Определение № 99 от 13.01.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 99 гр. София, 13.01.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова като разгледа докладваното от Зорница Гладилова Въззивно частно гражданско дело № 20261000500034 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т.1 от ГПК и по чл.248, ал.3 ГПК във вр. чл. 274, ал.1, т.2 от ГПК.

С определение № 9555/18.05.2025 г. по гр.д.№ 11353/2024 г. на Софийски градски съд, ГО I-2 състав производството по делото е прекратено по отношение на ответника Л. П. К. поради отказ на ищеца С. И. Д. от предявения срещу нея иск.

С определение № 18461/01.10.2025 г. по гр.д.№ 11353/2024 г. на Софийски градски съд, ГО I-2 състав съдът е допълнил на основание чл.248 ГПК, определение № 9555/18.05.2025 г. по гр.д. № 11353/2024 г. по описа на СГС, 2 състав, като е осъдил С. И. Д. да заплати на Л. П. К., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 500 лева – адвокатско възнаграждение.

Срещу определение № 9555/18.05.2025 г. по гр.д.№ 11353/2024 г. на Софийски градски съд, ГО I-2 състав е подадена частна жалба от Л. П. К., която е поискала от въззивния съд да отмени определението, с което делото е прекратено само спрямо нея и въззивният съд да постанови прекратяване на производството и спрямо С. Р. поради липса на правен интерес, както и да прекрати исковото производство по чл.30 от ЗН като недопустимо. Евентуално моли съдът да разпореди конституиране на П. Т. П. като ответник в качеството му на настоящ собственик. Поддържа, че липсва правен интерес у ищеца за водене на това производство, което било посочено в отговора на исковата молба, но съдът не се бил произнесъл по това възражение. Било процесуално недопустимо делото да се прекратява само спрямо нея. Съдът не обсъдил необходимостта от конституиране на П. Т. П..

Ответникът по жалбата С. А. Р. я оспорва и моли въззивния съд да потвърди обжалвания акт.

Ответникът по жалбата С. И. Д. не взема становище по нея.

Определение № 18461/01.10.2025 г. по гр.д.№ 11353/2024 г. на Софийски 1 градски съд, ГО I-2 състав е обжалвано от Л. П. К., която моли въззивния съд да й присъди пълния размер на платеното от нея, в качеството й на ответник възнаграждение от 5 000 лева. Сочи, че съдът определил адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева в нейна полза срещу ищеца С. И. Д., на основание направения отказ от иск от страна на ищеца.

Счита, че с определението съдът е нарушил процесуалния и материалния закон, Закона за адвокатурата, Наредбата за минималните адвокатки хонорари, както и в противоречие с практиката на ВКС, решение от 23.11.2017 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС) по съединени дела С-427/16 и С-428/2016. Определеният от съда размер бил занижен, незаконосъобразен и не отговарял на Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, както и на фактическата и правна сложност на конкретния казус. Съдът неправилно преценил фактическата и правна сложност на делото. Определението било в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 r., ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК. Съдът не извършил реална преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК. Определението противоречало и на решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, с което СЕС приел, че Наредба № 1/09.07.2004 г. противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по- нисък от определения с тази Наредба.

Ответникът по частната жалба С. И. Д. не взема становище по нея.

Съставът на Софийски апелативен съд, като обсъди жалбоподателя и представените по делото доказателства, намира следното: доводите на

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от С. И. Д. срещу С. Р. и Л. П. К. с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството на С. Д. и от наследството на М. И..

Първоначално производството по делото е включвало и предявени искове за делба, които са отделени в отделно производство като делото се разглежда от Софийски апелативен съд.

С определение № 9555/18.05.2025 г. по гр.д.№ 11353/2024 г. на Софийски градски съд, ГО I-2 състав производството по делото е прекратено по отношение на ответника Л. П. К. поради отказ на ищеца С. И. Д. от предявения срещу нея иск.

С молба вх. № 73540/16.06.2025 г., на основание чл.248 от ГПК Л. П. К. е направила искане за допълване на постановеното по делото определение, в частта за разноските.

С отговора на молбата С. И. Д. е направил възражение за прекомерност на заплатеното възнаграждение.

По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 18.06.2023 г.

/стр.33 от делото на СРС/, видно от който Л. П. К. договорила 5 000 лева адвокатско възнаграждение, от която сума са заплатени 2 000 лева – видно от извършеното отбелязване, като на 10.01.2025 г. е съставена разписка /стр.47 от делото на СГС/, че е получена цялата сума.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна страна:

I./ По жалбата срещу определение № 9555/18.05.2025 г. по гр.д.№ 11353/2024 г.

2 на Софийски градски съд, ГО I-2 състав

Частната жалба е допустима – подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в предвидения в закона срок.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Отказът от иск по чл. 233 ГПК, е валидно изявление на страна в съдебния процес, която е носител на правото на иск, с което десезира съда. Това процесуално действие зависи изцяло от волята на ищеца /както и подаването на исковата молба/. При съобразяването му съдът не взема съгласие на противната страна. Съдът дължи проверка единствено дали изявлението за отказ изхожда от легитимно лице и висящ ли е процесът. В случаите, когато според естеството на спорното право или на търсената защита, отказът от иск е недопустим, изявлението на ищеца по чл. 233 ГПК, няма десезиращ ефект. Отказ от иска е възможен включително и когато ищецът притежава защитаваното субективно материално право и интересът му е останал неудовлетворен, но последицата е, че упражненото процесуално действие го лишава от възможността по-нататък да търси правна защита по съдебен ред на своето материално право.

Въззивният съд намира, че в случая нито естеството на спорното право, нито търсената защита обуславят недопустимост на отказа от иска спрямо Л. П. К. от страна на ищеца С. И. Д.. Изявлението за отказ изхожда от надлежната страна - ищеца по делото като към момента на извършването му делото спрямо Л. П. К. е било висящо. Следователно отказът от иска е предизвикал правните последици, към които е бил насочен и съдът законосъобразно е прекратил производството спрямо Л. П. К..

С оглед изложеното съдът намира останалите доводи в частната жалба неотносими.

Предвид изложеното частната жалба е неоснователна и обжалвания с нея акт следва да бъде потвърден.

II./ По жалбата срещу определение № 18461/01.10.2025 г. по гр.д.№ 11353/2024 г. на Софийски градски съд, ГО I-2 състав

Частната жалба е допустима – подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в предвидения в закона срок.

Отговорността на страните за разноски е обусловена от изхода на делото.

Ищецът, съгласно чл.78, ал.1 ГПК, има право на разноски съразмерно на уважената част от иска. При отхвърляне на иска правото на разноски принадлежи на ответника - чл.78, ал.3 ГПК., който има право на разноски и при прекратяване на делото – чл.78, ал.4 ГПК.

Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди понисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

На настоящият състав е известно постановеното Решение от 25.01.2024 г., по дело № С-438/2022 г., на СЕС и възприетото с него тълкуване на чл. 101, § 2 на ДФЕС, вр. с чл. 4, § 3 на ДЕС. След постановяването на посоченото решение константна е съдебната практика в разбирането си, че Наредба № 1/2004 г. няма задължителен характер за съда и посочените в нея минимални размери не го обвързват, като при произнасянето си съдът следва да съобрази предмета на делото и обема на реално извършените процесуални 3 действия, като може да определи възнаграждение и под минимума, който може да бъде ползван като ориентир (така Определение № 50004/29.02.2024 г., по гр. д. № 4028/2021 г., на ВКС, IV ГО и др.).

От друга страна, становището на настоящия състав е, че посочените решения на СЕС коментират правомощието на Висшия адвокатски съвет по чл. 36 ЗА от гледна точка на ограничаване на конкуренцията в рамките на предоставянето на адвокатски услуги, или от гледна точка на възможността адвокатите да уговарят по-ниски възнаграждения, както и на ограничаване на свободата на договаряне между адвокат и клиент. Следователно решенията на СЕС защитават свободното договаряне, като ограничаването му се приема за недопустимо в определен контекст на свободната конкуренция. Това обаче няма отношение към правомощието на съда по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като същото е средство за игнориране на уговореното адвокатско възнаграждение или – средство за незачитане на свободата на договаряне, в защита на която са постановени решенията на СЕС. Ограничението по чл. 78, ал. 5 ГПК защитава свободната конкуренция, като слага лимит на правомощието на съда да не зачете уговореното между страните по договора за адвокатска услуга. При липса на подобно ограничение, съдът би могъл изцяло да игнорира уговорено адвокатско възнаграждение в ущърб на свободата на договаряне, срещу което именно са насочени решенията на СЕС. Лимитът на намаляване по чл. 78, ал. 5 ГПК защитава свободата на договаряне, като слага граници на правото на съда да не зачете уговореното между страните по договора за адвокатска услуга. Предвидения в закона лимит е съответен на основната идея на решенията на СЕС. По тази причина не съществува основание за допълнително намаляване под този лимит.

Към момента на прекратяване на производството по делото фактите по делото не правят възможен извода, че производството се отличава с фактическа и правна сложност.

Делото е било разделено след уговаряне на възнаграждението, което се е отнасяло и до отделените искове за делба. Съдът оценява, че в депозирания отговор ответникът е навел възражения и е релевирал доказателствени искания.

Съдебната практика приема, че като ориентир следва да се ползва минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл. 7, ал. 2 Наредба № 1/2004 г. за МВАР при съобразяване на цената на иска. Съгласно Наредбата за минималните адвокатски хонорари от 2022 г. за цена на иска от 25 000 лв. до 100 000 лева адвокатския хонорар е = 2650лв.+ 8%за горницата над 25 000 лева. При съобразяване на данъчната оценка на имота от 99 593 лева,и минималния адвокатски хонорара е 8 617 лева за целия имот. В исковата молба не е посочена претендирана част от този имот, но в случай, че се касае за 1/2 идеална част от имота, размера на минималното възнаграждение за адвокат е 4 634 лева. От друга страна в рамките на уговореното и платено възнаграждение от 5 000 лева е била и защитата по делото за делба. Съгласно чл. 7, ал. 4 Наредба № 1/2004 г. за МВАР За процесуално представителство, защита и съдействие по дела за делба възнаграждението се определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 1500 лв. за всяка фаза.

Предвид изложеното съдът намира, че на Л. П. К. следва да бъде присъдено възнаграждение от 2000 лева.