненаследимите права, и отговаря за съответната част от задълженията на наследодателя, освен за свързаните с личността му. Нормата на чл.

48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от открИ.е на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследството /в този смисъл е решение № 437/17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на ІІІ ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.

3

В случая ответникът не е оспорил факта на приемане на наследството на К.... С., поради което не е в тежест на ищеца да го установява. Приемането като акт касае цялата съвкупност от права и задължения, които представляват наследствено имущество, и не е необходимо изрично изявление за всеки един имот.

Ответникът има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.

153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, както и предвид задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. По делото е установено принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид елемента на административно регулиране, установен в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има 4 данни, че ответника е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.