Решение № 1610 от 29.01.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1610 гр. София, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело № 20211110172576 по описа за 2021 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България чрез юрк.

Николета Матева /л.43/ с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на ищеца по отношение на ответника за сумата от 9487,83 лв., главница по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-16395575 от 27.09.2018 г., ведно със законна лихва от 0 4.02.2021 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 2380,41 лв. за периода от 20.05.2019 г. до 20.09.2022 г., законна лихва за забава в размер на 1194,46 лв. за периода 20.06.2019 г. – 1 5.01.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 6781/2021г. по описа на СРС, 57 с-в. В условията на евентуалност, в случай че не се приеме, че кредитът е бил обявен надлежно за предсрочно изискуем, са предявени осъдителни претенции за същите суми. Ищецът претендира и сторените разноски по делото.

Ищецът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, твърди, че по силата на Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-16395575 от 27.09.2018 г., предоставил на ответника М. В. С. заемна сума, като последният се е задължил да я върне на 47 месечни вноски съгласно договора, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Твърди, че на 20.05.2019г. е преустановено плащането, като към този момент са били погасени шест вноски. Твърди, че считано от 20.06.2019 г. кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, за което длъжникът бил уведомен. За събиране на вземанията ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по което било образувано ч.гр.д. № 6781/2021 г. по описа на СРС, 57 св. Връчването на ответника се осъществило по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което са 1 предявени настоящите искове. Ето защо, моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника М.

С. чрез особен представител адв. К. Г., с който оспорва исковете по основание и размер.

Твърди, че в процесния договор са налице неравноправни клаузи /т.3, т.9 от договора/; че липсват доказателства предсрочната изискуемост да е обявена надлежно на длъжника.

Твърди липса на правен интерес от предявяването на осъдителни искове.

С определение от 10.10.2023г. на мястото на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файнанс“ клон България КТЧ е конституиран правоприемникът му „Юробанк България“ АД.

Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК; възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предоставени за разпореждане.

В настоящият случай е представен писмен договор за потребителски паричен кредит № PLUS-16395575 от 27.09.2018г., сключен между ответника в качеството му на кредитополучател и ищеца в качеството на кредитор. Съгласно текста на същия ищецът предоставя на ответника в качеството му на кредитополучател сумата 10000 лв. Уговорено е общия размер на всички задължения - 15916,08 лв., платими на 47 погасителни вноски, при лихвен процент 14,48% и ГПР 17,71%. Първото дължимо месечно задължение е уговорено, че е с падеж 20.11.2018г., а крайният падеж на договора – 20.09.2022г.

Признато е от ищеца, че ответникът е погасил първите 6 вноски, всяка от които 338,64 лв. или общо 2031,84 лв.

В т. 1 от условията по договора е предвидено, че договорът влиза в сила при подписване на настоящия документ от кредитополучателя и от оторизирано лице, представител на кредитора към датата на получаване на размера на заема по банкова сметка 2 на и предоставена от кредитополучателя. В същия член кредитополучателят е декларирал, че доброволно предоставя лична банкова сметка, по която да му бъде преведена сумата в размера на отпуснатия кредит с IBAN: BG77RZBB91551008322319 и BIC RZBBGSF при банка: „Райфайзенбанк“ АД. Видно от платежно нареждане от 28.09.2018г. по посочената банкова сметка на кредитополучателя е била преведена сумата 9650 лв., изключая предвидените 350 лв. – такса ангажимент, съгласно договор № PLUS-16395575.

По тези съображения съдът намира, че е налице реалното предаване на сумата.

Представеният частен диспозитивен документ - договор за заем е подписан от страните, липсва оспорване и проведено доказване на неговата неавтентичност, поради което и обвързва страните от направените от тях насрещни волеизявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Следователно между страните е налице облигационно правоотношение по договор за паричен заем /потребителски кредит/.

Правоотношенията между страните по спора се уреждат от норми от императивен порядък, които са установени в публичен /обществен/ интерес с оглед целта на закона - да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставянето на потребителски кредит /чл. 2 ЗПК/.

Съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

При извършена служебна проверка на договора съдът констатира, че ГПР е изчислен неправилно, тъй като към него не са били включени такса ангажимент и застрахователна премия.

В случая, формално определения в договора размер на ГПР – 17,71 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва. Същевременно от посоченото в процесния договор е видно, че освен заплащането на 14,48 % възнаградителна лихва, е предвидено и заплащането на такса ангажимент – 350 лв., както и на застрахователна премия в размер на 2632 лв., при което се получава обща сума за плащане от 15916,08 лв. При това положение реално размерът на ГПР е 31.48 %, изчислен с калкулатор за ГПР, който надвишава трикратния размер на законната лихва.

На първо място е уговорена т.нар. „такса за ангажимент“ в размер на 350 лв.

Единствено предвидено в чл. 2 от договора за тази такса е, че кредитополучателят заплаща такса ангажимент, посочена в съответното поле, срещу което кредиторът сключва договор при фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 ЗПК, при съдържащите се в този документ условия, размери и срокове. Таксата се заплаща от кредитополучателя при 3 усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата посочена в поле „Такса ангажимент“ от общия размер на кредита. Въпреки горното неясна остава причината за плащане и съответно, предвиждане на т.нар. „такса ангажимент“. Ако се приеме, че такава се дължи за сключване на договора при фиксиран лихвен процент, каквато и без това е обичайната практиката при бързите кредити, на потребителя не би се предоставило нищо допълнително като услуга или условие срещу платената такса. Още повече би могло да се счете с оглед формулировката на тази клауза, че същата предвижда такса, свързана с усвояване на кредита. Такава уговорка, обаче, би била нищожна поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Също така при сключване на договор при фиксиран лихвен процент, рискът за заемодателя се отчита чрез уговорен по-висок размер на лихвата. Недопустимо е рискът да се обезпечава и чрез предвиждане на отделна такса, в случая „такса ангажимент“. Съгласно чл. 10а, ал. 3 ЗПК кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. В случая дефакто кредиторът веднъж е отчел риска от невръщане на сумата по кредита при уговаряне на лихвения процент, като втори път го отчита чрез таксата ангажимент. По този начин таксата всъщност представлява повторна такава, обезпечаваща един и същи риск за заемодателя, който един път е бил взет предвид, съответно обезпечен, при определяне размера на лихвения процент. Ето защо тази клауза би била нищожна и поради противоречие с чл. 10а, ал. 3 ЗПК.

Най-малкото такава такса се дължи като условие за усвояването на паричната сума, както е видно от самите клаузи на договора, поради което следва тази сума да бъде включена в годишния процент на разходите/арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, както и да не бъде считана за част от отпуснатата по кредита главница.

На следващо място относно застраховка „защита на плащанията“ съдът намира следното:

Съгласно чл. 5 от ОУ за застраховка "Защита на плащанията" към Групов договор за застраховка, сключен между застрахователя и въззивника, "кредитополучателите едновременно с попълването и подписването на договора за кредит изразяват своето изрично писмено съгласие да се застраховат и приемат настоящите ОУ. Декларацията за приемане на застраховането и ОУ е включена в застрахователния сертификат, който е неразделна част от всеки договор за кредит". Тук следва отново да се посочи, че с тази клауза кредиторът цели да прехвърли финансовия риск от неизвършването проверка на кредитоспособността на заемателя върху него чрез заплащане на допълнително възнаграждение за застраховка, което е недопустимо.

Тълкуването на посочената разпоредба от ОУ за застраховка "Защита на плащанията" към Групов договор за застраховка, сключен между застрахователя и ответника, води до извода, че те са приложими за всички кредитополучатели, сключили договор за кредит с ищеца. Видно е още от приложена към исковата молба справка, че застрахователната премия е разсрочена на 47 вноски от по 56 лв., с падеж съвпадащ с този на анюитетите по кредита.

Съвкупната преценка на посочените обстоятелства води до извода, че сключването на 4 договор за застраховка представлява задължително условие за получаването на кредита. Ето защо, заплащането на застрахователната премия е следвало да бъде включено в ГПР /арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, което не е сторено.

Още повече следва да се спомене, че не е бил надлежно попълнен формуляр за преддоговорна информация, като в него не е била включена сумата, дължима по сключения договор за застраховка, каквото е изискването на чл. 5, ал. 1 ЗПК, вр. с т. III от приложение № 2 към ЗПК.

Така приема и например Определение № 50401 от 28.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1124/2022 г., II т. о.; Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о; Определение № 50056 от 30.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 632/2022 г., I т. о., ТК и др.

Действително след така формираната съдебна практика ищцовото дружество е изключило част от условията по договорите си за кредит, застраховки и формуляр за преддоговорна информация, на които са се основали съдилищата, за да приемат, че сключването на застраховка е задължително условие за получаване на кредита. Липсата на част от тези клаузи, обаче, не означава, че ищцовото дружество фактически не продължава да го налага. В действителност на съда е служебно известно от множество други идентични казуси, че ищецът продължава да изисква сключването на застрахователни договори при отпускане на кредити.