Решение № 5862 от 17.09.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5862 гр. София, 17.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивайло Димитров при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Гражданско дело № 20251100101039 по описа за 2025 година

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС срещу Българската държава за установяване спрямо нея, че ищецът Д. К. З. е собственик, на основание давностно владение, установено от 03.06.1991 г. и продължаващо непрекъснато до момента по отношение на

АПАРТАМЕНТ № 4, находящ се в гр. София, СО-район ******** , ж.к „********, етаж 2, с площ от 83,08 кв.м., състоящ се от две стаи, хол, кухня, бокс и сервизни помещения, заедно с принадлежащите му идеални части от общите части на сградата и МАЗЕ № 4, с полезна площ от 5.87 кв.м., при съседи: мазе № 3, коридор, стълбище и двор, който апартамент, съгласно КККР, одобрени със Заповед № РД- 18-15/06.03.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, представлява самостоятелен обект с идентификатор ***, с предназначение: жилище- апартамент, брой нива на обекта: 1, площ: няма данни, ниво 1, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: *** и ***, под обекта:

***, над обекта: ***, разположен в сграда с идентификатор

***.

В исковата молба се излагат твърдения за осъществено владението върху имота в продължение на повече от 30 години, започнало от 03.06.1991 г., когато майката на ищеца - А.Г.Р. е превела сумата от 30 830,25 лв. с основание „закупуване на жилище от Министерство на външните работи“ за покупка на жилището. От тази дата апартаментът се възприема като собственост на семейството. Ищецът не е губил нито за момент владението върху посочения имот, като през целия период е упражнявал 1 владението единствено и изцяло като негов собственик. Д. З., чрез своите родители е владял апартамент № 4 като свой собствен и към 01.06.1996 г., когато влиза в сила Закона за държавната собственост. Като собствен той владее имота самостоятелно от 14.03.2002 г., когато навършва 14 години. Владението на апартамента е продължило и след 31.05.2006 г. както до 01.01.2018 г. така и до настоящия момент. През целия период от страна на Държавата не са заплащани разходи свързани с неговото поддържане, запазване и опазване, които са покривани от ищеца и неговите възходящи. В етажната собственост З. е известен като собственик на апартамента и през целия период, той, а в началния период и неговият баща, изцяло за своя сметка, са покривали дължимите вноски към нея за апартамента. Това включва не само месечните вноски за управление и поддържане на общите части, но и тези, свързани с ремонтите, които са извършвани в сградата, като Държавата не е заплащала тези разходи. Владението е осъществявано с намерение за своене, непрекъснато, несъмнено и явно, свидетелство за което са извършваните ремонти, в т.ч. и по външната фасада на сградата (смяна на дограми). Ищецът владее непрекъснато имота, не е губил владението, нито Държавата е осъществявала фактическа власт върху него. Последната не е имала достъп до имота през целия период, в който е осъществявана фактическата власт. От ответната страна не са заявявани собственически претенции, по начин който води до прекъсване теченето на давността. Намерението за своене на Д. З. е било явно за собственика. Намерението, с което е владяна вещта е упражнявано така, че всеки заинтересуван да може да научи за него (извършвани са ремонти в имота, плащани са разходите за етажната собственост, адресно е регистриран в имота). Владението е било явно и несъмнено, а начинът, по който е осъществявано, не създава предположение, а разкрива ясно желанието на владелеца.

По реда и в срока по чл. 131 ГПК ответникът Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва предявените искове. Изложено е становище за неоснователност на исковата претенция.

Посочва, че процесният недвижим имот, е бил жилище от ведомствения фонд на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК). По молба на Д. П. З. - дядо на ищеца, служител на БОДК, са предприети действия за извършване на покупкопродажба на имота. Към 1991 г. е действала отменената Наредба за държавните имоти (НДИ) и покупко-продажбата на имоти - държавна собственост се е осъществявала при изпълнение на смесен фактически състав, включващ административноправни и гражданскоправни елементи. Не оспорва, че определената цена е била заплатена, но покупко-продажбата е останала с незавършен фактически състав, поради което не е произвела своето правно действие. С Решение № 166 на Министерския съвет от 04.05.1992 г. (Обн., ДВ, бр. 39 от 12.05.1992 г.), е прогласена абсолютна забрана за продажба или замяна на жилищни имоти, включени в основните средства на БОДК, като е обявена нищожността на издадените въз основа на Постановление № 1 на МС 2 от 1991 г. разрешения на министъра на външните работи за покупка на жилища.

Дядото на ищеца е бил в известност относно обстоятелството, че започнатата покупкопродажба не е произвела прехвърлителен ефект. След 1991 г., Д. З. е продължил да държи имота, в качеството си на наемател, видно от писма от директора на БОДК до З. за заплащане на просрочени задължения за наемна цена: писмо, с per. № Б-94-Д-61 от 12.04.1995 г. и писмо, с per. № Б-94-Д-13 от 21.05.1997 г. Възразява да са налице всички елементи от фактическия състав на изтекла придобивна давност в полза на ищеца.

С писмо на областния управител на област София, изх. № РД-07-00-015 от 23.10.1997 г., З. е бил уведомен във връзка с разпоредбите на § 12, ал. 2 и § 13 от Преходните и заключителните разпоредби на Правилника за прилагане на Закона за държавната собственост (отм.), че в изпратената в район ********“ преписка липсва валидно съгласие на БОДК, тъй като разрешението е дадено през месец февруари 1991 г., а с РМС № 166 от 04.05.1992 г. е прогласена нищожността на разрешенията на министъра на външните работи за закупуване на ведомствени жилища (каквото в случая липсва), както и че няма издадена по надлежния ред заповед по чл. 120 от НДИ (отм.). Във връзка с горното е указано, че договор за покупко-продажба на жилището не може да бъде изготвен. Предвид обстоятелството, че процедурата по покупкопродажбата на имота не е довършена и не е настъпила промяна в собствеността, имотът е продължил да бъде държавна собственост от ведомствения фонд на БОДК.

С Постановление № 221 от 30 ноември 1999 г. за приемане на Устройствен правилник на Министерството на външните работи и за преобразуване и закриване на административни структури към министъра на външните работи, Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус към Министерството на външните работи се преобразува в Изпълнителна агенция „Дипломатически имоти в страната“ към министъра на външните работи, с функции по стопанисване и управление на недвижимите имоти, включени в дълготрайните материални активи на преобразуваното Бюро за обслужване на дипломатическия корпус. Впоследствие, Изпълнителна агенция „Дипломатически имоти в страната“ към министъра на външните работи е закрита с Постановление № 252 на Министерския съвет от 05.11.2001 г.

Недвижимият имот е актуван е Акт за частна държавна собственост (АЧДС) № 03518 от 11.12.2003 г. с бивш собственик - Изпълнителна агенция „Дипломатически имоти в страната“. Към момента е частна държавна собственост с предоставени права за управление на МВнР, съгласно АЧДС № 08796 от 11.02.2015 г.

На 15.03.2001 г. по молба на Д. З. – дядо на ищеца в Областна администрация на област София е образувана преписка с peг. № 94ДД/48/2001 г. за довършване на процедурата по покупко-продажба на горепосоченото жилище.

Областният управител на област София е информирал МВнР и молителя, с 3 писмо с peг. № 06-00-16/28.03.2012 г., че по преписката се открива заповед по чл. 120 от НДИ (отм.) и проект на договор за продажба на посоченото по-горе жилище, които не са подписани от председателя на Изпълнителния комитет на общинския народен съвет. С писмо № 94ДД/48'01/26.03.2012 г. областният управител уведомява МВнР, че преписката се счита приключена, като молбата на З. не може да бъде удовлетворена, тъй като не попада в приложното поле на § 66 от Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост (ДВ, бр. 87/2010 г.).

Министерството на външните работи е уведомило З.и относно факта, че обитават имот - държавна собственост без правно основание с писмо с изх. № 06-0016/07.08.2012 г., с писмо, peг. № 94ДД/48’01 от 21.11.2014 г. и последващи писма.

С писмо, peг. № 06-00-16/05.11.2012 г. от министъра на външните работи до областния управител на област София е отправено мотивирано искане за издаване на заповед за изземване на имота на основание чл. 80, ал. 1 от Закона за държавната собственост (ЗДС). В резултат, от областната администрация е изпратено уведомление по реда на чл. 26, ал. 1 от АПК до К.Д. З. - наследник на Д. З. (баща на ищеца), за започнало административно производство за издаване на заповед за изземване по реда на чл. 80, ал. 1 от ЗДС - писмо, peг. № 94ДД/48'01 от 21.11.2014 г.

На 07.11.2019 г. областният управител на област София е издал заповед № ДС20- 00027 за изземване на недвижим имот - държавна собственост на осн. чл. 80, ал.

1 от ЗДС, чието изпълнение е спряно с Определение № 16796/10.12.2019 г. на II-ро отделение на Върховния административен съд.

В последствие К.Д. З. е предявил установителен иск за собственост на процесния имот, с твърдения за наследствено правоприемство, настъпило след смъртта на баща му (който бил станал собственик на база осъществен състав на покупко-продажба), а при евентуалност на основание настъпила придобивна давност.

С Решение № 260319 от 22.01.2022 г. предявените претенции са отхвърлени като неоснователни, потвърдено с Решение № 18 от 05.01.2023 г., по гр. д. № 1608/2022 г. на Апелативен съд - София. С Определение № 3662 от 21.11.2023 г., по гр. д. № 1634/2023 г., по описа на Върховния касационен съд не е допуснато до касационно обжалване.

Издадена е Заповед № ДС-20-00027 от 07.11.2019 г. на областния управител на област София за изземване на недвижим имот - частна държавна собственост, представляващ апартамент № 4, находящ се гр. София, ж. к. „********, вход 1, етаж 2.

Заповедта е оспорена пред Административен съд — София – град (АССГ) от ищеца и баща му. С влязло в сила на 05.02.2025 г. Решение № 13676 от 02.08.2024 г. по адм. д.

№ 13054/2019 г., АССГ, 22 състав, потвърдено с Решение № 852 от 05.02.2025 г. по адм. д. № 11410/2024 г., ВАС, Четвърто отделение се отхвърля жалбата на Д. З. и К. З. срещу заповедта и същата е влязла в сила. На 24.04.2025 г. е издадено и Постановление 4

ОА23-73-12/24.04.2025 г. за изпълнение на заповедта за изземване на имота, като е предоставен срок за доброволно освобождаване. Ответникът посочва, че, както в протокола от откритото съдебно заседание по адм. д. № 13054/2019 г. по описа на АССГ, така и в подадени касационните жалби срещу решението по делото, както ищеца, така и баща му, изрично твърдят и заявяват, че считат, че са в непрекъснати и валидни наемни правоотношения с държавата.

В становището си третото лице-помагач на страната на ответника Министерство на външните работи оспорва предявените искове. Излага подробни твърдения и възражения за недоказаност и неоснователност на иска. Възразява срещу изтичане на давност, тъй като през процесния период законът не е позволял това.

Твърди, че ищецът и неговото семейство са били настанени в процесния апартамент и са го обитавали по силата на наемно правоотношение, а оттам и че спрямо ищеца не е имало възможност да тече придобивна давност по отношение на процесния недвижим имот, тъй като той е бил само държател.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, прецени поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното от фактическа и правна страна:

Съобразно правилата на чл. 154 ГПК в тежест на ищеца е да установи твърденията си, че процесният имот е придобит по давност чрез упражняване на продължила повече от 10 години трайна, явна, необезпокоявана и непрекъсната фактическа власт върху имота с намерение да го държи като свой, считано от 14.03.2002 г., на която дата ищецът е навършил пълнолетие, което намерение е демонстрирал спрямо неговия собственик Българската държава.