Решение № 1078 от 01.08.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1078 гр. Плевен, 01.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20244430101662 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова от М. Г. М., ЕГН **********, от ***, чрез адв.Д.М. от АК ***, срещу ***, със седалище и адрес на управление – ***, представлявано от ***, за прогласяване на недействителност на Договор за потребителски кредит №138366/05,08,2021 г., сключен между страните, а в условията на евентуалност - при неоснователност на главния иск, да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл.10.1 от посочения договор – за начисляване на неустойка. Претендира разноски, представя писмени доказателства. Съдът е освободил ищцата от заплащане на такси и разноски на осн. чл.83, ал.2 от ГПК. Посочва се, че ищецът е сключил с ответника Договор за потребителски кредит №138366/05,08,2021 г., придружен с общи условия и СЕФ, като отпуснатият заем е в размер на 1500,00 лева, с уговорка за разсрочено плащане – на 8 вноски, ГПР 49,65 %, ГЛП 41%. Твърди, че в чл.10, ал.1 от Договора страните уговорили кредитът да бъде обезпечен с поръчител или безусловна банкова гаранция, която следвала да отговаря на многобройни условия предвидени в чл.20, като при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в изискания от кредитора вид в договора е уговорено, че потребителят дължи неустойка.

Ищцата твърди, че нито в договора, нито в СЕФ се посочва какво точно включва ГПР.

Твърди, че договорът е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11, ал. 1, т.9 и т.10 от ЗПК.

Според ищцата уговорената неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора и също следва да се разглежда като добавка към възнаградителната лихва, поради което е следвало да бъде включен в ГПР по договора. Счита, че нарушението на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице и поради това, че никъде не е предвидено как се формира 1

ГПР по договора. Неточността в посочения размер на ГПР я поставял в невъзможност да прецени колко точно е оскъпяването на кредита, като счита, че това представлява заблуждаваща търговска практика, тъй като в договора е посочен по-нисък ГПР от действителния. Сочи и други нарушения по ЗПК в договора. В условията на евентуалност сочи, че клаузата за начисляване на неустойка противоречи на добрите нрави, защото има само санкционна функция. Освен това уговорената клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, върху самия длъжник, като води до допълнително увеличение на размера на задълженията. В с.з. ищцата не се явява и не изпраща представител. Депозирано е писмено становище от проц.представител на ищцата на 17,06,2024 г., в което моли съда да уважи иска.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който сочи, че счита, че искът е допустим, но е неоснователен. Не оспорва наличието на сключен договор, твърди, че неустойка не е начислявана, твърди, че е посочен реален размер на ГПР; счита, че клаузата за неустойка е действителна и не следва да се включва в ГПР. Моли съда да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани. Оспорва искането на ищеца за разноски. Прави възражение за прекомерност на адв.възнаграждение. В с.з. ответникът не изпраща представител. В писмено становище, депозирано преди последното с.з., моли съда да отхвърли иска.

Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е налице спорно и се установява от представеното копия на Договор за потребителски кредит №138366 от 05,08,2021 ., че същия е бил сключен между ответника „Макроадванс“ АД, в качеството на заемодател и ищцата М. М., в качеството на заемател.

Видно е, че съгласно договора на ищцата е бил предоставен заем от 1500,00 лева, който е следвало да се върне на 8 погасителни месечни вноски. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 41%, а годишният процент на разходите е в размер на 49,65%. Според обективираното в чл.20 от Договора, вземането се обезпечава с поръчителство, като заемателят се задължава в тридневен срок от датата на сключване на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора и отговарящо на определени условия – с брутен осигурителен доход над 1400лв.; работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; без активни експозиции в Централния кредитен регистър с просрочие над 30 дни; да не е страна по договор за кредит сключен с „Макроадванс“ АД. Видно е, че в чл.10, ал.1 от Договора е обективирана уговорка за неустойка при непредоставяне на обезпечение съгласно реда и условията на чл.20 от договора, определена в размер на 11,70 лева плюс 0,260% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава, и 0,260% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. От Погасителния план към процесния Договор е видно, че неустойката по чл.10, ал.1 е била начислена при подписване на съглашението и разсрочена за плащане с погасителните вноски, в размер на 2 по 82,35 лева към всяка периодично вноска или общо 658,80 лева.

От заключението на ВЛ по изготвената СИЕ се установява, че ако при изчисляване на ГПР по процесния договор за кредит се включи и неустойката по чл.10, ал.1 от Договора, то ГПР става 245,35%

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Макроадванс” АД като заемодател и М. Г. М. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500,00 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи /арг. чл.23 от ЗПК/.

Съгласно чл.10 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка, определена в размер на 11,70 лева плюс 0,260% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава, и 0,260% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен, или по погасителен план – неустойка в общ размер на 658,80 лева.

Разпоредбата на чл.20 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури поръчител, който да отговаря на множество кумулативни изисквания, визирани в чл.20, ал.3 от договора.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл.10 и чл.20 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл.20, ал.3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва неустойката към ГПР, като стремежът му е 3 по този начин да заобиколи и нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК – видно от заключението на ВЛ по СИЕ. Съгласно чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,65 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредите/, то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл.3, ал.1 и чл.4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. С оглед приетите по-горе постановки и 4 доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, Договор за потребителски кредит №138366/05,08,2021 г., сключен между страните, е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, вр.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.