Решение № 3695 от 12.06.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3695 гр. София, 12.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Добромир Ст. Стефанов при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20241100502045 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Същото е образувано по въззивна жалба на Д. С. Д., ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – адв.

И.И. срещу решение № 5 791/11.04.2023 г. на СРС, 140 състав, постановено по гр.д. 27 263/22 г., с което е признато да установено по отношение на Д. С. Д., че Д. А. Д., С. Я. А., А. А. Я. и М. А. Д.а – П. са собственици на основание наследствено правоприемство от С.А.Н. и А.Д.Н. на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД–18-50/02.11.2011 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. София, район „Красна поляна“, ул. ****, с площ от 244 кв.м., с трайно предназначение на земята: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване: до 10 м, с номер по предходен план 143, кв.45, заедно с построените в имота три броя сгради, а именно: 1/сграда с идентификатор ***, находяща се в гр. София, ул. ****, със застроена площ от 39 кв.м., брой етажи:1, с предназначение:жилищна сграда – еднофамилна, 2/ сграда с идентификатор ***, находяща се в гр. София, ул. ****, със застроена площ от 18 кв.м., брой етажи: един, с предназначение: друг вид сграда за обитаване, 1

3/сграда с идентификатор ***, находяща се в гр. София, ул. ****, със застроена площ от 8 кв.м., брой етажи: един, с предназначение: складова база, склад, при следните квоти:С. Я. А. – 8/96 идеални части, Д. А. Д. – 22/96 идеални части, А. А. Я. – 22/96 идеални части, М. А. Д.а – П. – 22/96 идеални части като на основание чл. 108 от ЗС Д. С. Д. е осъден да предаде владението върху описаните по-горе имоти на ищците върху горепосочените притежавани от тях идеални части от имота. Със същото решение и на основание чл. 537 ал.2 от ГПК е отменен нотариален акт за признаване на право на собственост на недвижим имот на основание давност № 116, дело 1146/2019 г. по описа на нотариус И.Н. в частта, в която Д. С. Д. е признат за собственик на основание давност на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД–1850/02.11.2011 г. на ИД на АГКК, заедно с построените в имота сгради: сграда с идентификатор *** и сграда с идентификатор *** за разликата над 11/96 идеални части. С решението, Д. С. Д. е осъден да заплати на ответниците и сумата от 2 205, 91 лв. – сторени в производството съдебни разноски.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като не бил съобразен издадения констативен нотариален акт в полза на ответника, предвид който ищците изгубили правото си на собственост върху имота. Твърди се, че началото на фактическата власт върху спорния имот със собственически намерения е започнало от м. септември 2005 г., когато неговите баба и дядо, които заявили, че даряват собственото си дворно място и сгради на внука си. Заявява твърдение във въззивната жалба, че обстоятелството, че бабата и дядото живели в имота до смъртта си, тъй като такова било тяхното желание, което по никакъв начин не засягал и променял владението на имота. Заявени са твърдения, че след смъртта на баба му и дядо му, въззивникът не бил още съсобственик с въззиваемите, тъй като призован към наследяване бил неговия баща, който докато бил жив също знаел и бил съгласен с владението върху имота. Във въззивната жалба се твърди, че за съсобственост между страните по спора евентуално можело да се говори след смъртта на баща му на 05.04.2016 г., но към тази дата десетгодишния срок по чл. 79 ал.1 от ЗС бил изтекъл. Във въззивната жалба са заявени твърдения, обосновани с нормата на чл. 69 от ЗС.

Заявяват се и съображения относно неоснователната отмяна на констативния 2 нотариален акт. Иска се отмяна на решението като бъде постановено ново, с което заявените претенции да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ищците в първоинстанционното производство Д. А. Д., С. Я. А., А. А. Я. и М. А. Д.а – П., чрез процесуален представител адв. М. Й., в който са наведени съображения относно правилността на решението в обжалваната му част.

Заявени са възражения относно твърденията във въззивната жалба, че не се прави разлика между институтите на държането, ползването и владението.

Предмет на настоящото производство е и частна жалба, депозирана по реда на чл. 248 ал.1 от ГПК, с която се обжалва определение 34315/29.09.2023 г., с което е оставено без уважение заявеното искане за изменение на решението в частта за разноските. Заявени са твърдения, че в списъка за разноски по чл. 80 от ГПК е посочено единствено адвокатско възнаграждение като не е включена държавната такса, а същата е присъдена. Заявени са и възражения, касаещи неправилно приложение на разпоредбата на чл. 78 ал.5 от ГПК, касателно размера на адвокатско възнаграждение на ищцовата страна.

Иска се отмяна на същото като държавната такса да не бъде възлагана в тежест на ответника, а адвокатското възнаграждение да бъде намалено до размера на 1 826, 96 лв.

В срока по чл. 248 ал.2 от ГПК насрещната страна не е заявила отговор.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма.

Исковете са предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално допустимо.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

Предмет на първоинстанционното производство съединени искове с правно основание чл. 108 от ЗС. са субективно

За успешното провеждане на иск по чл. 108 от ЗС следва да бъде установено наличието, в кумулативна даденост, на следните предпоставки: ищецът да е собственик на вещта; тя да се намира във владение на ответника, 3 и последният да я държи без правно основание т.е. същият съдържа в предметния си обхват и установителен иск за собственост.

Страните в производството не се формирали спор, че имат общи наследодатели – С.А.Н. и А.Д.Н., които приживе са били собственици на процесните по делото имоти. Тези обстоятелства се установяват и от представените нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 68, дело 1584/91 г. на нотариус при Втори СРС и приложените удостоверения за наследници №№ 5575/30.08.2019 г. на СО – район „Красна поляна“, установяващо и факта на смъртта на С.А.Н. на 18.07.2006 г. и 5574/30.08.2019 г. на СО – район „Красна поляна“, установяващо и факта на смъртта на А.Д.Н. на 22.07.2009 г.

Видно от тези удостоверения е, че ищците Д. А. Д., А. А. Я. и М. А. Д.а – П. са низходящи от първа степен на общите за страните наследодатели.

Ищцата С. Я. А. е низходяща на С.А.Н., едноутробна сестра на останалите трима ищци. Ответникът по делото е низходящ от втора степен на общите наследодатели, син на починалия през 05.04.2016 г. техен син С. А. Д..

Спорът между страните е концентриран върху обстоятелството дали имотът, притежаван приживе от общите за страните наследодатели е станал съсобствен между тях, като част от наследствената маса, каквито са твърденията в исковата молба или е еднолична собственост на ответника, придобит от същия на основание давностно владение, каквато е тезата, поддържана последователно от същия.

Придобивната давност е оригинерен способ за придобиване на право на собственост или друго вещно право посредством фактическото упражняване на съдържанието на това право през период от време, определен в закона.

Съгласно нормата на чл. 79 от ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, предвид заявеното от ищеца основание за придобиване на владение, което предполага винаги недобросъвестно такова, доколкото добросъвестно владение, съобразно разясненията, дадени с т. I от ППВС 6/1974 г. на ОСГКВС предполага наличие на транслативни сделки, административни актове с вещноправни последици, конститутивни съдебни решения с каквито ищецът не твърди да разполага. От друга страна необходимо е и фактическата власт в този срок да се упражнява непрекъснато т.е. владението да не е изгубено или 4 отнето в рамките на 6 месечен срок, с оглед нормата на чл. 81 от ЗС, да е явно, несмущавано, постоянно, несъмнено, като и наличие на намерение у владелеца за своене на вещта.

Ответникът, настоящ въззивник, последователно е поддържал становището, че установил фактическа власт върху целия имот през септември 2005 г., когато неговите баба и дядо /общите за страните наследодатели/ заявили пред семейството на ответника изрично желание да дарят процесните имоти на него, с желание да живеят до смъртта си в същите.

Само от тези фактически твърдения в отговора на ответника, поддържани и във въззивната му жалба се установява, че обитаването на недвижимия имот от страна на ответника по делото, а впоследствие и от семейството му е с оглед на възникнали лични отношения между него и собствениците на имота, негови баба и дядо, разкриващи белезите на търпими действия или най-много на облигационни такива, носещи белезите на заем за послужване. Както държането, основано на някакви договорни отношения, така и търпимите действия не могат да доведат до придобиване на вещта по давност, освен ако не е демонстрирано спрямо собственика промяна на намерението и завладяване на вещта / в този смисъл е константната съдебна практика - решение 12/ 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на Първо ГО на ВКС, решение 1300/09.12.2008 г. по гр. д. № 5861/2007 г. на Второ ГО на ВКС, решение 403/03.07.2009 г. по гр. д. № 672/2008 г. на Първо ГО на ВКС , решение 291/ 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на Второ ГО на ВКС, решение 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на Второ ГО на ВКС, решение 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на Първо ГО на ВКС и др./.

Самата промяна в намерението следва да е изразена чрез несъмнени фактически действия и а ко обективно не е могла да стане достояние на собственика, упражняваната фактическа власт върху имота не може да се квалифицира като владение, а като държане, на каквото основание първоначално е била установена. Поради това, тази промяна в намерението следва да се демонстрира чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си /решение 115/28.10.2016 г. по гр.д. 977/2016 г. на Второ ГО на ВКС, решение 291/09.08.2010 г. по гр.д. 859/09 г. на Второ ГО на ВКС, решение 12/19.02.2014 5 г. по гр.д. № 1840/2013 г. на Първо ГО на ВКС, решение № 136/16.06.2014 г. по дело 436/2014 г. на Първо ГО на ВКС и др./. По делото няма данни, а и не се твърди от ответника такава промяна в намерението и завладяване на вещта да е демонстрирана приживе пред общите наследодатели на страните.

Разпитаните пред СРС свидетели дават показания, които касаят последващ период, след смъртта на двамата наследодатели, поради което същите не могат да установят подобна промяна в намерението към момента, сочен във въззивната жалба.

Предполагаемото обещание или намерение на общите наследодатели да дарят имота на внука си – настоящ въззивник не се установява по делото, а и същото би попаднало в приложното поле на чл. 226 ал.1 от ЗЗД, което обосновава неговата нищожност. Това на свой ред изключва възможността за въззивника да е осъществил фактическа власт под формата на владение върху имота приживе на своите баба и дядо / т.е. до 22.07.2009 г., когато е починал А.Д.Н./.