Решение № 482 от 19.04.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 482 гр. Плевен, 19.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20234430106695 по описа за 2023 година за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от П. С. П. с ЕГН **********, представляван от адв. Д. М. от *** против „Сити кеш" ООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, в която се твърди, че на 31.05.2023 г. между П. П. в качеството му на заемополучател и „Сити Кеш" ООД в качеството му на заемодател бил сключен Договор за потребителски заем № *** към искане № ***. В чл. 3 от Договора страните уговорили основните параметри на правоотношението. Размерът на заема бил уговорен на 500 лв. с краен срок за погасяване 23.08.2023 г. За предоставения кредит заемополучателят дължал възнаградителна лихва в размер на 35% годишно, като в чл. 3, т. 5 от Договора бил посочен годишен процент на разходите в размер на 56,41%. Съгласно чл. 3 от Договора заемът следвало да бъде върнат на 12 седмични вноски, дължими с падеж сряда, от които 1 вноска по 3,40 лв. и 11 вноски по 47,33 лв. В чл. 5.1 страните договорили, че в срок от три дни кредитът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като били поставени множество условия за това. При един 1 поръчител същият следвало да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите следвало да не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да нямал задължения с рейтинг различен от „редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения; поръчителят трябвало да представи служебна бележка или друг документ за размера на получаваните трудови доходи.

Твърди се, че съгласно чл. 11 ал. 2 от договора, при неизпълнение на условията по чл. 5 се дължала фиксирана неустойка в размер на 111,97 лв.

Сочи се, че въпреки формално дадената възможност на кредитополучателят да осигури обезпечение в тридневния срок, още сьс сключването на Договора му била начислена неустойка в размер на 111,97 лв. Същата била включена в погасителния план още от самото начало, като било посочено, че погасителната вноска се изменяла в размер на 53,00 лв., а общото задължение възлизало на 636 лв.

Навеждат се доводи за нищожност на неустоечната клауза, като противоречаща на множество императивни правни норми, регламентирани в ЗПК.

Сочи се, че с уговорената неустойка се целяло да се заобиколи предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите/ГПР/ - чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница, предвидена в закона. Същото обаче отговаряло на всички критерии, посочени в пар. 1, т. 1 от ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен на кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това се потвърждавало и от самия погасителен план, от който бил видно, че разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписването па договора. Очевидно било, че договарянето на този разход като неустойка имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което и основание чл.

21 от ЗПК тази клауза била недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен срок не можело да обоснове обратния извод. Срокът бил твърде кратък и житейски логично било да се 2 предположи, че потребителите на подобен тип кредити били материално затруднени, съответно не било във възможностите им нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи. В същото време в ЗПК било предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът бил счел, че заемателят отговарял на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай че кредиторът действително искал такова да му бъде осигурено, то следвало да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика.

Излага се, че съгласно погасителния план възнаградителпата лихва била в размер на 35% за срока на договора и се равнявала на 24,03 лв., а неустойката била в размер на 111,97 лв., с което реалният ГПР ставал близо 639.07% Определянето в Договора на сумата в размер на 111,97 лв. като неустойка за неизпълнение на задължение целяло единствено заобикаляне на забраната чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На следващо място, според ищеца, така уговорената неустойка излизала и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна. Същата противоречала на закона и добрите нрави, като излизала и извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от размера й същата била в размер на близо 22,39% от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди обезщетявала, след като кредиторът сам бил оценил кредитоспособността на длъжника и одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението. Това категорично обосновавало извод, че с договарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено да се обогати. Неустойката излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция.

На следващо място, според ищеца, било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от 3

ЗПК, която предвижда, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче нe произтичатли вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо, според ищеца.

Ищецът счита, че клаузата на чл. 6 от Договора била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите.

Същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. В същото време, тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Независимо от горното, според ищеца, били налице основания целият Договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата неустоечна клауза.

Сьгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следвало да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима по кредита. Съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизали в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК, следвало да се тълкува като цялостно неизпълнение на задължението по чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което било основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК.

Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11 и чл. 19 ЗПК.

При условия на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли горния иск, ищецът претендира да се прогласи нищожността на неустоечната клауза, регламентирана в чл. 11, ал. 2 от процесния Договор за паричен заем.

4

Ответникът „Сити кеш“ ООД е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който на първо място ангажира становище за недопустимост на исковете, а на следващо място за неоснователност на същите.

Ответникът „Сити кеш“ ООД е депозирал насрещна искова молба срещу П. С. П., в която при изложените твърдения за безспорния факт на сключен между страните договор за потребителски кредит №***/***, по който соченото дружество е кредитодател, а физическото лице – кредитополучател, и е бил предоставен заем в размер на 500лв., при погашение от кредитополучателя на част от главницата – в размер на 53лв., ищецът по насрещния иск претендира да бъде осъден ответника по него да му заплати сумата от 447лв., представляваща непогасена главница по процесния договор за кредит. Искът се предявява при условия на евентуалност – да бъде разгледан в случай, че бъде уважен предявеният от ищеца по първоначалната искова молба иск за прогласяване нищожност на целия договор за кредит.

Ответникът по насрещния иск П. П. е депозирал писмен отговор, с който не оспорва дължимостта на главницата по процесния договор, но счита, че същия е нищожен и не дължи други суми по него.

Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е налице спор и се установява от представения препис на Договор за потребителски кредит с номер *** от ***, че същия е бил сключен между ответника „Сити Кеш“ ООД, в качеството на заемодател и ищеца П. С., в качеството на заемател.

Видно е, че съгласно договора на ищеца е бил предоставен заем от 500 лв., който е следвало да се върне на 12 погасителни вноски за период от 07.06.2023г. до 23.08.2023г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 35 %, а годишният процент на разходите е посочен в размер на 42,39 %.

Според обективираното в чл. 5 ал. 1 от договора заемателят се задължил в тридневен срок от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на определени условия.

5

Видно е, че в чл.11 е била регламентирана неустоечна клауза, предвиждаща, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 111,97 лв., платима разсрочено.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 42,39%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва регламентираната в чл.11, ал.2 от Договора неустойка.

Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 84).