Решение № 36 от 10.03.2023, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 36 гр. Бургас, 10.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Десислава Д. Щерева

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно гражданско дело № 20232000500009 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по въззивните жалби на Ж. Т.

Н. и на ЗК Л.И.” АД против решение № 173 от 04.10.2022 г., постановено по гр. д. № 237/2021 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, с което е осъдено застрахователното дружество да плати на ищцата Ж. Н. обезщетения за претърпените от нея неимуществени и имуществени вреди вследствие на ПТП от 09.10.2020 г., както следва: (1) 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, предявено частично от общ размер 300 000 лв., заедно със законната лихва от 09.11.2020 г. до окончателното изплащане; (2) 13 491,07 лв. – обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП заедно със законната лихва от 07.06.2021 г. до окончателното изплащане и (3) 239,84 лв.

– лихва за забава за периода 07.06.2021 г. - 09.08.2021 г. Исковете са отхвърлени над присъдените размери на обезщетенията от 60 000 лв. и 13 491,07 лв. до претендираните размери, съответно 190 000 лв. и 15 352 лв.; за лихва върху обезщетението за неимуществени вреди на осн. чл. 492, ал. 3 КЗ, считано от датата, на която изтичат 15 работни дни съгласно чл. 497, ал. 1, т.

1 КЗ – 30.11.2020 г. до окончателното изплащане; за лихва за забава над размера от 239,84 лв. до 272,95 лв. и за законна лихва на осн. чл. 497, ал. 1, т.

1 КЗ върху сбора от дължимото обезщетение за имуществени вреди и лихвата на осн. чл. 429, ал. 3 КЗ в размер на 277,76 лв. за времето от 29.06.2021 г. до 09.08.2021 г.

Ищцата Ж. Т. Н. е останала недоволна и обжалва решението в тези 1 негови части, с което са отхвърлени претенциите ѝ.

Въззивницата-ищца изразя несъгласие с определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди (60 000 лв.). Този размер бил занижен и не съответствал на критерия за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Съдът не отчел в достатъчна степен съществените конкретни факти и обстоятелства, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение, и не изпълнил в достатъчна степен задължението си да извърши задълбочена и всестранна преценка на тези обстоятелства и установяващите ги доказателства.

Съдът допуснал процесуални нарушения. Неправилно съдът отхвърлил доказателствените искания на ищцата за допускане на комплексна съдебна психиатрична и психологическа експертиза и за допускане разпит на свидетел за установяване на факти обстоятелства, свързани с личността, социалното и професионалното положение на ищцата и нейния статус в общността ѝ.

По отношение на обезщетението за имуществени вреди въззивницата изразява несъгласие с извода на съда, че разходите на обща стойност 1860,93 лв. не могат да се приемат за доказани само въз основа на представените фискални бонове при липса на фактури към тях. Представените фискални бонове безспорно установявали, че разходите са реално извършени и са по повод лечението на ищцата.

Въззивницата е поискала събиране на доказателства във въззивното производство на осн. чл. 266, ал. 3 ГПК: назначаване на поисканата в първата инстанция комплексна психиатрична и психологическа експертиза и разпит на свидетел в режим на довеждане.

Отправено е искане за отмяна на решението в частите, с които е отхвърлен частичният иск за обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 60 000 лв. до претендираната част от 190 000 лв., като част от общо дължимото обезщетение в размер на 300 000 лв. и е отхвърлен искът за обезщетение за имуществени вреди над сумата от 13 491,07 лв. до претендирания размер от 15 352 лв. Иска се присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в пълен размер, т.е. разликата от 130 000 лв., заедно със законната лихва от 09.11.2020 г. до окончателното изплащане, както и на обезщетение за имуществени вреди в пълен размер, т.е. разликата от 1860,93 лв., заедно със законната лихва от 07.06.2021 г. до окончателното изплащане.

Претендират се разноски.

Въззиваемият ответник ЗК Л.И.” АД е представил отговор на жалбата, с който я оспорва и излага аргументи против оплакванията.

Ответникът ЗК Л.И.” АД обжалва решението в частта, с която исковете са уважени. В тези части решението било неправилно, необосновано и незаконосъобразно.

Неправилно съдът приел, че исковете са доказани по основание и размер. При установените по делото факти следвало да се приеме, че вина за 2 произшествието носи единствено водачът на спрения неправилно на пътя влекач В. – молдовският гражданин Октавиан Бетиан. За водача на автомобила, застрахован в ЗК Л.И.” АД ударът бил непредотвратим. От негова страна не било извършено виновно деяние. Той не бил санкциониран за извършено престъпление срещу транспорта. Деянието било случайно по смисъла на НК. Не скоростта на автобуса И. била причина за удара, а неправилното спиране на влекача В.. Водачът на автобуса не е могъл и не бил длъжен да предвиди настъпването на вредоносния резултат.

В условия на евентуалност се поддържа възражението, че пострадалата ищца е допринесла за настъпването на вредите, поради което обезщетенията следва да се намалят до 6000 лв. за неимуществени вреди и до 1349,92 лв.

Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло; а евентуално – да бъдат уважени до размер от 6000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 1349,92 лв. – обезщетение за имуществени вреди.

Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените съображения и доводи на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби са подадени в определения от закона срок, от легитимирани да обжалват решението страни, срещу акт, подлежащ на обжалване, и отговарят на изискванията на закона за редовност, поради което с определение на осн. чл. 267 ГПК е прието, че са допустими и следва да се разгледат по същество.

Ямболският окръжен съд е сезиран с искове на осн. чл. 432 КЗ на Ж. Т.

Н. против ЗК Л.И.” АД. Ищцата изложила в исковата молба твърдения, че при ПТП на 09.10.2020 г. като пътник в микробус Ивеко с рег. № *** е пострадала при сблъсъка на автобуса с полуремарке с рег. № *** теглено от товарен автомобил В. с рег. № ***. Микробусът бил управляван от В.А.М., който нарушил правилата за движение по пътищата, не съобразил скоростта на движение с пътната обстановка и допуснал удар на микробуса в задната лява част на полуремаркето. От удара ищцата получила травми: контузия на главата, открито счупване в дистална част на костите на лява предмишница с голяма 6/3 см разкъсно-контузна рана; счупване на тазовите кости, изразяващо се в деформиращо счупване с изкълчване на костите в лява тазобедрена става; счупване на горното рамо на дясната лонна кост и двустранно счупване на долните рамена на лонната кост; счупване на кръстната кост вдясно; големи разкъсно-контузни рани и деколман (размачкване) по външно-страничната повърхност на ляво бедро, дистално (към коляното); разкъсно-контузни рани в областта на ляво коляно и ляво ходило; травматичен шок; контузия на бял дроб. Била лекувана в различни лечебни заведения, претърпяла няколко операции, изпитвала интензивни и 3 продължителни болки, както и неудобства от невъзможността да се придвижва самостоятелно. Преживеният силен стрес довел до психологическа травма и се наложили посещения при психолог. Направила разходи за лечението. За микробуса била сключена задължителна застраховка “гражданска отговорност” с ответното дружество, поради което ищцата отправила до него искане за обезщетение за претърпените неимуществени и имуществени вреди, но претенцията не била удовлетворена. Отправила искане да бъде осъден застрахователя да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 190 000 лв., претендирано като част от дължимата сума в размер на 300 000 лв., и обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 352 лв. заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху двете главници.

Застрахователят с отговора на исковата молба оспорил исковете.

Възразил, че водачът на микробуса В.М. нямал вина за настъпилото ПТП.

Единственият виновен бил О.Б. който бил единственият наказан. Тъй като застрахованият не бил причинил виновно вреди, застраховката “гражданска отговорност” нямала покритие. Не бил ясен механизмът на произшествието.

Липсвала причинно-следствена връзка между поведението на застрахования и вредите. Ответникът оспорил настъпването на вреди на ищцата, както и претендираните размери на обезщетения. Възразил, че е налице съпричиняване, тъй като ищцата пътувала без поставен обезопасителен колан.

Поискал отхвърляне на исковете.

С обжалваното решение първоинстанционният съд приел, че за обезщетяване неимуществените вреди на ищцата се дължи обезщетение в размер от 60 000 лв. заедно със законната лихва за забава от 09.11.2020 г. до изплащането и обезщетение за имуществени вреди в размер на 13 491,07 лв. заедно със законната лихва за забава от 07.06.2021 г. до изплащането. Над присъдените размери и за лихва от различен начален момент претенциите били отхвърлени.

Извършвайки служебна проверка съгласно чл. 269 ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо.

По същество относно главните искове за обезщетения за неимуществени и имуществени вреди и в частност – наличието на деликт и на застрахователно правоотношение, правото на ищцата на обезщетение за вреди и липсата на съпричиняване, но с изключение на размера на обезщетенията, то е правилно, като на осн. чл. 272 ГПК настоящият въззивен състав препраща към съответните мотиви, които споделя и не намира за необходимо да повтаря.

В допълнение и по повод конкретните оплаквания във въззивните жалби:

Неоснователно се поддържа от застрахователя, че единствен причинител на увреждането е водачът на товарния автомобил О.Б. който е 4 признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. “г” вр. чл. 343, ал. 3, б. “б” вр. ал. 4 вр. ал. 1, б. “в” вр. чл. 342, ал. 1 НК с присъда по нохд № 386/2020 г. на Окръжен съд – Ямбол. При положение, че водачът на микробуса И. в който е пътувала пострадалата, е починал при катастрофата, неговото противоправно поведение, като елемент от фактическия състав на гражданския деликт, не може да се установи чрез подвеждането му под наказателна отговорност, но на общо основание подлежи на изследване в настоящия граждански процес. С помощта на САТЕ, чието заключение не се оспорва от страните по отношение на механизма на произшествието и се възприема от съда като пълно, подробно обосновано и дадено от компетентен и безпристрастен специалист, пред първоинстанционния съд са изяснени правнорелевантните факти. Товарен автомобил В., управляван от молдовският гражданин О.Б. с прикачено полуремарке, спира и престоява в продължение на часове през нощта върху платното за движение без включени светлини. Към спряната по този начин товарна композиция попътно се приближава микробусът И. в който е пътувала ищцата, със скорост около 99 км/час и опасна зона за спиране около 127 м. при максимално разрешена скорост 80 км/ч и включени къси светлини. При тази скорост водачът не е имал техническата възможност да спре или заобиколи товарната композиция.

За да може да направи това, скоростта му е следвало да бъде около 82 км/ч или по-ниска. След възприемане на опасността водачът на микробуса е предприел спиране, но не е могъл да избегне удара и микробусът със скорост от около 61 км/ч се удря в задната част на полуремаркето.

При така установените факти съдът приема, че е налице съизвършителство на деликта. Противоправно е било поведението и на двамата водачи – на признатия за виновен в престъпление Октавиан Бетиан и на починалия В.М. – и в резултат на едновременното осъществяване и съчетаване на тяхното поведение са настъпили вредите. От една страна, Октавиан Бетиан в нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 94, ал. 2 и чл. 98, ал. 1, т.