Решение № 5453 от 09.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5453 гр. Пловдив, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330106974 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба подадена от А.

Н. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. П., бул. „К.“ № ** против Вива Кредит” АД, ЕИК 20734358, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Нару“ №28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, ап. 73Г, с която е предявен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92 ЗЗД вр. с чл. 26, ал. 1, предл. първо, предл. второ и предл. трето ЗЗД вр. с чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № **** от **** г, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 45,00 лева.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните на **** г. е сключен Договор за паричен заем № ****, по силата на който са предоставени на ищцата заемни средства в размер на 300 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 40,32 % и ГПР- 49,49 %. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора същия следвало да бъде обезпечен с поне едно от подробно посочени обезпечения, като при неизпълнение на клаузата ищецът дължал неустойка в размер на 45,00 лева, разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечната вноска за неустойка. Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, но не бил изплатил сумата по процесния договор, включително и предвидената неустойка, която счита, че не дължи.

Смята се, че за да се заобикалят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, била въведена практика на кандидатстващите за кредит лица да бъдат поставяни изисквания, на които те не можели да отговорят, а именно да осигурят поръчителства на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкова гаранция. При така поставените изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, кредитодателите включили в договорите за потребителски кредит санкции- заплащане на неустойка или такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителя. Чрез предвиждането на подобни такси или неустойки небанковите финансови 1 институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Твърди се, че преценката за действителността на клауза за неустойката или за нейния размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнение и при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. Излага се, че по силата на чл. 92 ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вреди от неизпълнението и обезпечение за изпълнението на договора, като тя можела да има и санкционна функция. Процесната неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчител или за представяне на банкова гаранция загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото била в размер на близо 50 % от заемната сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Предвидено било неустойката да се кумулира към погасителните вноски по кредита, като по този начин се водело до скрито оскъпяване на кредита и създало предпоставки единствено за неоснователно обогатяване на заемодателя.

По процесната неустойка били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение, като за поръчителят имало специални изисквания. По този начин небанковата финансова институция поставила неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Сочи се, че неустойката била договорена в нарушение на изискванията за добросъвестност и излязла извън присъщата обезпечителна функция, тъй като интересът на кредитора бил да получи обезпечение преди сключване на договора, а не след като бил престирал. Смята се, че както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да се включат в посочения по договора фиксиран лихвен процент, чийто стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри на договора. Чрез уговорената неустойка се въвеждал един сигурен източник на доход за икономически по-силната страна.

Поради изложеното по-горе се иска да бъде постановено решение, с което да се уважи предявения иск. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който се излагат твърдения за недопустимост на иска, както и за нередовност на исковата молба поради несъответствие между петитума и обстоятелствената част на същата, тъй като ищецът посочил в производен ред няколко основания за нищожност на клаузата, без да посочи дали същите са заявени в условията на евентуалност, както и поредността, в която да бъдат разгледани.

По отношение на основателността се смята, че за кредитора не съществувала забрана заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени, като в процесния случай дори било дадено право на ищеца да предостави обезпечение в зависимост от възможностите му.

Излага се, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се правела за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и позовавайки се на такова противоречие, ищецът следвало да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай, като наведе доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Посочват се твърдения, че с исковата молба, с която настоящият състав е сезиран, нямало каквато и да било обосновка, както и не били ангажирани доказателства в подкрепа на ищцовата теза, като дори и да се приело, че неустойката е прекомерна, това не я правело нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейния размер.

Сочи се, че аргументите, че неустойката е загубила присъщата обезщетителна функция, били несъстоятелни, тъй неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение поставяло ответното дружество в риск от неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника. Функцията на неустойката била преди всичко да 2 обезпечи изпълнението, т.е. да стимулира длъжника да бъде изряден в спазването на своите задължения. Длъжникът, знаейки, че следва да предостави обезпечение в 3-дневен срок от сключването на договора, можел да забави сключването му до момента, в който е в състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни отношения с ответника.

Сочи се, че той имал право да се откаже от договора в 14-дневен срок, като според ответника по този начин задължението за заплащане на неустойка било условно и възниквало изцяло от действията на потребителя. Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения от него кредит.

Не се споделя тезата, че договорената неустойка следвало да бъде включена в ГПР по кредита, тъй като в ГПР не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката не следвало да се включва в ГПР и поради характера на условно задължение само и единствено в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и срок, посочен в договора.

С оглед на гореизложеното се иска производството да бъде прекратено, а ако исковата молба бъде преценена за редовна, се иска да бъде отхвърлен иска. Претендира разноски и възразява срещу искането на ищеца за заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, доколкото ищецът не бил материално затруднено лице.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на **** г. между тях е сключен Договор за паричен заем № ****, по силата на който на ищеца са предоставени заемни средства в размер на 300 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 40,32 % и ГПР- 49,49 %. Няма спор и относно клаузите на процесния договор, както и че по силата на чл.4, ал. 1 от договора същия следва да бъде обезпечен с поне едно от подробно посочени обезпечения, като при неизпълнение на клаузата ищецът дължи неустойка в размер на 45,00 лева, разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечната вноска за неустойка.

Ищецът признава факта, че е усвоил отпусната в заем сума, както и че не е извършвал плащания въз основа на клаузата за неустойка, чиято недействителност твърди.

Като писмени доказателства по делото е приет Договор за паричен заем от **** г.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и 3 когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,49%, а възнаградителната лихва- 40,32% годишно, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката в размер на 45 лева е включена в общо дължимата сума по договора и се заплаща ведно с погасителните вноски.