Решение № 986 от 06.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 986 гр. Пловдив, 06.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330114740 по описа за 2023 година

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от П. П. И. против „Бест Файненс” ООД се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *** от 06.08.2018г., по силата на който била отпусната сума в размер на 699.09 лв., при ГЛП 41 % и ГПР от 49.65 %, като сумата следвало да се върне на 19 равни двуседмични погасителни вноски, за периода от 20.08.2018г. до 29.04.2019г. Всяка погасителна вноска била в размер на 42.94 лв., а общият размер на всички плащания – 815.86 лв. Дължала се неустойка в размер на 0,5 % дневно върху усвоената сума на кредита за всеки ден, за който кредитът е без обезпечение. Общо дължимата сума като вноска плюс неустойката била в размер на 91.88 лв., с включена неустойка. Договорът бил потребителски по чл.9 ЗПК и недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран същият. Ако неустойката била добавена към общата сума за плащане, ГПР щял да надвиши 50 %. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Оттук нищожен бил и договорът. Неустойката била нищожна, обезпечението следвало да бъде учредено в много кратък срок, следвало да се представи обилна документация, която било невъзможно да се събере в 3-дневен срок. Неустойката била прекомерна. Неустойката била нищожна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК, противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК. Поради това е направено искане за осъждане на ответното дружество да заплати сумата от 50 лв. недължимо платена по клауза за 1 възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *** от 06.08.2018г. и 50 лв. недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № *** от 06.08.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендирани са разноски.

С определение от открито заседание на 10.02.2025г. е допуснато изменение в размера на предявените осъдителни искове – по клауза за възнаградителна лихва – на сумата от 116.77 лв., а по клауза за неустойка – на 929.86 лв.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, със становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Между страните било възникнало валидно облигационно отношение, по силата на което дружеството отпуснало заемната сума, а за ищеца било възникнало насрещно задължение да върне тази сума. Не бил надвишен максималният праг на размера на ГПР по чл.19, ал.4 ЗПК, същият бил изчислен коректно, а ищецът бил получил ясно и недвусмислено цялата информация като потребител.

Длъжникът не бил изпълнил в срок задълженията си да предостави обезпечение, като за дружеството възниквали допълнителни разходи вследствие неизпълнение на задължението на длъжника, които не можело да бъдат включени в общите разходи по кредита.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит „BesCredit на вноски“ № *** от 06.08.2018г., сключен между „Бест Файненс“ ООД и П. П. И., в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, по силата на който е предоставена сума в размер на 699.09 лв.

Прието е по делото заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което от представените от ответното дружество справки не става ясно кога и как е погасен процесният кредит. Вещото лице е посочило, че описва получените справки, но уточнява, че те не могат да послужат като окончателен отговор на поставените въпроси към експертизата. Общо платената по договора сума е 735.97 лв., в периода от 30.01.2019г. до 10.02.2020г.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между страните е сключен договор за потребителски кредит „BestCredit на вноски“ № *** от 06.08.2018г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер на 699.09 лв.

Кредитът е следвало да се върне на 19 равни двуседмични вноски, с последна падежна дата 29.04.2019г., при фиксиран лихвен процент от 41 % и ГПР 49.65 %.

В исковата молба се твърди недействителност на сключения договор за кредит, на основание чл.22 ЗПК. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 2

ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

В случая съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Нарушение е налице, тъй като в договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.65 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 41.00 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.

Допълнителен аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимост на възнаградителна лихва по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 41.00 % годишно, както и годишен процент на разходите от 49.65 %, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при 3 договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Освен това в Раздел ІV „Обезпечения“, чл. 2 от договора е уговорено, че кредитополучателят се задължава, на основание чл. 23 от Закона за задълженията и договорите, в срок до един ден от получаване на заемната сума, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на „Бест Файненс“ ООД за връщане на всички погасителни вноски, лихви, такси, разходи и неустойки по сключения индивидуален договор за кредит. Според чл. 3 от същия раздел от договора, третото лице (поръчител, солидарен длъжник) подлежи на предварителна проверка от страна на дружеството с оглед неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. Посочено е, че страните се договарят, че третото лице (поръчител) следва да отговаря кумулативно на минимум следните условия и да представи следните документи: а) навършена възраст 25 години; б) минимален осигурителен доход 2000 лева; в) липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и др.; г) валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум – 1 година; д) да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банкова или небанкова институция; е) да не е настоящ кредитополучател в дружеството; ж) да предостави Служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад. В чл. 4 от същия раздел от Договора е уговорено, че неизпълнението на задължението на кредитополучателя, посочено в този член, ще причини вреди на „Бест Файненс“ ООД, за които се дължи неустойка като обезщетение. Неустойката е в размер на 0.5 % дневно върху усвоената сума на кредита за всеки ден, за който кредитът е без обезпечение, за целия срок на договора за кредит. Неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без обезпечение. В случай, че Кредитополучателят представи обезпечение след изтичането на срока за обезпечение, неустойката се начислява само за срока, за който кредитът е бил без обезпечение. Ако действието на обезпечението бъде прекратено, независимо по какви причини, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено, неустойката отново се начислява. Уговорено е също, че в случай, че договорената в договора неустойка стане дължима от страна на Кредитополучателя, същата се заплаща заедно със следващото лихвено плащане по кредита, на падежа на лихвеното плащане. Посочено е също, че неустойката се заплаща до момента на ползване на кредита. Съдът намира, че клаузата за дължимостта на неустойка по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство и срока за представянето му (един ден) – срокът е твърде кратък, за потребителя се създава значително затруднение, тъй като относно физическото лице – поръчител следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до 4 претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предложение трето ЗЗД. Тъй като противоречието между неустойката и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е породил правно действие. Нищожността е пречка за възникване на задължение.