Решение № 36 от 11.01.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 36 гр. Плевен, 11.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20244430104021 по описа за 2024 година

Производство по обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД, във вр. с чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Х. П. М., ЕГН **********, от г*** „Д. М.", представлявано от адв.Д. М., с БУЛСТАТ ***, против „***, със седалище и адрес на управление ***.

Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава претендираните за реализиране права: Твърди се, че на 31,03,2022 г. ищеца сключил договор за паричен заем №*** с ответното дружество. Страните се договорили сумата по отпуснатия кредит да бъде в размер на 150,00 лева със срок на погасяване 15,04,2022 г. В посочения договор било отразено, че ГПР бил в размер на 49,80%, лихвен процент за кредита в размер на 40,72%, сума на лихвата за срока на договора – 32,14 лева. Твърди се, че ищеца Х. М. погасил сумата по договора, като за срока на договора бил заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата по договора в размер на 184,65 лева. Навеждат се доводи, че с оглед качеството на заемателя бил налице договор с потребител по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намирали приложение съответно разпоредбите на ЗПK. Според ищеца, договорът за кредит е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 вр.чл.22 от ЗПК, тъй като липсвал съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, поради това, че в договора бил грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в пъти по-висок от посочения, което било над максимално установения пpaг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК. Още със сключване на договора било посочено, че потребителят дължал възнаграждение за 1 допълнителна услуга от момента на подписване на договора. Следователно се касаело за уговорки по сключения договор за потребителски кредит, още повече, че същата била инкорпорирана в самия договор и следвало да се включат в годишния процент на разходите, тъй като представлявали разходи за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК. В този смисъл, невключването на допълнителните услуги в ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет услуги представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждения по пакети за допълнителни услуги не представлявало плащане за услуги, а всъщност представлявало прикрити разходи по кредита, с които се стигало до надхвърляне ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. С тези действия *** заобикаляло изискванията на ЗПK за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. Твърди се, че грешното посочване на размера на ГПР, според ищеца, следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, респективно целият договор бил недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Излага се още, че посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, както и по смисъла па правото на ЕС. Навеждат се още доводи за нищожност на клаузата, с която било уговорено, че ищеца се задължавал да заплати па кредитиращото дружество такса за експресно разглеждане на кредита. Сочи се, че възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема била регламентирана в чл.10а от ЗПК и била предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице била изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. В случая не била налице допълнителна услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК. Клаузата заобикаляла изискванията на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК, поради което била нищожна съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК.

Същата не представлявала и реално предоставена допълнителна възможност или преференциални условия, от които кредитополучателят да можел да се възползва и да носела допълнителни ползи за него. Съгласно ЗПК кредиторът нямал право да събира такси, свързани с отпускането, усвояването и обслужването на кредита. Уговарянето на клаузата представлявало начин кредиторът да си набави допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване да се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва. Всичко това било в пряко нарушение на разпоредбата на чл.143, т.19 от ЗПК, тъй като тези клаузи били неравноправни и противоречащи на добрите нрави на основание умишленото въвеждане на потребителя в заблуждение. Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяван на решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за потребителски кредит. При условия на евентуалност, ищеца моли да се прогласи нищожността на клаузата, предвиждаща заплащането на „такса за експресно разглеждане“.

Претендира се също така да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 5,00 лева, претендирана частично от цялото вземане в размер на 32,14 лева, представляваща 2 недължимо платени суми по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. С молба, депозирана преди с.з., проц.представител на ищеца е поискал изменение в размера на предявения иск и е изразил становище по същество на делото. В с.з. е допуснато по реда на чл.214 от ГПК изменение в размера на иска по чл.55 от ЗЗД, и същият се счита за предявен в размер на 32,14 лева.

Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който ангажира на първо място становище за нередовност на исковата молба, а на следващо място за неоснователност на исковете. Възразява се срещу док.искания на ищеца. Прави се възражение за прекомерност на заплатеното адв.възнаграждение. Представят се писмени доказателства. В с.з. ответното дружество не изпраща представител.

Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Установява се от приложения Договор за кредит №***/31,03,2022 г., че същия е бил сключен между ищеца Х. П. М. в качеството си на кредитополучател и ответника *** в качеството му на кредитодател. Според обективираното в него, страните се договорили отпуснатия заем да бъде в размер на 150,00 лева, при погасяване в срок от 15 дни. Уговорили са лихвен процент за кредита в размер на 40,97%, сума на лихвата за срока на договора – 2,51 лева, както и че кредитополучателят дължи сума в размер на 32,14 лева такса за бързо разглеждане. Посочен е Годишен процент на разходите от 49,8%. Датата на погасяване на дълга е била определена на 15,04,2022 г.

Не се спори между страните и се признава от ответника, както и се установява от приложената счетоводна справка, че на 15,04,2022 г. ищецът е заплатил в полза на ответника сума в размер на 184,65 лева, с която са били осчетоводени като погасени следните задължения, произтичащи от процесния договор – 150,00 лева главница, 2,51 лева договорна лихва и 32,14 лева такса за допълнителна незадължителна услуга Бързо разглеждане.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от правна страна:

Съдът намира, че от обсъдените по-горе доказателства се установи възникнало между страните правоотношение по силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, от 31,03,2022 г. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума от 150,00 лева в случая не се и оспорва от ищеца.

Съдът намира, че за процесния Договор е приложим ЗПК, въпреки, че е сключен за срок от 15 дни, тъй като за изключване на приложението му не е достатъчен само уговорения срок, но и дължимите по силата на съглашението разходи да са незначителни. В случая не може да се приеме незначителност на разходите, с оглед уговорената такса за експресно разглеждане.

Съдът намира за основателно въведеното от ищеца възражение за нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

3

Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49.8% - тоест формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и размерът му не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва регламентираната Такса за бързо разглеждане, която съдът намира, че следва да е включена. Според дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В този смисъл е установената практика на СЕС, като например Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 г., в което е прието, че чл.3, б.„ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент, който към момента на сключване на договора е бил 0.0 %, плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, са нищожни по аргумент от чл.19, ал.5 от ЗПК. В договора е посочено, че размерът на ГПР по кредита е 49,8%, а съгласно дефиницията на ГПР в общите условия към договора в него не са включени разходите по допълнителни незадължителни услуги, към които се числи и процесната. Така, включвайки таксата за експресно разглеждане на заявката към приложимия по договора размер на ГПР несъмнено води до превишение на посоченото ограничение в размера на ГПР от 50%. На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, 4 както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.