Решение № 1466 от 01.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1466 гр. Пловдив, 01.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330110331 по описа за 2023 година

По делото са предявени искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата А. В. Т., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник адв. К. К., е предявила против „Вива Кредит” АД, ЕИК: 201995287, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавархалал Неру” № 28, АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от у. Д. С. Д., искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 76, 90 лева- недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за заем № ***, сумата от 206, 10 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по договора за заем, както и сумата от 206, 10 лева- недължимо платена по клауза за такса за експресно разглеждане на заявка за отпускане на кредит по договора, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 13.07.2023 г., до окончателното им плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за заем № ***, от който ищцата не притежавала екземпляр, като той бил недействителен на няколко основания. Първо- договорът бил недействителен, защото не били посочени условията за прилагане на лихвения процент, не бил посочен размерът на лихвата, нито как се разпределя тя във времето. Освен това, възнаградителната лихва противоречала на добрите нрави, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва. Второ- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Не се съдържали конкретните параметри, като нямало и 1 разписани правила, който да посочват как се определя тази обща сума и от какви пера е съставена. Трето- в погасителния план не било посочено разпределението на вноските.

Четвърто- не била подписана всяка страница от общите условия. Отделно от това, неустойката била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерносттанямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за лихва, за неустойка, както и за такса за експресно разглеждане на заявка за отпускане на кредита, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. В случая годишният лихвен процент бил фиксиран и постоянен за целия срок на договор, поради което тук нямало изискване в договора да се съдържа информацията по чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото лихвения процент не бил променлив. ГПР отразявал разходите към момента на сключване на договора и нямало как изначално да се посочи към датата на сключване на договора колко би била неустойката, защото тя се дължала само при неизпълнение. Нямало и нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото размерът му бил в нормативните граници. В договора се съдържала необходимата информация по чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, като погасителният план бил инкорпориран в самия договор. В случая кредитът не бил сключен при общи условия.

Лихвата представлявала цената на услугата и за това нейният размер се определял свободно по чл. 9 от ЗЗД, като законодателят не въвеждал лимит на тази лихва, а само на ГПР.

Лихвата не била прекомерна, като тя не представлявала и наказателна такава. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълнява точно задълженията си. Преди да подпише договора, ищецът имал възможност да се запознае с условията по кредита, той бил информиран за размерите на неустойката при неизпълнение. Тя целяла да обезщети вреди от неизпълнението, които при добросъвестност на заемополучателя нямало да се претърпят от кредитора. Неустойката била предвидена при неизпълнение и не била включена в ГПР, като тя обезпечавала размера на евентуалните вреди при неизпълнение. С подписване на договора ищецът се бил запознал с изискванията за представяне на обезпечение. В случая не намирала приложение нормата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК, защото 2 неустойката се начислявала след тридневния срок за предоставяне на обезпечение, до края на срока на договора. Таксата за експресно разглеждане на документи представлявала цената на този тип услуга и тя прехождала отпускане на кредита, без да има задължителен характер, като ищецът сам избрал да я ползва. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ***, сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 500 лева, при следните условия: срок- 36 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент- 40, 34 % и годишен процент на разходите- 49, 39 %, като с договора се рефинансирал предходен кредит с остатък от 190, 20 лева. Предвидени са още: такса за експресно разглеждане на документи- 206, 10 лева и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение също в размер на 206, 10 лева, платима разсрочено по погасителния план, с добавянето на сумата от по 54, 95 лева към всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени копие от договора за паричен заем, както и удостоверение за липса на задължения по кредита.

Във връзка с това удостоверение, е допуснато изменение на исковете, спрямо първоначалните, както следва: за възнаградителна лихва- от 20 лева, на 76, 90 лева, за неустойка- от 30 лева, на 206, 10 лева и за такса за експресно разглеждане- от 50, на 206, 10 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата 3 стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно възнаградителната лихва, неустойката и таксата за експресно разглеждане, били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

По отношение на възнаградителната лихва- в исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 39 %, а възнаградителната лихва- 40, 34 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40, 34 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

На второ място, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 5 ал. 2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 206, 10 лева (при отпусната заемна сума от 500 лева). Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при 4 изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова тази клауза от процесния договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и води до нейната недействителност. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.