Определение № 2547 от 18.09.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2547 гр. София, 18.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Зоя Атанасова Касационно гражданско дело № 20228002104030 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Районен съд Сливница, срещу решение № 699/12.05.2022 г. по в.гр.дело № 3744/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265282/06.08.2021 г. по гр.дело № 15130/2018 г. на Софийски градски съд и решение № 265528/26.08.2021 г., постановено по делото, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 265282/06.08.2021 г. на основание чл. 247 ГПК в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на М. С. С., с немско гражданство, роден на 21.04.1957 г. с адрес в Г., гр. Щ., ул. Г. № на основание чл.4,пар.3 от ДЕС сумата от 715 010,18 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, представляващо постановяване на съдебен акт – определение от 10.05.2016 г. по нохд № 307/2016 г. на Районен съд Сливница, с което е одобрено споразумение по чл.381 НПК в противоречие с чл.4,пар.2 и чл.9,пар.1 от Регламент /ЕО/ № 1889 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, ведно със законната лихва от 15.07.2018 г. до окончателното изплащане.

Поддържаното основание за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК е нарушение на материалния закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявения иск срещу жалбоподателя да се отхвърли.

В изложението са формулирани правните въпроси: 1. В конкретния 1 случай неотправянето на преюдициално запитване до Съда на ЕС от национален съд, който се произнася като последна инстанция, представлява ли само по себе си нарушение на правото на ЕС, което следва да бъде квалифицирано като достатъчно съществено и е от естество да ангажира извъндоговорната отговорност на държавата, при условие че Съдът на ЕС в Решение 30 септември 2003 г. Кobler, С-224/01, ЕU:С:2003:513, т. 53-56 и Решение от 28 юли 2016 г., Tоmasova, С- 168/15, ЕU:С:2016:602, т. 25 се произнася в обратния смисъл? 2. Като приема, че РС-Сливница при постановяването на определението от 10.05.2016 г., с което е одобрил споразумение, с което се налага мярка по чл. 251, ал. 2 НК, е допуснал достатъчно съществено нарушение, поради явно несъобразяване с практиката на Съда на ЕС, Софийският апелативен съд нарушил ли е установената практика на Съда на ЕС в Решение 30 септември 2003 г., Кobler, С-224/01, ЕU:С:2003:513, т. 118-124 и Решение от 28 юли 2016 г., Tоmasova, С- 168/15, ЕU:С:2016:602, т. 29, т. 30 и т. 33, съгласно които достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, извършено от съд е налице, едва след приемането на ясно тълкуване на материалноправните разпоредби на правото на ЕС от страна на Съда на ЕС? Въпросите са разрешени в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. 3. Допуснал ли е РС - Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяване на определението от 10.05.2016 г., с което е одобрено споразумение, в което, наред с налагането на наказаниe лишаване от свобода при условията на чл. 66 НК, е наложена и мярка по чл. 251, ал. 2 НК, при условие че определението е постановено преди приемането от Съда на ЕС на Определение от 30 януари 2019 г., АК, С-335/18 и С-336/18, ЕU:С:2019:92, в което за първи път по ясен и недвусмислен начин Съдът на ЕС приема, че мярката по чл. 251, ал. 2 НК е несъвместима с правото на Съюза? 4. Допуснал ли е РС – Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяването на определението от 10.05.2016 г., с което е одобрено споразумение, в което, наред с налагането на наказание лишаване от свобода при условията на чл.

66 НК, е наложена и мярка по чл. 251, ал. 2 НК, при условие че:

- в Решение от 16.07.2015 г. Chmielewski, С-255/14, ЕU:С:2015:475 Съдът на ЕС е приел, че член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, съгласно която за неизпълнението на предвиденото в член 3 от посочения регламент задължение за деклариране се налага като санкция заплащането на административна глоба, чийто размер съответства на 60 % от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR; член 4, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 не е бил предмет на тълкуване в Решение от 16.07.2015 г., Chmielewski, С255/14, EU:С:2015:475; в Определение от 12 юли 2018 г., Pinzaru и Cirstonoiu, С-707/17, ЕU:С:2018:574 Съдът на ЕС е приел, че член 9, параграф 1 от 2

Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението, тоест Съдът на ЕС не е изключил съвместимостта на мярката по чл. 251, ал. 2 НК с правото на ЕС към 10.05.2016 г., а единствено се произнася по несъвместимостта на кумулативното прилагане на наказанието по чл. 251, ал. 1 НК с мярката по чл.

251, ал. 2 НК? 5. Преди приемането на Определение от 30 януари 2019 г., АК, С-335/18 и С-336/18, EU:C:2019:92 на Съда на ЕС, разпоредбите на чл. 4, пар.

2 и чл. 9, пар. 1 от Регламент 1889/2005 налагат ли ясно и недвусмислено задължение на националния съд да не налага мярка по чл. 251, ал. 2 НК поради нейната несъвместимост с правото на ЕС? 6. Действието ех tunс на актовете на Съда на ЕС (решения или определения), с които Съдът на ЕС се произнася по същество по преюдициални запитвания за тълкуване, засяга ли правоотношения, споровете по които са разрешени с влязъл в сила акт на национален съд? 7. Следва ли да се приеме, че може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на РС-Сливница в настоящия случай, когато е налице основание производството по наказателното дело да бъде възобновено? 8. Към кого е насочен актът на СЕС, с който съответната национална правна норма е обявена за противоречаща на законодателството на ЕС – пряко към правоприлагащите органи или към законодателната власт, която именно е длъжна да синхронизира вътрешното право с правото на ЕС?

Въпросите от трети до осми са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Постъпили са писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответниците по касационната жалба - М. С. С., представляван от пълномощника адвокат В. В. от АК – Бургас, и Народно събрание на Република България, представляван по пълномощие от А. С., главен юрисконсулт, и М. Г., главен юрисконсулт, в които са изразили становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество. Ответникът М. С. С. претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Предмет на разглеждане пред въззивния съд е предявен иск с правна квалификация чл. 4, § 3 ДЕС.

3

Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от представените доказателства по делото, че при преминаване на българската граница на 08.05.2016 г. при Митнически пункт - Калотина ищецът не е декларирал пред митническите органи сумите от 365 300 евро с левова равностойност 714 464, 70 лева и 925 турски лири с левова равностойност 545, 48 лева, като общата сума на левовата равностойност е в размер на 715 010,18 лева. Валутата била иззета с протокол за оглед на местопроизшествие на 08.05.2016 г.

За извършеното деяние, с одобрено на основание чл. 382 НПК споразумение от 10.05.2016 г. по н .о.х.д. № 307/2016 г. по описа на РС Сливница, ищецът е признат за виновен в нарушение на разпоредби от Валутния закон /В3/ и на Наредба № Н - 1 от 01.02.2012 г. на министъра на финансите, за което на основание чл. 251, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 НК му е наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода, отложено с три годишен изпитателен срок, а на основание чл. 251, ал. 2 НК недекларираната сума в общ размер на 715 010,18 лева, предмет на престъплението, е била отнета в полза на държавата.

Прието е за безспорно, че към момента на извършване на инкриминираното деяние в националното право на РБългария е действала изрична материалноправна норма, обективирана в разпоредбата на чл.251,ал.1 НК, която предвижда, че при нарушение на закон, на акт на МС или на обнародван акт на БНБ, относно режима на сделките, вноса, износа или други действия с валутни ценности или задълженията за тяхното деклариране и стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери деецът се наказва с лишаване от свобода или с глоба, а разпоредбата на чл.251,ал.2 НК/отм. Д.в.бр.83/2019 г./ предвижда, че предметът на престъплението се отнема в полза на Държавата, а когато той липсва или е отчужден се присъжда неговата равностойност.

С оглед становищата на страните, въззивният съд е приел, че се спори по въпроса дали разпоредбата на чл.251,ал.2 НК/отм./ и приложението й от съда, чрез конфискуване на недекларираната сума представлява нарушение на правото на ЕС, обуславящо отговорността на ответниците в производството.

Посочил е, че на съда е служебно известно, че в проведено производство пред Съда на ЕС в Люксембург по преюдициално запитване на РС Свиленград е налице произнасяне с определение от 12.07.2018 г. по дело С-707/2017 г. по описа на СЕС, в което е прието, че чл. 9, § 1 от Регламент /ЕО/ № 1889/2015 г. на ЕП и на Съвета от 26.10.2015 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, която предвижда от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, а от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението.

4

Съдът е съобразил, че според практиката на СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото право на ЕС (решения от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). Посочил е, че СЕС дава примери кога е налице такова нарушение - когато с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които правото на ЕС регулира или когато е иззела компетентност, която правото на ЕС изрично възлага на орган на ЕС.

Според съда установените от практиката на СЕС условия за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, обсъдени наред с установените на национално ниво изисквания за мотивиране на съдебните актове, водят до извод, че националните съдилища са длъжни да посочват в своите актове, постановени по искове за ангажиране на такава отговорност коя правна норма от правото на съюза е очевидно нарушена. Когато разглеждат спор за вреди, причинени от национална юрисдикция, имаща качеството на последна инстанция, в резултат от нарушение правото на ЕС, съдилищата са длъжни да мотивират акта си като посочат допуснатото очевидно нарушение, обосноваващо изключителност на случая. Поради това съдът е заключил, че, мотивирайки очевидността на нарушението и изключителността на случая, съдилищата не могат да се основават на практика на СЕС, която не е съществувала към датата, към която се твърди, че е извършено на нарушението. В случай че решението по иска за ангажиране на отговорността на държавата не е мотивирано според посочените изисквания, то би било постановено в съществено нарушение на процесуалните правила.

Разпечатката съдържа 30 от 71 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/11391ece-a997-4de8-a86f-17dc9646f8ad